III. За руско-българската етническа граница до края на X в.
Времето от епохата на разселването на славяните през VI в. до образуването на Киевската държава през 882 г. е един от най-слабо осветените периоди от историята на източните славяни. Това се отнася също така и до историята на руско-българските взаимоотношения, за който период се правят само различни догадки и предположения [336]. При това такива контакти несъмнено са съществували, защото източните славяни и българският народ са имали обща граница по протежението на една значителна територия. Но докато за българската история разполагаме с повече данни само за територията южно от Дунава и отчасти в северозападна посока, то за територията на североизточните български земи и за югозападните руски славяни не разполагаме с почти никакви сведения.
От това следва, че проблемът за руско-българските връзки не може да бъде правилно осветлен дори и в най-общи линии, ако не бъдат очертани или поне набелязани общите етнически граници между двата народа и техните изменения за периода от VI до X в. Тук естествено би трябвало да включим и въпроса за евентуалните политически граници между двете държавно-политически обединения, ако е имало такива, както и проблема за предполагаемото включване на население от едната народност в държавната политическа система на другата. Тези въпроси са от първостепенно значение, защото освен големите различия, с които се дават руско-българските етнически и политически граници, в някои карти, както и в научната литература, част от източнославянското население недвусмислено е включено в територията на Първото българско царство [337].
Големите различия, които съществуват по тези въпроси, свидетелстват за неяснотата на проблема и трудностите, свързани с неговото разрешаване. Това предполага съвместното използване както на писмените извори, така и на археологическите паметници, открити в този район [338].
77
* * *
Известно е, че през периода от VI до IX в. се извършват големи промени в славянския свят — това е преди всичко разселването и установяването на южните славяни на Балканския полуостров и, от друга страна, движението на източните славяни на север и на изток и отчасти на юг. За южните славяни това движение довежда до промяна на техните основни местоживелища, за източните — разширяване на територията им в северозападна посока, като основният етнически и политически център си остава Средното Поднепровие [339]. Следователно промените в граничната зона се дължат преди всичко на движението на южните славяни по време на тяхното разселване, а от края на IX и X в. и на източните.
Известно е, че прародината на южните славяни — склавините (българските славяни), сърбите и хърватите — се е простирала между Горна Висла (като е обхващала и двата бряга на реката) на север, реките Сан, Вишня и Днестър на изток, а на запад достигала земите на чехите [340]. Какво е било вътрешното разпределение на склавините, сърбите и хърватите в тази територия е трудно да се определи [341]. Но в своето движение на юг южните славяни, и по-конкретно склавините, постепенно заели цялата територия на запад от р. Днестър и до Средния Дунав (в Панония). Следователно в едно продължително време етническата граница между източните и южните славяни минавала по реките Сан, Вишня и Днестър. Тази граница напоследък бе потвърдена и по археологически път [342].
След изселването на склавините през VI в. и на сърбите и хърватите през VII в. територията на южнославянската прародина била заета за продължително време от тези хървати, които не се преселили на Балканския полуостров. Тази територия е известна у Константин Багренородни с названието „Велика” или „Бяла Хърватия” [343], чийто център бил гр. Краков [344] на Горна Висла, а на изток — Пшемисъл [345] на Горен Сан (в дн. Полша). През X в. заедно с разселването на източните славяни в югозападна посока и с издигането на Киевска Русия, източните хървати били постепенно подчинени от киевските князе и асимилирали от източните славяни [346]. В етническо отношение този процес е бил твърде улесенен поради общия произход на двата народа. Кога точно е станало това, е трудно да се определи. Но от руската летопис „Повесть временных лет” се вижда, че през първата половина на X в. прикарпатските хървати още пазели своята племенна цялост, но се намирали в зависимо положение спрямо руските князе. Докато в докняжеския период хърватите „живяху в мирѣ” [347] с източните славяни, то в 907 г. те участват в качеството си на съюзници в похода на княз Олег против Византия [348] — тук трябва да виждаме известен елемент на зависимост от страна на хър-
78
ватите по отношение на киевския княз. След това хърватите се споменават едва през 992 г., когато киевският княз Владимир I предприел поход против тях: „Въ лѣто 6500. Иде Володимиръ на Хорваты” [349]. Как е завършил този поход, не е известно. Но като се има предвид, че след тази дата хърватите вече не се споменават, трябва да се предполага, че през този период те били окончателно присъединени към Киевска Русия, като трябва да се има предвид, че това се отнася само за източните, или т. нар. „руски” хървати [350].
Следователно в района на Североизточните Карпати източните славяни излизат един век след като българската власт в Закарпатието и Трансилвания била ликвидирана от маджарите [351]. Излизайки от главния карпатски хребет (в района приблизително от Дуклянския проход на запад, до изворите на р. Прут на югоизток), в края на X в. Древноруската държава и източнославянската народност опрели до древната етническа граница на българската народност в този район. Че тази земя до края на IХ в. е била българска територия, се вижда ясно от данните на анонимната унгарска хроника от XII в. [352] Тук, западно от Карпатите, се намирали няколко български феодални владения с добре изграден държавно-политически апарат [353]. Присъединяването на тези земи към българската държава е станало още в началото на IX в., като това присъединяване не е било обикновено, завладяване на чужди територии, а обединяване на земи с българско (славяно-българско и прабългарско) население. Следователно това териториално разширение не е резултат на някаква българска „експанзия”, както крайно неудачно се изразяват някои чужди историци, а един-единствен държавно-политически процес, подобен на този, който виждаме при изграждането на Киевска Русия (изграждайки своето основно териториално-политическо ядро около Киев и Новгород, тя постепенно с оръжие в ръка включва в своята територия всички източнославянски племена и етнически групи).
Със завладяването на тези територии от маджарите в края на IX в. българската власт по тези места била ликвидирана и етническата, картина се изменила чувствително в полза на маджарския етнос. Но трябва да се има предвид, че в Трансилвания и Закарпатието славянобългарският елемент се запазил още няколко века, като постепенно се претопил и се влял във все по-засилващата се източнославянска колонизация. За българския характер на земите западно от Карпатите могат да се приведат множество данни, които потвърждават по най-безспорен начин този факт [354], но тук ще се ограничим само с един, който се отнася към най-северния район на българската етническа територия, а може би и на българската държава през IX в.: в 1286 г. в Спишския район на Северните Карпати (в дн. Средна Словакия) православното население на областта, състоящо се от „бъл-
79
гари, кумани и други схизматици”, се вдигнало на борба срещу латинското духовенство и по-специално срещу владенията на Спишския манастир [355]. От приведения пример се вижда, че и в края на XIII в. в района на Северните Карпати българите са съставлявали основната част от православното население, а колко повече това се отнася за периода до края на X в.
През XI в. източнославянската колонизация продължила своето движение в югозападна посока, като пресекла карпатския хребет и проникнала в тогавашните маджарски земи (Угрия), населени в същото време и със славянобългарско население [356]. По такъв начин през XI в. и следващите векове в Закарпатието и Трансилвания се осъществил значителен и продължителен контакт между българското и източнославянското население, който довел до постепенното сливане на двата етнически елемента. Извършването на този процес било обусловено от общия произход на двата народа, от тяхното кръвно родство, както и от общата православна религия. Това смесено българо-руско население, в което през следващите векове вземал надмощие все повече руският елемент, в религиозно отношение принадлежало към руската православна църква [357] и в течение на вековете постепенно започнало да се нарича от страна на католиците маджари и немци с общото название „руси”. Това се дължало на обстоятелството, че българският елемент в Трансилвания бил откъснат и изолиран от основното българско ядро на юг от Дунава и все повече отслабвал, докато все по-засилващата се руска колонизация скоро довела до преобладаване на руския етнически елемент по горното течение на р. Тиса (дн. Закарпатска Украйна), като отделни руски групи се спуснали на юг към Трансилвания, населена с българско и влашко население. С това може да се обясни и изобилието в топонимията на Трансилвания и Закарпатието на местни названия, съдържащи етнонима „рус”, „рос” [358]. Но наред с тази източнославянска топонимия, отразяваща настъпилите изменения след XI в., в посочената територия е запазена и по-древната, славянобългарска топонимия, оставена от старото славянобългарско население и Първото българско царство [359].
* * *
По-неясен е въпросът с руско-българската етническа граница в пространството източно от Карпатите. Неяснотата произтича от липсата на преки сведения за живота на българското население в този район. Що се отнася до източнославянското население, може да се счита за общоприето схващането, че южната и югозападна граница на основната руска етническа територия съвпада с южната граница на лесностепната зона [360]; или по-конкретно от Днепър в западна по-
80
сока върви по течението на р. Рос (Рось) или немного южно от нея, приблизително по 49 паралел [361]; излизайки на р. Южен Буг границата завива леко на югозапад и опира на р. Днестър в района на притока ѝ Ушица; оттук границата върви нагоре по р. Днестър. Това е древната югозападна граница на източните славяни до края на X в., когато започва постепенното им разселване в югозападна посока. Но трябва да се има предвид, че тази граница представлява по-точно една значителна по своята ширина полоса със сравнително рядко население. Точната граница на малките поселения (от селски тип) не може да се определи, но от писмените данни се вижда, че за периода до края на X в. границата на известните руски посоления не е минавала южно от линията на градовете Пшемисъл — Теребовъл, или с други думи през този период руски поселения по Днестър не са известни [362]. По такъв начин р. Днестър е течала през средата на граничната полоса, отделяща източните славяни от останалите още от най-дълбока древност.
През XI—XII в. картата на основната руска територия в този район се променя. Басейна на Горен Днестър (северно от р. Ушица) се заселва с руско население, като южната граница опира на р. Прут в горното ѝ течение. По реката Днестър и южно от нея възникват руски поселения, по-значителни от които са Галич, Бакста, Кучелмин и Най-южното Коломия (Коломыя) на р. Прут. Южно от Кучелмин и Коломия, по израза на руските летописци, започва „поле”, т. е. степната зона, населема с рядко номадско неруско население [363].
От казаното дотук би трябвало да направим извода, че границата между източните и българските славяни източно от Карпатите за периода VII—X в. е представлявала една доста широка полоса със сравнително рядко население в района на Горен Прут и Днестър (или територията на дн. Северна Буковина, влизаща в дн. Черновицка обл. на Украинската ССР). Както ще видим по-долу, това положение се потвърждава с данни от различен характер [364].
Тук трябва веднага да се изтъкне, че става дума за югозападната безспорна граница на основната руска територия, запазила се в общи линии през цялото средновековие. Но от историята е добре известно, че тази трайна етническа граница неведнъж е била нарушавана от постоянния и естествен стремеж на източнославянското население да излезе на плодородните и топли долини на долнодунавския басейн и Северното Причерноморие. Близостта на източното славянство до Черно море и Дунав и неговите непрекъснати етнически, културни и икономически връзки го свързвали трайно с морето и неговите обитатели. Но този естествен стремеж в течение на вековете е бил постоянно осуетяван от неблагоприятните условия за славянството, които възниквали в черноморските степи.
81
Както видяхме, първото значително движение на източните славяни на юг се отнася към VI в., когато част от антите временно се установили около дунавските устия. Този опит се оказал неуспешен и през втората половина на века, подложени на силния натиск на аварите, те били принудени да се изтеглят на север, т. е. северно от Горен Днестър и р. Рос, в своята древна прародина.
Тук би могло да се направи предположението, че част от източните славяни са могли да останат в земите край Дунав и Черно море, заемани от тях през VI в. Такова предположение естествено би могло да се направи от чисто теоретически съображения [365], но конкретно в нашия случай то трудно може да се приеме и още по-малко да се обоснове, понеже против него говорят редица обстоятелства: на първо място казаното по-горе за територията на източните славяни и по-специално за югозападната им етническа граница през IX—Х в.: второ, обстоятелството, че източните славяни не са оставили на територията западно от р. Днестър никакви следи от своето пребиваване (топонимически, археологически и др.) отнасящи се към VI в., или поне такива, каквито биха могли да им бъдат приписани с положителност [366]; това говори за кратковременното пребиваване на антите в Долнодунавските земи; трето, земите западно от Днестър до X в. носят подчертано славяно-български характер, за което свидетелствуват най-добре данните на езика и древната топонимия [367] последните антропологически изследвания [368], данните на археологията [369].
Наред с това трябва да се изтъкне и едно друго обстоятелство, че през този период (VII—X в.) етническите, политическите и културните центрове на новата славянобългарска държава се намирали далече, на юг от Дунава, както и обстоятелството, че ние не знаем почти нищо за историята на българските земи северно от тази река. От друга страна, територията между Карпатите и Днестър е играела важна роля в целокупния икономико-политико-културен живот на източното славянство: през тази територия текат пълноводни реки, които свързват здраво русите с дунавско-черноморския басейн. Ролята на тези земи в историята на източното славянство започва да се долавя определено още през IX—X в. когато се създава и укрепва могъщата руска държава и чийто център гр. Киев се намира съвсем наблизо до дунавско-черноморския басейн и е тясно свързан с него чрез пълноводния Днепър. Тези няколко обстоятелства очертават тенденциите в етническата история на територията между Карпатите и Днестър, която с няколко думи може да се изрази в постепенното намаляване и угасване на българския етнос, от една страна, и, от друга, с второто значително движение на източните славяни на юг от основната им етническа територия през периода X—XII в.
82
Ако за периода до края на X в. югозападната руска етническа граница е горното течение на р. Днестър, то може ли да се твърди, че това е и североизточната граница на българския етнос? За по-ранния период (примерно VI—IX в.) можем да приемем без голям риск, че в юзи район славянобългарите са достигали до Горен Прут, като имаме предвид, че по същото време съседната територия западно от Карпатите е била българска не само в етническо, но и в политическо отношение. За това ни дава право и обстоятелството, че тези земи са древните склавински (славянобългарски) територии. Източно от Прут тази граница е излизала на р. Днестър в района на дн. гр. Могилев — Подолски, след което е вървяла надолу по течението на същата река до вливането ѝ в Черно море. Следователно в българската етническа зона са влизали цяла днешна румънска Молдова и Бесарабия.
За това че през този период българската етническа територия е достигала почти до Галиция, говорят и следните наблюдения на А. Соболовски: „Отсъствието на преходни диалекти между мало-руските [украинските], от една страна, и полските от друга — е факт нелишен от значение. Той показва, че русите в пределите на Галиция и в областта на Карпатските планини се появили относително късно. . . Но любопитно: между малоруските диалекти в Галиция и българските, които някога са се чували в днешна Бесарабия и Молдавия, е имало преходни диалекти и те са отразени поне в два паметника — в Галицкото Евангелие от 1283 г., руско по своите езикови черти, и в Евангелието от XIII век в Народната библиотека в София, средно-българско по своята езикова окраска” [370].
Тук бихме могли да приведем и сведението на Константин Багренородни, според което през средата на X в. „от източната страна с турките [маджарите] граничат българите” [371]. Това свидетелство недвусмислено говори, че дори и през X в. земите около източните Карпати са били български.
Но наред с това трябва да се има предвид, че българското население между Карпатите и Днестър е било изоставено на произвола на съдбата и никога не е било включвано в територията на славянобългарската държава дори в периода на нейния най-голям разцвет (IX в.). В историята на „Отвъддунавска България” земите източно от Карпатите имат по-различна съдба от тези западно от планините. Трансилвания и Закарпатието били естествено защитени от три страни от карпатския хребет, давали идеални условия за спокоен икономически живот на оседналото славяно-българско население, били богати на полезни изкопаеми (солни залежи) и минерални извори; затова те така привличали вниманието на близки и далечни народи (маджари, власи, руси, немци и др.) след падането на българското владичество. Територията на изток от Карпатите напротив, не при-
83
тежавала тези предимства, но решаващо значение в случая имало нейната пълна незащитеност и безпомощност пред номадските народи (маджари, печенези, узи, кумани, татари), които на вълни прииждали от изток в не позволявали изграждането на каквато и да било трайна гражданска и политическа власт. Българската държава не е разполагала със сили и едва ли е проявявала амбицията да отбранява и устройва тази огромна територия [372].
Известно изключение би могло да се направи за Южна Бесарабия, където живеело компактно славянобългарско и прабългарско население. Тази територия е имала значение за политическия и военен живот на българската държава, особено през IX и началото на X в. [373]. Но наред с това трябва веднага да изтъкнем, че и в този район, поне засега, не можем да посочим нито едно селище, което да е играело ролята на административен и военен пункт, който да е осъществявал българската власт над околното население, или го е отбранявал от чуждите нашественици. Това, разбира се, не означава, че такъв не е имало, но по всяка вероятност той е съществувал кратко време.
Тук изглежда ще трябва да се обърне внимание на античната крепост Тирас в устието на Днестър, чието средновековно название издава български произход. През средновековието тази крепост е известна с руското название „Бѣлгородъ” от руските извори от XIV в. [374] Но доколкото тя се е намирала на българска територия, и то на такъв важен стратегически пункт на крайния български североизток, трябва да предположим, че тази крепост е имала известно значение (може би не второстепенно) в историята на Първото българско царство. За стратегическото значение на крепостта говори и обстоятелството, че срещу Белгород, на източния бряг на Днестровския лиман, се е намирал неговият двойник крепостта Черн [375]. Това е единственият ни известен български град, намиращ се на източния бряг на Днестър, който е имал явно значението на военноотбранителен и наблюдателен пункт. И двата града са включени в руската летопис в списъка на т. нар. „Български и влашки градове” (А се Болгарскыи и Волоскии гради” [376]). Следователно трябва да предположим, че първата крепост е носила българското название Бѣлградъ, каквото название предлага Н. Барсов [377], а втората — Черна.
Крепостта Белград (дн. Белгород—Днестровски, Одеска обл.) на устието на Днестър е интересна за нас, понеже тя е един от пунктовете, където през X—XII в. се осъществява тесен контакт между българското и руското население. Това е времето когато по р. Днепър и покрай българското черноморско крайбрежие се установява руският търговски път за Цариград, известен под названието „Путь из Варяг
84
в Греки”. Белград—Белгород е един от пунктовете на тази руска търговия [378].
За характера на българската власт в Южна Бесарабия говорят и някои други факти. Така например, през 837 г., когато византийските пленници (заселени от хан Крум по тези места през 813 г.) се разбунтували, местният български управител (комес) научил за това едва когато те започнали да преминават на юг от Дунава, за да се качат на византийските кораби, дошли да ги приберат [379]. Следователно представителите на българската администрация в Южна Бесарабия се намирали на постоянно местожителство на юг от Дунава (т. е. в Северна Добруджа) и не е имало кой да ги извести за бунта на византийските пленници. Или, с други думи, територията на Южна Бесарабия се е считала за българска и за съставна част от България поради своето българско население, но била „управлявана” или по-точно „наблюдавана” от администрацията южно от Дунава. И това е през IX в., който се счита за апогея на българското политическо надмощие на север от Дунава [380].
Към същия период, но към края на IX в., бихме могли да отнесем данните на т. нар. „Записки на гръцкия [готски] топарх”.
В случая тук имаме работа с един не добре датиран извор, тъй като оригинала е изчезнал още в началото на XIX в. [381] От самото съдържание на извора не е ясно кога точно стават описаните събития и в кой точно район. Но от многобройните анализи е вече уточнено, че описаните събития се локализират между Долен Днепър и Долен Дунав, т. е. обхващат североизточните български земи [382].
Един от важните моменти в извора е указанието, че въпросните земи са били под владичеството на „царуващия на север от Дунава” [383]. Това указание естествено е насочило редица учени към предположението, че в случая става въпрос за някой от руските князе — Святослав или Владимир [384]. Но подобно тълкуване се натъква на голямо затруднение, доколкото нито Святослав, нито Владимир са имали някаква реална власт по Долнодунавските земи. Затова редица учени са дошли до убеждението, че под „царуващия на север от Дунава” трябва да се има предвид някой от българските владетели [385]. Според П. Милюков, който прави подробен анализ на събитията в този район и ги съпоставя умело с показанията на извора, в случая трябва да виждаме българския цар Симеон, а описаните събития, свързани с войните му с маджарите на север от Дунава през 896 г. [386]
От всички изказани предположения това е според нас най-правдоподобното и най-добре може да се свърже с българската история. Симеон е последният български владетел, който може да бьде наречен „царуващ на север от Дунава”. След него България вече губи владенията си на север от реката [387] и нито един български владетел
85
не може да бъде определен от византийски писател по този начин [388].
От гореказаното става ясно, че територията между Днестър и Карпатите поради своя български характер се е считала за принадлежност на българския владетел, била е част от Дунавска България. Но в голяма степен това е било твърде номинално. Българските владетели не са имали възможност да я държат здраво в ръцете си и да я бранят. Тяхната власт се е чувствала само в Южна Бесарабия в близост до Долния Дунав. Не е имало постоянна администрация, войска, развит градски живот, т. е. всичко това, което би свързало здраво тази територия с българската държава.
Тази територия поради своето население обикновено е наричана в изворите „България”, както и земите около Долни Днепър [389] и дори пò на изток към Азовско море, понеже са били населявани от прабългари-тюрки. Но наред с това същият Константин Багренородни пише, че едва когато руските търговци в своето движение на юг минат устието на Дунава, те влизат в българска територия и пътуването им става безопасно [390]. Тук, разбира се, няма никакво противоречие, защото е неправилно да се смесва България като географско понятие (което название са получавали различни земи в Източна и Югоизточна Европа) и държавата Дунавска България, която по времето на Константин Багренородни (X в.) е стигала само до дунавските устия. Най-убедително потвърждение за това са показанията на изворите за същия период, от който се вижда, че българите научили за похода на Святослав срещу България (968 г.) и започнали да се отбраняват едва когато руската войска минала Дунава [391].
Спирайки се на „България отвъд Дунава”, трябва да се има предвид, че в случая разглеждаме само територията между Карпатите и Днестър. Територията на Влахия, в която е имало компактно българско население, би трябвало да се разглежда като съставна част от основната българска територия, включително и в политико-административно отношение [392]. Но този район не влиза в обсега на нашата тема.
От казаното дотук става ясно, че не може да се говори за някаква определена българска политическа граница на североизток. Още по-малко за някаква обща руско-българска държавна граница. Такава обща граница никога не е съществувала. Отсъствието на точно определена граница е характерно явление за много страни през древността и средновековието. Това са по-точно отдалечени погранични райони или рядко населени зони, в които държавата не е имала възможност да поддържа своята власт [393]. Такова е било и положението на българското население на територията между Карпатите и Днестър. То е било оставено само на себе си и от края на IX в. подложено на си-
86
стематически и силни удари на номадските народи, идващи от изток. Първият силен удар бил нанесен от маджарите, но Симеон успял за известно време да се справи с положението [394].
Вторият значителен удар нанесли печенегите, които през X в. се настанили около дунавските устия и ликвидирали всякакви останки от българското владичество на север от тях [395].
* * *
През същия този период от руските летописи научаваме за началото на второто руско движение в Долнодунавските земи, което влиза в тесен контакт с българското население и променя значително етническата карта на този район.
В древната руска летопис „Повесть временных лет” на няколко места се споменава за племената на уличите и тиверците, които първоначално обитавали басейна на р. Днепър, а впоследствие се преселили на запад към Днестър. За първи път те се споменават в недатираната част на летописта и по-конкретно във второто географско описание на източнославянските етнически групи: „Дулѣби живяху по Бугу, гдѣ ныне велыняне, а улучи и тиверьци сѣдяху бо до Днѣстру, присѣдяху къ Дунаеви. Бѣ множьство ихъ; сѣдяху бо по Днѣстру оли до моря, и суть гради их и до сего дне, да то ся зваху от грек Великая Скуфь” [Велика Скития]” [396].
Второто споменаване се отнася кьм събитията от 885 г. при управлението на киевския княз Олег: „И бѣ обладая Олегъ поляны, и древляны, и сѣверяны, и радимичи, а съ уличи и тѣверци имеяше рать” [397].
За трети път — тиверците в състава на Олеговата войска в похода срещу Цариград през 907 г.: „Иде Олегъ на греки. . . поя же множество варяг, и словенъ, ... и хорваты, и дулѣбы, и тиверци, яже суть толковины: си вси звахуться от грек Великая Скуфь” [398].
За последен път — тиверците като участници във втория поход на княз Игор срещу Цариград през 944 г. [399].
Тези кратки сведения хвърлят твърде слаба светлина върху историята и съдбата на двете племенни групи, поради което и до днес те си остават една от загадките на древната руска история [400].
Първият най-важен и не напълно изяснен въпрос е за етническия характер на двете племенни групи: славяни ли са тиверците и уличите, или са от някаква друга народност? В първото етнографско описание на народите на Киевска Русия летописецът ясно разграничава славянските племена от неславянските народи („се бо токмо словѣнескъ языкъ в Руси. . . А се суть инии языци, иже дань дають Руси”) [401]. Тук тиверците и уличите не се споменават нито в едната, нито в другата група. Но от самия текст се вижда, че тази географска картина се отнася за времето на Киевска Русия или по-точно за ХI
87
и началото на XII в., когато е бил съставена летописът, т. е. когато тиверците и уличите са били вече слезли от историческата сцена или са се слели с останалата източнославянска народност.
Във второто етнографско описание, където за пръв път се споменава за тиверците и уличите, последните са дадени заедно с останалите източнославянски племена — поляни, древляни, радимичи, вятичи и т. п., без да се говори за неславянските народи, подчинени на властта на киевските князе. Самите тиверци и уличи са споменати заедно с дулебите, живеещи по р. Буг, като всички заедно били наричани от гърците „Велика Скития”. Следователно текстът на летописа ни навежда на мисълта, че тиверците и уличите са също славяни и по-точно източни славяни. Това е най-правдоподобният отговор на въпроса и това становище е възприето от повечето изследователи и преди всичко от съветските [402].
Единственото обстоятелство, което поражда известна неяснота, е названието на тиверците. Обикновено се приема, че тяхното название идва от античното име на р. Днестър — Тирас. Но това хвърля известна сянка на съмнение върху славянския характер на тиверците, доколкото всички славянски племена носят славянски имена. Ако племенното название на тиверците произхожда от античната Тирас, то това говори, че по своя произход те са тясно свързани с Долнодунавските земи и населението на този район [403].
Но както знаем част от източните славяни известно време са обитавали този район през антския период, а названието анти не може да бъде обяснено или свързано със славянския език [404]. Следователно в лицето на тиверците и в тяхната историческа съдба намираме големи аналогии с антите, като между едните и другите може да се постави известна генетическа връзка. Освен това тиверците се споменават винаги заедно с уличите. А каквото и тълкувание да се даде на названието уличи, неговият славянски характер не буди никакво съмнение. От друга страна, в Новгородския летопис се споменава за главния град на уличите Пересѣченъ [405], също безспорно славянско название, при това с типичното източнославянско пълногласие. Следователно поради тяхната обща съдба много трудно е да се предположи, че уличите и тиверците са от различна народност. Трябва да се приеме убеждението на руския летописец, както това личи от самия текст, че двете племена са от източнославянската племенна група.
Друг важен въпрос е, каква територия са заемали тиверците и уличите? Видяхме, че според „Повесть временных лет” (Лаврентиевския препис) „улучи и тиверьци сѣдяху бо по Днѣстру, присѣдяху къ Дунаеви. Бѣ множьство ихъ; сѣдяху бо по Днѣстру оли до моря, и суть гради их и до сего дне” [406]. Но същият този текст в Ипатиевската летопис се чете по друг начин: „Уличи и Тиверци сѣдяху по Бугу, и по
88
Днѣпру, и присѣдяху къ Дунаеви, и бъ множ[ьс]тво ихъ. Сѣдяху бо по Бугу и по Днепру, оли до моря” [407].
Според М. Тихомиров Ипатиевият летопис допълвал Лаврентиевия в този пункт [408]. Това би могло да се приеме, ако се допусне, че в случая разночетенията отразяват историческата последователност на събитията. Но както е известно, тук имаме един и същ летопис — „Повесть временных лет”, в два различни преписа (редакции). Следователно строго погледнато тук би трябвало да има не допълнение, а противоречие. Това противоречие може да се обясни с обстоятелството, че по времето на първите руски летописци (XI — началото на XII в.) тиверците и улиците са били вече слезли от историческата сцена и споменът за тях е бил твърде избледнял.
Наред с това е известно, че те невинаги са живеели на едно и също място. Това са най-южните източнославянски племена, живеещи на границата между степната и полустепна зони, и върху тях често се отразявало бурното движение на номадските народи от Причерноморието. По-специално за уличите в Новгородския летопис имаме изрично сведение, че по времето на киевския княз Игор (912—945 г.) те били принудени ца променят своето местожителство:
„Игорь же сѣдяше в Киевъ княжа, и воюя на Древяны и на Угличѣ. И бѣ у него воевода, именемъ Свѣнделдъ [Свенелд]; и примучи Углъчѣ, възложи на ня дань, и вдасть Свѣньделду. И не вдадяшется един град, именемъ Пересѣченъ; и сѣде около его три лѣта, и едва взя. И бѣша сѣдяще Углицѣ по Днѣпру вънизъ, и посемъ приидоша межи Бъгь и Днѣстръ, и сѣдоша тамо.” [409]
От това място на Новгородския летопис се вижда, че по времето на княз Игор уличите са живеели надолу по Днепър, т. е. южно от Киев и поляните, където се е намирал техният град Пересечен [410]. Но желаейки да запазят независимостта си по отношение на киевския княз, те се изтеглили на запад между Южен Буг и Днестър.
Що се отнася до тиверците от приведените места, и по-специално от Ипатиевия летопис, може да се направи изводът, че първоначално те са живеели също по Днепър, западно от уличите, и са се изтеглили на р. Днестър малко преди тях.
Тук естествено възниква въпросът, каква е точно територията, която са заемали тиверците, и кога са се появили западно от Днестър? Поради оскъдните данни, с които разполагаме, различните изследователи са отговаряли различно на тези въпроси. Така напр. до откриването на славянобългарската материална култура (т. нар. балкано-дунавска култура) на територията на Бесарабия, мнозина учени смятаха, че цялата тази територия била заета от тиверците [411], като в случая се позоваваха на руския летопис. Но в резултат на последните археологически разкопки това схващане бе в значителна
89
степен коригирано [412]. Други считаха, че тиверците обитавали западно от Днестър още от най-ранно време, едва ли не от антския период [413]. Но общият ход на историческото развитие и българският характер на тази територия също опровергават това схващане. Проблемът за загадъчните тиверци, който все още не може да се смята за окончателно решен, трябва да се разглежда в светлината на конкретната историческа обстановка, в която те се проявяват, като се използват максимално прецизно данните, с които разполагаме.
Както видяхме, първото датирано сведение за тиверците се отнася към 885 г., когато княз Олег воюва с тях и с уличите. Това е три години след установяването на Олег в Киев (882 г.), когато се полага началото на Киевска Русия. От този момент той започнал активна дейност за присъединяване на околните източнославянски племена и подчиняването им под негова власт: през 883 г. налага властта си над древляните, 884 г. — над северяните, 885 г. — над радимичите. През същата година започнал борбата с уличите и тиверците, живеещи по Днепър южно от поляните (киевските славяни): „И бѣ обладая Олегъ поляны, и деревляны, и сѣверяны, и радимичи, а съ уличи и тѣверци имяше рать” [414].
Както видяхме, за уличите имаме изричното свидетелство на Новгородския летопис, че по времето на княз Игор (912—945 г.), наследника на Олег, те все още са живеели по Днепър и в годините на неговото князуване се изтеглили на запад между Южен Буг и Днестър. Следователно в своето движение на запад те са преминали през бившите територии на тиверците.
От съпоставянето на всички тези факти става ясно, че до края на IX в. (или поне до 885 г.) тиверците са живеели по Долен Днепър, западно от уличите и южно от поляните. В края на IX или началото на X в. под засиления военен натиск на все повече укрепващата се Киевска държава, те се преселват на запад в басейна на р. Днестър, като заемат част от Бесарабия [415]. Този нов момент в етническата история на Бесарабия намира потвърждение и в последните археологически открития, според които най-ранните източнославянски паметници се отнасят към края на IX и X в. [416].
Установявайки се по Днестър, и по-специално западно от тази река, в лицето на тиверците източните славяни за втори път (след VI в.) влизат в тесен контакт със славянобългарското население в Бесарабия. Възможно е такъв контакт да е съществувал и по-рано, но това са били отношения на съседи, обитаващи различни територии [417].
Новото географско положение на тиверците и уличите, както видяхме, е дадено съвсем накратко в „Повесть временных лет”: „А улучи и тиверьци сѣдяху бо по Днѣстру, присѣдяху къ Дунаеви. Бѣ множь-
90
ство ихъ; сѣдяху бо по Днѣстру оли до моря, и суть гради их и до сего дне” [418].
От посоченото място става ясно, че тиверците са живеели по Днестър, като тяхната