4.1. Проблемът за руско-българските връзки през IX—X в. в историческата литература
Ако за руско-българските връзки можем да говорим пò определено от IX в. нататък, т. е. от времето на образуването на Древноруската държава, то за периода от VII до IX в. не разполагаме с абсолютно никакви сведения. Това се отнася в значителна степен и за самата руска история. Според проф. В. Мавродин този период представлява истинска „terra incognita” за историята на източното славянство [452]. Ако това е действително така, толкова повече то се отнася и за руско-българските взаимоотношения. Такива, разбира се, са съществували, но тук могат да се изкажат само най-общи положения, свързани с териториалното разположение на източните и българските славяни и историческата им съдба през този период.
Както видяхме по-горе в древността и през ранното средновековие границата между българските и източните славяни си оставала р. Днестър (до към X в.). При това източните славяни обитавали
99
източно от Горен Днестър, а българските — западно от долното течение на същата река. Следователно зоната на прекия контакт между едните и другите представлявал един сравнително неголям район по средното течение на Днестър (т. е. днешна Буковина). При това трябва да се има предвид, че граничната територия между българи и руси била твърде неопределена със сравнително разредено славянско население. Нещо повече, имаме всичкото основание да смятаме, че граничната зона е представлявала една повече или по-малко широка полоса, която изобщо не е била населена.
Тази обстановка, която се създава в зоната на руско-българската етническа граница, се дължи на неблагоприятните условия, възникнали за славянството в този район. На тях се дължи и постепенното намаляване на славянобългарското население на север от дунавските устия през разглеждания период и особено в Северна Молдавия. Друга особеност е, че докато славянобългарските поселения опирали до самия десен бряг на Днестър [453], то източните славяни излезли на самата река (в горното ѝ течение) едва през X в. [454]
Следователно като имаме предвид териториалното разположение на двата народа и особено очертаните по-горе исторически условия, в които се намирало източното славянство, нямаме основание да предполагаме някакви активни икономически, политически или културни връзки между тях до IX в. Доколкото такива са съществували, те са се извършвали по линията на обикновения постоянен междуплеменен обмен, характерен и неизбежен между всички съседни народи. През X в., когато окончателно се оформя Древноруската държава и когато започва движението на източнославянско население в южна и югозападна посока, тогава се начева нов етап в историята на руско-българските връзки. Въпреки липсата на сведения смятаме, че изтъкнатите обстоятелства ни дават правото да говорим, ако не за рязко, то поне за решително различие в характера и интензивността на руско-българските отношения до IX в. и след него. Самата липса на сведения е показателна в това отношение.
Наред с това периодът от VII до IX в. никога не е бил изпускан от полезрението на изследователите и за него са изказвани редица предположения, основани на по-свободното или едностранчиво и повърхностно тълкуване на историческите извори. Въпреки че някои от тях са неприемливи, други заслужават известно внимание и могат да се имат предвид. Между тях се отнасят и някои късни сведения с легендарен характер.
1. Към събитията от VII—VIII в. можем да отнесем едно предание за разселването на източните славяни в северна посока и по-специално за заселването на новгородските славяни (Словене) около Илменското езеро и р. Волхов. Това предание е поместено за пръв път в
100
руския „Хронограф” от 1679 г. и основателно се причислява от изследователите към т. нар. „историческо баснословие” на летописците от XVII в.
В преданието се говори, че след потопа Новгородската земя е била на три пъти заселвана и два пъти запустявала. Първото заселване се отнася към 3099 г. от сътворението на света (2401 г. пр. н. е.) от митическите синове на Скит — Словен и Рус, които построили градовете Словенск Велики (на мястото на бъдещия Новгород) и Старая Руса (южно от Илменското езеро). След първото запустение „оставшии же людие пустоты ради избѣгоша изъ градовъ въ дальныя страны. . . овии же паки на Дунавъ къ прежнимъ родомъ своимъ на старожителные страны возвратишася. Великий же Словенскъ и Руса опустеша до конца на многия лета, яко и дивиимъ звѣремъ обитати и плодитися въ нихъ. По времени же нѣкоемъ паки приидоша съ Дунава Словяне, пояша Скифъ и Болгаръ съ собою и начата паки грады оны населяти. И придоша же на нихъ Угры Бѣлыя и повоеваша их до конца и грады их раскопаша и положиша Словенскую землю въ конечное запустѣние. По мнозѣ же времени онаго запустения слышаху Скифстии жители про беглецы Словенския о землѣ прадѣдъ своихъ, яко лежитъ пуста и никомъ брегома, и о семъ сжалишася велми и начаша мыслити, како бы имъ наслѣдити землю отецъ своихъ, и паки пойдоша съ Дуная множество их безъ числа, съ ними же Скифы и Болгары и иностранцы поидоша на землю Словенскую и Рускую, и сѣдоша паки близъ езера Илмера, и обновиша градъ на новомъ мѣстѣ от стараго Словенска по Волхову яко поприще [455] и болѣ, и нарекоша Новъградь Великий, и поставиша старѣйшину князя от роду же своего именемъ Гостомысла. Тако же и Русу поставиша на старомъ мѣстѣ, и инии грады многи обновиша, и разыдошася кождо съ родомъ своимъ по широтѣ земли” [456].
Пита се, как е било възможно възникването на подобна легенда, и дали тя е чиста измислица, или в нея се крие някакво рационално зърно? В действителност идеята за южния (дунавския) произход на славяните и за тяхното постепенно разселване на север и североизток е заложена още в най-стария руски летопис „Повесть временных лет” (XI—XII в.). След потопа и разделянето на народите на седемдесет и два, славяните постепенно се установили по Дунава. След като говори за различните славянски племена тя се спира и на новгородските славяни (словените): „Словѣни же сѣдоша около езера Илмеря, и прозвашася своимъ имянемъ, и сдѣлаша градъ и нарекоша ѝ Новъгородъ” [457]. Следователно заселването на новгородските славяни около Илменското езеро се разглежда като епизод от общото разселване на славяните.
101
Но тази обикновена схема изглежда, че не е удовлетворявала по-късните летописци. Така летописците от XVI в. обръщат вече особено внимание на заселването на новгородските славяни. Във Воскресенския летопис след разселването на източнославянските племена началото на Новгород е поместено в отделен абзац и има отделно заглавие: „О великомъ Новъградѣ и о Руси. И пришедше Словѣне съ Дуная и сѣдше у езера Ладожьскаго, и оттолъ прииде и сѣдоша около озера Илменя, и прозвашася инымь именемъ” [458]. Подобно нещо виждаме и в руския „Хронограф” от 1512 г. и в редица други летописи от този период [459]. Следователно от текста на „Повесть временных лет” до „Хронографа” от 1679 г. имаме няколко междинни звена, кои го могат да обяснят до известна степен легендата в летописа от XVII в. В недостоверността на тази легенда са единодушни всички изследователи [460] и затова тя не е изследвана по-обстойно.
Но дали в нея всичко е чиста измислица и дали и тук не може да се открие рационалното зърно, което историците търсят във всяка една легенда? Тук няма да се спираме на всички подробности в преданието, като отбележим само, че то е характерно за историческото мислене на XVII в., което се стреми да свърже библейската традиция с историята на славянството. В случая нас ни интересува мнението на летописеца, че новгородската област е заселена в древността от славяни, скити, българи и други народи („и иностранцы”), дошли от дунавските земи. Явно е, че в този случай хронистът не е напълно произволен, а се ръководи от староруската летописна традиция за дунавския произход на славяните. Новото тук е, че освен за славяните летописецът говори и за скити и българи и други „иностранцы”. Какво е имал предвид летописецът е трудно да се каже като се вземе под внимание неяснотата на етническите понятия на книжовниците през този период. Много е трудно да допуснем, че руският хронист е разполагал с някакви сигурни данни, в смисъл че българи (т. е. български славяни или прабългари) са участвали в движението на източните славяни към Новгородската област. Най-правдоподобното обяснение е, че руският летописец от XVII в., придържайки се към старата теория за дунавския произход на славянските народи, е решил да обогати и украси своето изложение, като наред със славяните вмъкне и други народи от Югоизточна Европа.
Но въпреки своя баснословен характер, тази легенда представлява за нас интерес поради ред обстоятелства:
А. За разлика от останалите източнославянски племена, които носят различни названия (поляни, северяни, древляни, радимичи и т. н.), новгородското население носи названието словени. Но това название в древността (ок. VI в.) е принадлежало преди всичко (ако не и изключително) на българските славяни (словѣне), което се предава
102
у византийските автори кэто склавинн или склави. След VI в. това название започва да се разпространява и сред другите славянски народи, като наред с това те имат и свои собствени названия [461]. Вероятно от тези древни склавини произхождат и словаците (в дн. Чехословакия), които живеят точно в средата на древната склавинска прародина [462], както и словенците (в дн. Югославия), дошли на Балканския полуостров през VI в. още преди сърбите и хърватите [463].
Що се отнася до Новгородската област, прави силно впечатление, че в нейната топонимия са запазени много названия, производни от етнонима Словени [464]. Следователно названието на новгородските славяни ни свързва пряко и много осезателно с българските славяни от Долнодунавските земи. Убедени сме, че именно това общо название е легнало в основата на летописната легенда от XVII в. за началото на Новгород.
Б. Известно е, че в езика на новгородския диалект или по-точно в езика на редица средновековни новгородски текстове са намерили отражение някои западнославянски (балтийски, полски) езикови особености. Изхождайки от това обстоятелство, както и от някои други (фолклорни, битови) елементи, редица изследователи поддържат схващането, че новгородските славяни имат западнославянски (балтийски) произход [465]. Но това мнение не може да се приеме, тъй като новгородските славяни винаги са говорили на източнославянски (руски) език, а не на западнославянски, както и поради обстоятелството, че новгородските славяни са се заселили в илменската област след разпадането на общославянския език и обособяването на източнославянския [466]. Следователно новгородските славяни по своя произход принадлежат към източнославянската племенна група, а западнославянските езикови, фолклорни и др. елементи са заимствани по-късно, като резултат от продължителния контакт на новгородското население със западните славяни след установяването им в района на Илменското езеро.
Наред с това редица изследователи привеждат убедителни доводи, от които се вижда, че новгородского население произхожда от южните източнославянски племена.
Така още П. Шафарик, изхождайки от названието на новгородското население — словене, свързва произхода на илменските славяни с древното славянско население от Долнодунавските земи: „Вероятно тези илменски словене са съставлявали само част, откъсната от великия някога клон със същото име.” След преселването през VI в. на техните „роднини” в Дакия, Мизия и Панония пространството между последните и илменските славяни било заето от други славяни (кривичи, полочани, радимичи и др.). Привеждайки словенската топонимия от Новгородската област, Белорусия и Западна Украйна
103
(Волиния) П. Шафарик посочва и пътя, по който са се движели илменските славяни на север. Според него „тези последните били потомци на тези славяни, за които споменава още Птолемей, наричайки ги Stlavani/(Stavani?) и Suoveni” [467].
След него руският учен Ст. Шевирьов като изследва езика на населението на гр. Кирилов и близколежащото с. Талиц (на североизток от Новгород, в дн. Вологодска област) стига до извода, че техните жители са преселници от Южна Русия [468]. П. Лавровски, изследвайки грамотите на Новгород, отбелязва редица южни особености [469].
С южноруския бит и с южноруския език свързва илменските славяни и руският учен Н. Костомаров. Неговите изводи, основани на лични наблюдения, са твърде показателни и трябва да се имат предвид при разрешаването на въпроса за произхода на илменските славяни [470]. В заключение на своите обширни наблюдения и разсъждения той пише: „Част от южноруското племе, откъснато по силата на неизвестни нам обстоятелства, се е оттеглило на север и се е въдворило там със своето наречие и зачатъпите на своя обществен живот, формирали се още в предишната им родина” [471].
Н. Барсов също счита новгородските славяни за късни пришълци в илменския район, дошли от юг от „славянското Поднепровие” [472].
Особено голямо значение имат доводите и разсъжденията на бележития руски езиковед А. Шахматов, който е добре запознат с езиковата страна на въпроса. Той доказва убедително, че западнославянските елементи в езика на новгородското население са резултат на външни и по-късни влияния, а самите новгородски славяни според него са дошли от юг, от района на средния Днепър [473]. Но А. Шахматов неоснователно смята, че Новгородските славяни произхождат от земите на северите, живеещи източно от Киев. Когато илменските славяни се преселват на север, северската област още не е била заселена от славяни: движението на източните славяни на изток от р. Днепър и на север от р. Припят е станало приблизително по едно и също време (VII—VIII в.) [474].
Б. Рибаков също счита новгородските славяни за преселници от юг, като поставя това събитие към средата на I хилядолетие от н. е. Според него „славянските колонисти дошли някъде от юг, като донесли със себе си южните названия на езерата: 'Плесо' и 'Ильмен'” [475].
Следователно езиковите данни и изследванията на учените недвусмислено сочат, че новгородските славяни имат южноруски произход.
Друг е въпросът, кой точно район са заемали илменските славяни в Южна Русия преди своето преселване на север. По този въпрос могат да се изкажат различни мнения. Но изхождайки от тяхното племенно название „словени”, считаме че първоначално те са зае-
104
мали най-югозападния край на източнославянската територия и са влизали в тесен контакт с южните (българските) славяни по време на нашествията им на Балканския полуостров. Възможно е също така, те да са взимали участие в тези нашествия. В подкрепа на мнението, че новгородските славяни първоначално са заемали посочената територия (някъде в Западна Волиния или Галиция) говори и приведената по-горе от П. Шафарик словенска топонимия във Волиния, Белорусия и Новгородската област; т. е. тази топонимия посочва пътя на движението на словените на север. При това свое движение не е изключено словениге да са увлякли със себе си и част от българските славяни (които се наричали също „словене” или „склавини” според византийските автори). Това, разбира се, е само едно предположение, което е много трудно да се докаже. Тук ние имаме предвид само легендарното предание на летописеца от XVII в. Но ако не друго, то те са отнесли със себе си спомена за тях (българските словени) и тяхното име.
В това отношение голям интерес представляват и разсъжденията на съветския археолог Иван Ляпушкин, чиито наблюдения и заключения обикновено се отличават със своята прецизност и критичност. „Ние не сме склонни да твърдим, — пише той, — че приднепровските славяни са само анти. Не е изключено отвъд Дунава да са проникнали и някои групи славяни — склавини, и тяхната по-нататъшна съдба би могла да се слее със съдбата на антската група славяни, която през втората половина на VI — началото на VII в. се оказала очевидно в твърде трудно положение (под натиска на аварите, а след това на хуно-българите). Славянското население, обитаващо левия бряг на Дунава и лежащите на север и изток от него райони, било принудено да се оттегли в по-безопасните от номадите райони. Такъв район бил преди всичко лесостепният, простиращ се като широка полоса от Дунава към Днепър. Нея очевидно започнали, както показват археологическите паметници от VI—VII в., да заемат славяните (склавини и анти) както тези, които не успели да достигнат до Балканите, така и тези, които обитавали по-северните райони и не искали да се покорят на аварите и хуно-българите” [476].
За съжаление тези разсъждения на изтъкнатия археолог не могат да бъдат подкрепени с никакви достоверни материали. Ние не разполагаме с никакви сигурни данни, че склавините са се изселили на север или североизток от р. Днестър. Това са само вероятни предположения от редица наблюдения, които могат да бъдат приети само на доверие.
Но в случая за нас е важно да отбележим, че насоката на мисълта на руския летописец и „баснословец” от XVII в., с чиито „писания” и „басни” никой не желае да се занимава, върви в унисон или се доб-
105
лижава с тази на редица изтъкнати учени от XIX и XX в. Разликата е тази, че всеки се изразява с езика на своето време. Различават се и по изходната точка, от която тръгват — едните от анализа на конкретния материал, с който разполагат, другият — с древната летописна традиция и преданието. Следователно смятаме, че и тук сме се домогнали до рационалното историческо зърно, съдържащо се според нас в почти всички исторически предания и легенди [477].
И така, какви са илменските славяни, откъде идват и какво е отношението им към дунавските българи? Безспорно е, че те са източни славяни и че идват от юг; много е възможно да са поддържали тесен контакт с южните славяни (склавините); не е изключено да са погълнали част от българските славяни. В края на XV в. в Новгородската област е имало две села с названието Болгары [478]. Дали това название трябва да се свърже с дунавските или волжските българи, е трудно да се каже [479]. Но крайният отговор около произхода на илменските славяни принадлежи на бъдещото.
2. През 1042 г. грузинският писател Георги Мтацминдели написал съчинение, посветено на обсадата на Цариград през м. август 626 г. от аварите и славяните. В него между другото се казва: „На осмата година от царуването на Фока на престола встъпил Ираклий то избора на всички князе и народа. Страната била многократно съкрушена от персите и скитите, които са руси. . . Хаганът-скит напълнил своите лодки-моноксили с войни, самият взел също множество войни и, въоръжавайки се, атакувал града откъм сушата, желаейки да разруши укрепленията на града със стенобитни машини, поставени срещу градските стени. . . Цялото море около града се изпълнило с вражески лодки, всяка една от които била издълбана от едно цяло дълго дърво и която на техния варварски език се наричало 'моноксвило'” [480].
От приведените места някои автори правят извода, че „в обсадата на Цариград през 626 г. взели участие и източни славяни от северната гориста полоса на Източна Европа” [481]. Но от изворите, посветени на обсадата, в които събитията са описани доста подробно, е добре известно, че против Цариград са действали (освен персите) предимно авари и български славяни (οἱ Σκλὰβοι), както и прабългари и гепиди под общото ръководство на аварския хаган [482]. Описанието на Г. Мтацминдели се доближава твърде много до това на анонимното „Слово за обсадата на Цариград” [483]. Но изглежда, че авторът е използвал някое друго византийско съчинение, където аварите са наречени с етнонима „скити”. Както е добре известно, византийските писатели дават това название на почти всички народи, населяващи земите на север и североизток от Дунава, т. е. в пределите на древна Скигия. Това название се дава често и на източните
106
славяни., но през X в. По-специално русите са известни у тях с названието „тавроскити” (οἱ Ταυροσκύϑαι) [484].
Малко по-късно Константин Манасис (втората половина на XII в.) в своята „Хроника”, описвайки обсадата на Цариград през 626 г., сравнява персите със скитите и тавроскитите [485]. В този случай авторът по всяка вероятност има предвид русите [486]. Следователно отъждествяването на скитите с русите у Г. Мтацминдели е станало под влияние на византийската литература. През XII в. русите са били добре известни в Грузия като многочислен народ, обитаващ земите на север от Черно море. От друга страна, Грузия като православна страна е била под силното влияние на византийската култура и литература. Ето защо отъждествяването на скити с руси е напълно обяснимо за грузинския писател от XI в.
От друга страна, трябва винаги да се има предвид, че източните славяни стават известни с названието руси едва през X в. Преди това то е давано на други народи, живеещи в Северното Причерноморие. Но от самия текст на грузинския автор става веднага ясно, че под скити-руси в случая трябва да се разбират аварите. Това личи твърдо добре от обстоятелството, че аварите, главните участници и организатори на обсадата, не са споменати със собственото си название. А определянето на аварския хаган като „скит” изключва всякаква възможност да се виждат в случая руси.
Ако текстът на грузинския автор нищо не говори в полза на руското участие в обсадата на Цариград, по-голямо внимание заслужават разсъжденията на руския учен Е. Тевяшов. Но в случая той се позовава на един от главните византийски извори за обсадата, съчинението на Георги Писидийски „Аварската война”. На едно място в поемата се говори, че „славяните се съединили с хуните, скита с българина и мидянина със скита” [487]. Е. Тевяшов правилно отбелязва, че под „хуни” тук се разбират авари, под „мидяни” — перси. Но „на славянина, живеещ по Дунава, Георги Писидийски противопоставя „скита”, т. е. източните и руските славяни [488].
Външно погледнато неговото разсъждение е твърде логично: всички участници в похода лесно се установяват под античните названия. Само мястото на „скитите” остава незаето. И неговото място авторът иска да запълни с източните славяни. В своя полза той привежда известните примери, когато последните действително са наричани „скити”. Но в своите разсъждения авторът е изпуснал най-важното: за VII в. нямаме никакви сведения за действия на източните славяни на юг от Дунава. Византийските писатели не говорят нищо за тях. От друга страна, названието скити се дава на русите едва през X в. Дори и да са участвали в обсадата на Цариград, това е много трудно да се докаже по този начин. Всички участници в обсадата са добре известни от историческите извори.
107
Названието „скити” в съчинението на Георги Писидийски има в случая повече значение на литерагурен шаблон за по-добро построяване на фразата в духа и стила на цветистата византийска риторика. В случая без „скити” и „хуни” не би могло да се мине. Самият Е. Тевяшов не е убеден в своето твърдение и го изказва като предположение [489]. Следователно участието на източните славяни в обсадата на Цариград не може да се счита нито за доказано нито за предполагаемо.
3. В историческата литература е известно мнението на акад. Н. Державин за Аспаруховите българи, които в своето движение на запад били погълнали значително количество източнославянско население. При това той е изпаднал в крайност, като счита, че „в преобладаващия си състав, ако не и изключително, дружинниците на Аспарух били бесарабски славяни, т. е. руски тиверци и уличи. Потомците на измрелите древни прикавказки и приазовски български родове съставяли вероятно в дружината на Аспарух твърде незначителна прослойка от командните върхове. В действителност не българинът Аспарух, дошъл от Северното Прикавказие, бил създател на Първата славянска българска държава на полуострова, а местното славянско население и неговата армия, значително попълнена след идването на Аспарух около 660 г.” [490].
Малко по-късно Н. Державин достига до още по-голяма крайност, като счита, че целият прабългарски народ в Приазовието още преди движението на Аспаруховата дружина бил славянизиран [491]. (В случая очевидно се има предвид ролята на източните славяни.) При изграждането на хипотезата си авторът явно е повлиян от енергичния опит на някои историци да отрекат ролята на варягите в образуването на Древноруската държава, като в това отношение бъде пионер на българска почва. Но в случая той е претърпял явен неуспех. Нямаме никакво основание да виждаме в лицето на аспаруховата група славянизирани прабългари, доколкото последните идват от най-източния район на прабългарската територия („Велика България”) [492], т. е. от земи твърде отдалечени от славяните. Освен това в своето движение на запад Аспаруховите българи са минали далеч на юг от южната граница на източните славяни. По това време, пък и по-късно, тази граница е минавала по реките Рос и Ворскла (притоци на Днепър). Нямаме никакво основание да смятаме, че Аспаруховите българи са минали толкова на север. В такъв случай в своето движение на запад те би трябвало да направят един значителен по протежността си полукръг. От друга страна, известно е, че отделни източнославянски ядра се явяват по Долен и Среден Дон едва към края на X в., към който период се отнасят и най-ранните славянски археологически паметници [493].
108
Според съветския учен С. Никитин предположенията на Н. Державин, „представляващи ярка илюстрация на антинаучната марксистка концепция за класовостта на езика, оставят съвършено неизяснен въпроса какво са представлявали от себе си „масовият български народ” и неговата върхушка преди времето когато едни се славянизирали, а други възприели източната култура” [494].
4. В историческата литература неведнъж са изказвани мнения за значителни сблъсквания на Аспаруховите българи с източните славяни по време на тяхното движение на запад [495]. Особено голямо значение на това движение на източното славянство отдава руският учен Вл. Пархоменко. Според него около 679 г. азовските прабългари масово се устремяват на запад. „С тези свои придвижвания българите произвели сериозни пертурбации сред източното славянство в значителен мащаб” [496]. Това движение повлияло на разселването на източните славяни и ускорило процеса на разделянето им на групи и на тяхното обособяване [497].
Това схващане на автора е явно пресилено. В случая той има предвид не само движението на уличите и тиверците в западна посока, но и някакви значителни размествания в недрата на цялото източно славянство, което е неубедително. Добре е известно, че прабългарите са имали тесен и продължителен контакт с източните славяни, като техните взаимоотношения са били ту мирни, ту враждебни. Но ние нямаме никакво основание да им приписваме такава съдбоносна роля в развитието на източното славянство [498].
Що се отнася до тиверците и уличите, най-южните източнославянски племена, живели до края на IX в. по Среден Днепър, южно от Киев, от показанията на руските летописи ясно се вижда, че тяхното движение на запад към р. Днестър е станало не през VII в., а в края на IX (за тиверците) и средата на X в. (за уличите); и че причината за това движение съвсем не е преселването на Аспаруховите прабългари, а засилилият се военен натиск на новообразуваната Киевска държав [499].
За характера на движението на Аспаруховите българи можем да съдим по някои места от „Повесть временных лет”: „Словѣньску же языку, яко же рекохомъ, живущю на Дунай, придоша от скуфъ, рекше от козаръ, рекомии болгаре и сѣдоша по Дунаеви, и населници словѣномъ быша” [500].
По-друг характер носи сведението за движението на маджарите през 898 г.: „Идоша угри мимо Киевъ горою, еже ся зоветь нынѣ Угорьское, и пришедъше къ Днѣпру сташа вежами” [501].
От това съпоставяне може да се направи извод, че пътят на Аспаруховите прабългари е бил настрана от основната източнославянска територия. Следователно от всичко казано става ясно, че в своето
109
движение към Дунава Аспаруховите прабългари не са имали значителни стълкновения с източните славяни и не са станали причина за някакви сериозни размествания сред тях. Биха могли да се допуснат известни частични сблъсквания с отделни племена, спуснали се на юг от основната източнославянска територия. Но това е само в областта на предположенията.
5. Спирайки се на взаимоотношенията между източните славяни и Аспаруховите прабългари трябва да се има предвид, че тук ние не засягаме това прабългарско население (кутригурите), което е обитавало продължително време територията източно от р. Днестър. Макар те да са поддържали тесен контакт със своите сънародници в Дунавска България (западно от Днестър), те не са влизали в нейната територия и нямат отношение към нашата история [502]. Тук трябва да отнесем и т. нар. по-късно „черни българи”, които обитавали според едни Долен Днепър, а според други— Приазовието [503].
Към тези прабългари би трябвало да отнесем едно любопитно сведение в руската Никонова летопис (XVI в.), отнасящо се за 864 г.: „Въ лѣто 6372. Убиенъ бысть отъ Болгаръ Осколдовъ сынъ” [504].
Тук става дума за Асколд, който според „Повесть временных лет” князувал заедно с Дир от 862 до 882 г. Двамата варяжки князе освободили южните (киевски) славяни от хазарите и започнали активни военни действия в южна посока. Резултат от тази политика е един от първите походи на русите срещу Цариград през 866 г. [505]. В своя натиск на юг, търсейки свободен достъп до черноморското крайбрежие, киевските руси (т. е. варяги и славяни) вероятно срещнали съпротивата на черните българи по Долен Днепър. С тези събития би трябвало да се свърже и смъртта на Асколдовия син.
В историческата литература неведнгж е изказвано мнението, че това сведение на Никоновата летопис трябва да се отнесе към борбите на Асколд и Дир с дунавските българи [506]. Но подобно тълкуване ни се струва трудно приемливо. Ако в случая действително става дума за дунавски българи, това събитие трябва да е станало някъде в района на дунавските устия. Но първите киевски князе едва ли са действали толкова далеч на югозапад. В случая трябва да виждаме военни стълкновения с черните българи, живеещи съвсем близо до киевските славяни и преграждащи им пътя по Днепър към Черно море. Все по това време (863 г.) Асколд и Дир воюват и със съседните на Киев източнославянски племена древляни и уличи [507]. Това показва, че те все още не са имали възможност да осъществяват далечни военни мероприятия, настрана от басейна на р. Днепър.
6. За времето на българо-византийските войни и по-точно за 774 г. (или 773 г.) разполагаме с едно сведение у Теофан Изповедник (нач. на IX в.), често пъти тълкувано неправилно от някои изследователи.
110
Сведението гласи: „През тази година в месец май, индикт 12, Константин [508] изпратил флота от 2000 хеландии срещу България и като се качил и той самият в червения хеландии [или червените хеландии, εἰς τὰ ῥούσια χελάνδια], потеглил за да влезе в реката Дунав. . . Но когато дошъл до Варна, той се уплашил и замислил да се завърне” [509].
Някои изследователи в израза „τὰ ῥούσια χελάνδια” виждат „руски кораби”. Така Ст. Станойевич въз основа на това сведение говори за някакъв съюз между българи и руси [510]. Но от приведеното място у Теофан се вижда, че тълкуването на Ст. Станойевич е напълно произволно и противоречи на извора [511].
В действителност още през 1875 г. изтъкнатият руски учен А. Куник доказва убедително, че „под τὰ ῥούσια χελάνδια” трябва да се разбират „червени хеландии” поради това, че те са съставяли императорската флотилия. Освен това през VIII в. русите не са могли да имат такива големи кораби и те никога не са носили названието хеландии. Наред с това А. Куник привежда редица места от византийските извори, в които прилагателното „ῥούσιος” е употребено в смисъл на „червен цвят” [512].
Тук трябва да се добави, че през този период източните славяни не са наричани с етнонима руси и нямаме никакви сведения за проява на подобна военна активност у тях. Но от самия извор много ясно се вижда, че в случая имаме работа с византийски кораби, които пътували от Цариград в северна посока и са стигнали само до Варна. Мнението на някои изследователи, че тук става дума за руски кораби, действуващи по Дунава, е едно досадно недоглеждане [513].
7. Още един неудачен опит да се свърже руската история с българската е проблемът за т. нар. „рушки (или руски) писмена”, споменати в „Пространното житие” на Константин-Кирил Философ.
Както е известно през 859 г. Константин-Кирил бил изпратен на специална мисия при хазарите, като по пътя си се спрял продължително време в кримския град Херсонес (859—861 г.). Целта на този продължителен престой е била да се запознае с някои древни източни езици и тяхната религиозна литература. Описвайки тези събития, авторът на „Житието” си е поставил за задача да изтъкне и прослави изключителната дарба и способностите му да усвоява лесно тези древни езици, което, както по всичко изглежда, било значително по-трудно за придружаващите го в мисията лица.
Според най-стария запазен южнославянски ръкопис от 1469 г. (който трябва да се предполага, че е най-близко до оригиналния) въпросният текст гласи следното:
„VIII.
. . Абие же пути се
ть, и Херсона дошъдь, научнее ту жидовской бесѣдѣ и
книгамь. И осемь чести прѣложи граматикие, от
111
того
разумь въсприемь. Самаранинь же нѣкои ту живѣаше, и приходе къ нму, стезаашес
съ нимь. И принесе книгы самаранскые, и показа ему. И испрошь
у нго
Философь, затворисе въ храминѣ, и на молитву се прѣложи. И от Бога разумь
приемь, чтати начеть книгы беспорока. Видѣвше се самаранинь, възьпи велиемь
гласом и рече: „Въистину, иже въ Христа вѣруют, въскорѣ Духь святии приемлют и
благодать”. Сыну его абие крьщьшусе, и сам се крьсти по нмь. И обрѣт же ту
Евангелие в Псалтирь рушкым писменем писано, и чѣловѣка обрѣть
глаголюща тою бесѣдою и бесѣдовавь съ нимъ и силу рѣчи приемь, своей бесѣду
прикладаше различие писмень, гласнаа и съгласнаа и к Богу молитву дрьже, въскорѣ
начеть чисти и сказовати. И дивляахусе ему Бога хвалеще” [514].
В по-късните руски преписи вместо „роушкы” ее чете „росьскы” или „роусьскыми писмены” [515].
При повърхностно разглеждане на текста и за незапознатия с историята и употребата на етнонима „рос, рус”, би могло да се предположи, че под „рушкы писмена” трябва да се подразбира руска, т. е. източнославянска писменост (букви). Но при по-внимателно вникване в текста става ясно, че подобно тълкуване е невъзможно.
А. На първо място от текста на „Житието” се вижда, че народът, комуто принадлежат тези „роушкы писмена”, има сравнително богата и стара книжовна традиция щом като на неговия език са могли да бъдат преведени „Евангелието” и „Псалтира”. Този народ по своята висока култура и специфика е поставен в „Житието” на равнището на древноеврейската и самаритянска култура. В случая от народите, обитаващи през IX в. Черноморския басейн и Предния Изток, най-малко може да бъде предполаган някой от славянските народи. Тук не става въпрос да се отрича у тях наличието на някаква елементарна писменост. Такава несъмнено е съществувала подобно на всички народи в този стадий на развитие. За това ни говори изрично Черноризец Храбър. Но тази писменост се е състояла от прости „черти и резы”, „писмо без устроение”, може би, доближаваща се в известна степен до руническата. На тази писменост са могли да се пишат само отделни думи, изрази или надписи. Такова „писмо” от типа на „черти и резы” пригодно за обозначаване на календарни дати, за гадаене, смятане и т. н., било непригодно за военни записи и търговски договори, богослужебни текстове, исторически хроники и други сложни документи” [516].
Наред с това отделните славянски народи са могли да използват и елементи от графичните системи на съседните народи с развита писменост и книжовна традиция. Южните славяни употребяват гръцките букви, източните — елементи от писмеността на съседните им източни народи от хазарско-арабския културен кръг. В това ни убеж-
112
дават и редица сведения за наличието на примитивна писменост у източните славяни до официалното приемане на християнството [517]. Особен интерес представлява сведението на арабския писател Якуб ел-Недим, който в своето произведение „Книга за науките” (987 г.) пише, че „русите. . . имат писмена, които се изрязват на дърво” [518]. При това арабският писател възпроизвежда надписа, който имал възможност да види [519]. От изображението се вижда, че тези букви (писмена) нямат нищо общо нито с гръцката, нито с кирилската азбука, но се доближават значително до писмеността на източните народи [520].
От всичко това става ясно, че към средата на IX в. източните славяни не са притежавали писменост, на която би могло да бъдат преведени Евангелието и Псалтира. За отделни всекидневни нужди, както останалите славянски народи, те са използвали писмеността на по-културните си съседи.
Б. От текста на Кириловото житие се вижда, че народът, комуто принадлежали „рушките писмена”, е бил християнски или поне една значителна част от него са били християни. Но на нас ни е добре известно, че до хазарската мисия на Кирил източните славяни са били пълни езичници. Това най-добре се вижда от Окръжното послание на патриарх Фотий, написано след първото голямо нападение на варяго-русите срещу Цариград в 860 г.: „И не само този народ [българите] сменил своето предишно безчестие с христовата вяра, но дори и многократно прославените и надминали всички в жестокости и скверноубийства така наричаните руси [τὸ̒ρῶς], които поробвайки намиращите се около тях и възгордели се от това, вдигнали ръка и против Римската държава, в настояще време дори и те промениха елинското [т. е. езическото] и нечестиво учение, за което се придържаха по-рано, на чистата и истинска християнска вяра, прекратиха предишните си против нас грабежи и дръзки набези и доброволно влязоха в реди