I. Обособяване на източните и южните славяни
Историята на българо-руската взаимност се начева в периода на разпадането на славянското единство и постепенното формиране на българската и руската народност. Този процес обхваща продължителен период от време, свързан с бурни и съдбоносни събития, но за съжаление твърде слабо осветлени от историческите извори.
Когато югоизточните славяни за пръв път си поставят задачата да проникнат в своето далечно минало, да се домогнат до изворите на своето самостоятелно народностно развитие, зад гърба си те вече имали неколковековна национална история и за най-ранния период трябвало да се осланят само на народното предание [92]. Чуждите хронисти и историци (предимно византийски) се интересували повече от своята собствена история и споменавали за съседите си дотолкова доколкото последните имали някакво отношение към нея. Други (арабските историци) били твърде далеч и техните сведения (поради своята неоригиналност и неавтентичност) са твърде откъслечни, със своеобразен отблясък на баснословие и фантастичност [93].
Това е една от причините, която затруднява разрешението на въпросите, свързани с разпадането на славянската общност и формирането на отделните етнически групи (народи).
Друга трудност е различният подход, различните изисквания, различната сума от белези, поставяни като условие за наличието на дадена етническа цялост. Но тъй като тези белези никога не могат да получат равномерно и еднообразно разпространение в пределите на една етническа единица поради своето непрекъснато развитие, видоизменение, чужди влияния и специфично разпространение в географски аспект, то става напълно неизбежен субективният подход при разрешаването на този въпрос. В случая ние разбираме трудностите на археолозите, коиго въпреки многогодишния упорит и колосален труд не могат да „намерят” археологически многолюдния славянски народ преди VI в. от н. е. [94]. Тук ние разбираме защо се дават различни отговори на въпроса за окончателното разпадане на славянското единство и формирането на отделните славянски народности.
29
Ако формирането например на руската народност се отнася от някои изследователи към периода на образуването на Киевска Русия (IX—X в.) и утвърждаването на названието „Русь” (руси, Русия) по същото това време, то става ясно, че решаващо влияние в случая не е оказало единството на материалната култура на руския народ, каквото по това време не е съществувало в буквалния смисъл на думата, нито пълното единство на езика, което не може да се установи с положителност; решаващо влияние в случая е оказало наличието на някакво общонародно съзнание, което създало общото етническо название и самата руска държава [95]. Но ако това общонародно съзнание било причината, трябва да се предполага, че то е съществувало и преди, а не се е появило заедно с държавата.
От всичко това следва, че ние сме свободни да се съгласим или да не се съгласим с посоченото по-горе мнение за образуването на руската народност, а също така и да се въздържим да изкажем собственото си становище по този въпрос.
Какъвто и отговор да се даде на въпроса за формирането на славянските народности, по-специално на руската и на българската народност, за времетраенето на този процес всички изследователи са единодушни, че той е свързан с разпадането на славянската общност и формирането на трите големи славянски групи: антската, склавинската и венедската. Несъмнено е също така, въпреки оценката която би могла да се даде на промените, настъпили през периода VI—IX в., че антите са предшественици или част от бъдещите руси, а склавините у византийските автори през VI в. (в тесния смисъл на думата) — бъдещите българи (славяно-българи, дунавски българи). Въпреки големите промени качествен скок няма. Това е историята на едни и същи народи. Затова В. Ключевски е прав, когато поставя началото на руската история в VI в., тъй като по-ранната история не му е известна [96].
* * *
През 6-то столетие, когато, както е прието да се казва, славяните излизат на историческата сцена, т. е. стават добре известни на тогавашните писатели и хронисти, разпадането на славянската етническа общност (но не и културна) било вече свършен факт. Кога се е извършил този процес е трудно да се определи поради липсата на по-ранни сведения и поради възможността за различен подход към него. Но несъмнено е, че това е станало преди VI в. Тук биха могли да се приведат доводи от различно естество, но в това най-добре ни убеждават византийските автори от същото столетие.
1) Добре е известно, че византийските автори от VI в., познавайки отблизо славяните, говорят за еднаквостта на бита, езика, религията,
30
обичаите и външния вид на склавините и антите [97]. На това основание Прокопий ги нарича общо „този народ” (τὸν λεὼν τοῦτον) [98], както и поради обстоятелството, че „първоначално дори и името на склавините и антите било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани спори” [99]. Но на същото това място, малко по-горе, Прокопий ги нарича общо „тези народи склавини и анти” (τὰ ἔϑνη ταῦα Σκλαβηνοὶ τε καὶ Ἄντας), без да смятаме, че това е противоречие.
Отделните названия на двете групи славяни говорят за едно трайно деление между тях. И няма да бъде пресилено, ако кажем, че това деление вече имало и етнически характер, а не е само резултат на „териториално разположение”, както смята И. Ляпушкин [100]. В своя подкрепа той привежда думите на Йордан, че „техните имена се менят според разните родове и места” [101]. Но той прави груба грешка, като поставя на една плоскост родовите и племенните названия с етническите названия склавини и анти. Това са названия от различен разред и е недопустимо тяхното смесване. Самият Йордан добре си дава сметка за това, като продължава горната си мисъл: „но те се наричат г л а в н о склавени и анти”. Йордан може би е знаел някои от тези племенни или местни названия, но не ги привежда, защото по това време славяните са били известни пред външния свят и се наричали не с родовите си и племенните си названия, а п р е д и м н о като склавини и анти, което деление има етнически, а може би и политически смисъл [102].
2) Казаното по-горе се потвърждава и от следния факт, разказан у Прокопий: По време на голямата война между склавините и антите (през 40-те години на VI в.) един от склавините пленил ант, който нарекъл себе си Хилвуд (на името на византийския полководец, вероятно също ант). Един от богатите анти научил това и като сметнал, че в случая се касае за византийския полководец, заедно с един ромейски пленник „заплатили много пари на господаря на Хилвуд, откупили го и веднага заминали заедно с него. Когато пристигнали в своите места, купувачът го запитал, дали той е ромейският полководец Хилвуд.” Последният отговорил, „че самият той е по род ант, че се сражавал заедно с единородците си против склавините, които тогава им били врагове, че бил заловен от едного от неприятелите, а сега, след като пристигнал в бащината си земя (τὰ πάτρια ἢϑη), и той самият ставал занапред свободен според закона. Разбира се, онзи, който дал злато за него, загубил ума и дума от яд, понеже му се осуетявала една голяма надежда” [103]. Но ромейският пленник започнал да убеждава антите, че откупеният е действително полководеца Хилвуд. „А когато мълвата се разнесла и стигнала до всички, събрали се по тоя повод почти всички анти и намерили, че работата
31
е обща, и мислели, че ще получат големи облаги, понеже имали вече в свои ръце ромейския полководец Хилвуд” [104].
Следователно „единородците” (τοῖς ὁμογενέσι) не са славяните въобще, а антите; „своите места”, „бащината земя” не е само родното село, нито пределите на славяните въобще, но именно антската земя, както това добре личи от текста. Самият израз в оригинала „τὰ πάτρια ἢϑη” отговаря именно на понятието „отечество”. Тези анти (както и склавините) имат своя система от закони, които никой не може да нарушава и които действат само в пределите на антите (в случая, че ант не може да държи в робство свой сънародник: но от гледна точка на антите това не се отнася за останалите славяни). Тези анти решават важните въпроси на свое общо събрание. От друга страна, всички тези основни положения се отнасят естествено и за склавините.
3) Коя е била тази антска, както и склавинска земя, се вижда от думите на Йордан, който посочва р. Днестър като граница между двете славянски групи: „Склавените обитават от Новиодунум [105] и така нареченото Мурсианско езеро [106] чак до Данастър, и на север до Вистула. . . А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър чак до Данапър, гдето се извива Понтийското море” [107]. Но Прокопий и някои други автори от този период поставят антите и склавините по Долния Дунав, като не определят точната граница между тях, макар че те са живеели до пределите на самата империя [108]. Някои изследователи виждат в тога противоречие и за да го отстранят „коригират” Йордан, като отместват западната граница на антите на запад от р. Прут [109].
В действителност тук няма никакво противоречие: Йордан посочва основните, коренните земи на антите и склавините преди тяхното разселване на юг. При това тази граница той не я определя по лични наблюдения, а я знае от самите анти и склавини. Това говори, че още преди нашествията на Балканския полуостров антите и склавините са били вече добре оформени етнически групи и са знаели реката, която дели техните основни земи; докато Прокопий не знае тази граница в Дакия, понеже вероятно тя е била неустановена, подвижна, временна [110].
4) Византийските автори споменават на много места, че империята била опустошавана от склавини и анти, като често пъти ги споменават заедно [111]. Но при конкретните нашествия и набези, описани у Прокопий, Менандър и Теофилакт Симокатис, които сведения предимно у Прокопий се отличават с голяма подробност, се вижда, че при всички тези случаи склавините и антите са действали винаги отделно, независимо един от друг, в различно време и в различни посоки [112]. При това до средата на VI в. по-голяма активност
32
са проявявали антите, като император Юстиниан I е бил принуден да им прави отстъпки и да лавира в политиката си с тях. От средата на VI в. склавините активизират своите набези, докато антите взимат все по-слабо участие в балканските походи и окончателно се оттеглят от долнодунавските земи [113].
5) Че делението между анти и склавини имало траен, а не временен или териториален характер, говори и голямата война, избухнала между тях в 40-те години на VI в. [114]. При това тук не става дума за обикновените междуособици на отделните племенни вождове, които били „несговорчиви помежду си” [115], а за значително военно стълкновение между антите и склавините поради някакви сериозни разногласия. Следователно етническата обособеност на двата славянски клона могла да намери израз, макар и временно, в тяхната политическа консолидация и конфронтация.
6) Във връзка с казаното дотук голямо значение има и преданието за Кий, основателя на гр. Киев, а по всяка вероятност и на Полянския племенен съюз в Средното Поднепровие, поместено в древната руска летопис [116]. В него се казва, че Кий заедно със своя род ходил във Византия и отново се върнал в Киев:
„Аще бо бы перевозникъ Кий, то не бы ходилъ Царюгороду; но се Кий княжаше в родѣ своемь, приходившю ему ко царю, якоже сказають, яко велику честь приялъ от царя, при которомь приходивъ цари. Идущю же ему вспять, приде къ Дунаеви, и възлюби мѣсто, и сруби градокъ малъ, и хотяше сѣети с родомъ своимъ, и не даша ему ту близь живущии; еже и донынѣ наречють дунайци городище Киевець. Киеви же пришедшю въ свой градъ Киевъ, ту животъ свой сконча; и братъ его Щекъ и Хоривъ и сестра их Лыбедь ту скончашася” [117].
Пита се, кои са тези „живеещи наблизо” около Дунава, които не позволили на Кий да се засели в харесаното от него място? Тук едва ли става дума за византийците, които сами предложили поселения на антите, когато долнодунавските земи почнали да се изплъзват от тяхна власт [118]. Ясно е, че тези „близко живеещи” са били склавините, които гледали на Кий и на неговия род (т. е. антите) като на чужденци и съперници [119].
От всичко това се вижда, че през VI в. отделните етнически славянски групи вече са били добре обособени. Това добре са схващали византийските писатели от този период и те никога не са ги смесвали. Нещо повече, те дори не са имали едно общо название за всички славяни. Те са знаели и за съществуващите вътрешни родови и племенни названия, които са се променяли; но те не са се интересували от тези названия. Пред тях отделният славянин е изпъквал като склавинин или ант, факт който произтича от реалното положение на
33
нещата [120]. Те са знаели и са смятали за необходимо да съобщят за точната граница между едните и другите, която те са могли да научат единствено от самите славяни, което показва, че последните са имали ясно съзнание за своята етническа обособеност като анти и склавини.
* * *
Разпадането на славянската общност, което в VI в. било вече факт, би трябвало да даде отражение и върху езика, върху материалната и духовна култура на славяните. За съжаление тази диференциация невинаги може да се долови поради оскъдните преки свидетелства, но преди всичко поради голямата културна близост между отделните славянски народностни групи. При това културната диференциация се явява като следствие и е много по-късна по време. През този период би трябвало да се очакват само нейните начални прояви, които независимо от тяхната специфика, ни най-малко не противоречат на славянското културно единство, характерно за ранното средновековие [121].
Съотношението на такива понятия като културна общност, местни културни различия, културна диференциация отразяват динамиката на културния процес на определена етническа общност в даден отрязък от време и макар по същество да са противоположни, те са неразривно свързани едно с друго и са немислими едно без друго. Работата се състои в това, че един културен кръг, колкото и да е проявен, обособен, индивидуализиран, съвсем не означава абсолютна еднозначност във всички свои части. Подобно състояние е немислимо и исторически невъзможно. Вътрешното културно деление по отделни белези обхваща различни райони, групи и подгрупи, а във вертикално отношение може да достигне до най-малката икономическа и социална единица на обществото.
Това именно единство или взаимно проникване на противоположности — от една страна, културната общност, от друга — културните деления, е главната пречка да се установи единомислие за характера и времетраенето на славянското културно единство: едни отдават по-голямо значение на общите белези, други на локалните различия [122]. Постепенната промяна в съотношението между едните и другите също е причина за различен критерий, тъй като въпреки обособяването на отделните славянски народности и увеличаването на специфичните особености, те винаги запазват нещо общо.
Следователно понятията, с които боравим, са подвижни и не се поддават на строго определение, поради което и тук субективизмът не може да се избегне. Затова, без да се спираме повече на този въпрос, считаме за необходимо само да отбележим, че славянското кул-
34
турно единство е резултат на общия произход на славянските народи (а не е по-късно явление, както смятат някои [123]) и че това единство, въпреки нарастването на различията след разселването на славяните, се е запазило и през периода на консолидирането на славянските народности и образуването на славянските държави. От всичко това става ясно, че чисто археологическият подход към проблема, който си служи единствено с метода на сходствата и различията между отделните археологически комплекси, далеч невинаги може да има значение за етническата история на народите.
* * *
При обособяването на отделните славянски групи и народности наред със самосъзнанието голямо значение имат и данните на е з и к а. Дори някои изследователи (предимно езиковеди) им отделят първенствуващо, определящо значение [124]. Процесът на етническото деление неминуемо е трябвало да се отрази и върху развоя на общославянския език — обособяването на отделните славянски групи и народности е довело до възникването на отделни диалекти, послужили като основа на бъдещите славянски езици.
Установяването на основните белези на древния общославянски език е един от забележителните успехи на славянското езикознание. Но какъвто и да е бил този език, едно е извън всяко съмнение — подобно на всички езици и древният общославянски език не е бил равностоен във всички сфери на своето географско разпространение; или изхождайки от казаното по-горе, той е бил немислим без своите местни говори и наречия. Подобно на всеки жив организъм и той с търпял промени в една или друга област, като тези промени имали различна съдба: едни са се разпространявали равномерно по цялата славянска общност, други са се ограничавали само в определен неин район.
Да се проследи развоят на общославянския език, неговата еволюция от общия към отделните славянски езици, е труден проблем, доколкото славянската езикова диференциация се е извършила много преди възникването на славянската писменост, т. е. преди появата на първите славянски езикови паметници. Но съвременното славянско езикознание смята, че се е домогнало поне до основните характерни моменти, до появата и развоя на основните езикови белези, които постепенно довели до формирането на съвременните славянски езици.
Първоначално тези промени обхващали повече (или няколко) славянски езикови групи, което било обусловено от славянската етническа общност. Но постепенно тези промени почнали да се ограничават все повече и повече в рамките на една езикова група. С натруп-
35
ването на все повече такива устойчиви белези в определени райони на славянската територия може вече да се говори за наличието на устойчиви славянски диалекти, което е начален момент на славянската езикова диференциация. При това особено важно е да се има предвид, че тази езикова диференциация е по-късен резултат на етническата.
Естествено, че нас ни интересуват именно този промени, които постепенно разграничили южните (по-специално българските) славяни от източните. Именно тези промени в значителна степен биха ни отговорили на въпроса за времето и характера на разпадането на славянската етническа общност.
Общоприето е мнението, формулирано още в началото на XIX в. от Йозеф Добровски, че първоначално славянският (така нареченият праславянски език) се е разделил на два клона: западен и източен, като в западния влизали днешните западни славяни, а в източния — южните и източните (поради което е наречен от някои изследователи югоизточен клон). По-късно източният клон се е разделил на две групи: източнославянска (руска) и южнославянска (български славяни, сърби, хървати, словени) [125]. Що се отнася до времето на езиковата диференциация, то още Ватрослав Ягич, Алексей Шахматов, Алексей Соболевски и редица други езиковеди посочват IV в. от н. е. като начален период на обособяването [126]. Съвременните слависти езиковеди, като Тадеуш Лер-Сплавински, Владимир Георгиев, Иван Леков, въз основа на допълнителни проучвания и проверки се спират на същия период, но дават по-широки граници, а именно периода между II и V в. от н. е. [127].
Съветският езиковед българист Самуил Бернщейн, който сравнително най-подробно се спира на интересуващите ни въпроси, определя периода на езиковата диференциация към I—II в. от н. е., на която датировка обръщаме особено внимание [128]. През същия период, т. е. още в славянската прародина, се формират и славянските поддиалекти и говори, от които по-късно се оформят съвременните славянски езици [129].
Според С. Бернщейн появата на най-древните славянски изоглоси, които делят славянския свят на източни (югоизточни) и западни славяни се отнася към II в. пр. н. е. — II в. от н. е., т. е. още преди разселването на славяните:
1. Западните славяни запазват праславянската двугласка тл, дл, която в югоизточните се опростява в л (срв. чеш. „jedle”, пол. „jodła”, срещу рус. и бълг. „ела”; аналогично „modlić”, „modliti se”, срещу „молити”, моля).
2. Зап. славяни запазват кв, гв, докато югоизт. я изменят в цв, зв: („kvĕt”, „kwiat”, срещу „цвѣтъ”; „gwiazda”, срещу „звезда”).
36
3. При II и III палатализация заднонебната х се изменя у зап. славяни в ш (š), а в югоизт. в с (срв. „šedy” (чеш.), „szady” (пол.), срещу „сѣдъ”, т. е. беловлас) [130].
След оформянето на двата славянски диалекта, източния (югоизточния) и западния, в славянския език започнали да настъпват изменения, в резултат на които всеки един диалект се разпаднал на два поддиалекта: западният — на северен (лехитски) и южен (чешко-словашки) поддиалект; източният диалект — на източен (руски) и южен (българо-сръбско-хърватско-словенски) поддиалекти. Последният поддиалект от своя страна се разпаднал на две групи: българска и сърбо-хърватско-словенска.
Особено важно за нас е да се отбележи, че според С. Бернщейн всички тези промени настъпват в славянската прародина, още преди разселването на славяните.
1. Според С Бернщейн най-древната изоглоса която разделя югоизточната славянска група на две, а именно южна и източна, е различното произнасяне на носовката ę̌. „След j и всички меки съг ласни на мястото на ons в диалектите на праславянския език намираме вече варианти: ę̌ и ę.”
В южния поддиалект (който С. Бернщейн нарича централен) тази носовка се произнася като ę, а в източния поддиалект — като ę̌. Тази изоглоса се появява според него в края на горепосочения период — II в. пр. н. е.—II в. от н. е.
2. Друга промяна, отнасяща се също към древните изоглоси, е „по-последователното провеждане в централния (т. е. южния) поддиалект резултатите от III палатализация”
3. Друга древна морфологична изоглоса е различието в местоимението тебе, себе (в южн.) — тобе, собе (в изт).
През II в. от н. е. се формират нови изоглоси, които разграничават българските от източните славяни, и обединяват първите със западните (българо-лехитски изоглоси).
4. Това е на първо място епентетическото (вмъкнато) л. Но процесът на неговото отпадане се извършва твърде бавно и не навсякъде последователно, поради което се дава и по-късна датировка на началото на този процес. Но езиковедите са съгласни, че неговото на чало се отнася към общославянската епоха. Срв. земя — земля.
5.
Гласната ě (широко е) при разпадането на славянската общ ност в българския,
полския и полабския език се изменя предимно в я (а)
, — мярка, miara (пол.),
сняг, wiara, вяра. kwiat, bialy.
В руски, сърбохърватски и словенски се изменя в е (ѥ) — снег, sneg, snieg (с.—x.). sneh.
Екавизмът в българския език е сравнително късно явление.
37
6.
Малко по-късно постепенно настъпва изменение и в произношението на славянската
носова гласна он
(о̨,
ѫ). В българския език тя постепенно преминава в ъ:
о̨ →
ą
→
ąъ
→
ъ; а в руския — в у: о̨
— 
—
у.
7. Към III—V в. отнася С. Бернщейн (според Ф. Фортунатов още в общославянския език. а според Ив. Леков ок. VIII в.) промяната в дифтонгите ор, ол, ер, ел, в съчетанията торт, толт, терт, телт. У източните славяни промяната е свързана с появата на славянското пълногласие и дава съответно: торот, толот, терет, телет; у южните славяни, чехите и словаците: трат, тлат, трет, тлет. Например от *гордъ → стр. гордь — городъ; стб. градь; *голва → стр. голова, стб. глава; *сторна → стр. сторона, стб. страна и др.
8. С горното изменение е близка и метатезата на праславян. орт и олт при низходяща интонация. В източнославянския тези съчетания се изменяли в рот и лот; в южнослав. в рат и лат: напр. праслав. *орб → стр. робъ, стб. рабъ; и производните роба — раба; робота — работа; роботити — работати.
Ф. Филин отнася раздвояванего на тези съчетания към VI—VII в., а Ив. Леков, между III — V в. [131]
Тези, както и някои други езикови промени, които постепенно оформили славянските диалекти, се извършвали бавно, в продължителен период от време. Поради липса на писмени паметници езиковедите се колебаят в датирането на един или друг езиков процес, други се въздържат. Но независимо от многото спорни и неразрешени въпроси, за нас е особено ценен изводът, че разпадането на славянската етническа общносг е свързано и с възникването на славянски диалекти, съответстващи на отделните етнически групи.
Проф. С. Бернщейн, както се изтъкна, отнася формирането на отделните славянски диалекти към еди твърде ранен период, още преди разселването на славяните (преди II—III в.) [132]. Ф. Филин — няколко века по късно (VI—VII в.) [133].
С. Бернщейн отдава значение на всяка една отделна древна изоглоса при определянето на отделните диалектни зони, което е оправдано от гледна точка на оскъдния материал. Ф. Филин се стреми да се опре на по-сигурни и многобройни данни, които той намира едва към VI в. При това той отдава първостепенно значение на лексическите заимствания в славянския език, които до VI в. се разпростра-
38
няват равномерно в целия славянски езиков свят, а от VI в. се разпространяват само в отделните славянски езици. В действителност този външен признак се е оказал решаващ у Ф. Филин при датирането на началния момент на формирането на славянските диалекти, като останалите езикови изменения са ориентирани от него към същия период — VI в. При това, както самият той признава, в случая се е влияел и от общоисторическото развитие на славянството. Според него „този характер на езиковото развитие напълно съответствал на общия ход на историята на славяните в указания период” [134].
Но тук трябва да обърнем внимание на няколко обстоятелства:
1. От материала, който Ф. Филин привежда за езиковите заимствания у славяните [135] и на който той отдава решаващо значение, се вижда, че тези заемки не му дават достатъчно основание за изводите, които прави. Доколкото чуждите заимствания представляват външен белег в езиковия развой на славяните, то те могат да имат само допълнително значение, а не решаващо.
2. Ф. Филин се придържа към един неправилен възглед за характера и значението на езиковата диференциация. Според него „сериозните диалектични различия, дори до нарушаване на взаимното разбиране между говорещите, при други условия не означават още разпадане на езика и загубване на общественото съзнание за единството на народността” [136]. Ако това се отнася само до китайския език, с чийто пример той подкрепя тази своя мисъл, то това би било половин беда. Но малко по-горе той пише: „От VI—VII в. от н. е. процесите на диференциацията в рамките на цялата езикова общност били изразени съвършено отчетливо, понеже тогава процесите на обединението се прекратили” [137]. Тази мисъл на Ф. Филин противоречи на неговото основно схващане за VI в. като преломен момент и предполага по-ранно — с няколко века — начало на тази диференциация.
3. Тук би трябвало да се обърне внимание и на едно друго много важно обстоятелство: Известно е, че българските славяни (склавините) са влизали в една племенна група заедно със сърбите, хърватите и словенците, т. е. в южнославянската племенна група. Това групиране между другото се определя предимно по данните на езика. Южните славяни имат много общи езикови белези, които ги разграничават, от една страна, от западните, и, от друга, от източните.
Между това добре е известно, че в нашестията на Балканския полуостров през VI в. участват само българските славяни (склавините) и източните славяни (антите). Останалите южни славяни (сърби и хървати) не участват в нашествията на Балканския полуостров, а се заселват в него много по-късно и при съвсем различни обстоятелства в северозападната му част — по времето на император Ираклий (610—641 г.), който им отстъпил земя за заселване. Следователно
39
през VI в. между българските славяни и останалите южни славяни настъпило известно териториално отчуждение (а може би и не само териториално), и известно по-голямо сближение между българските и източните славяни.
В такъв случай пита се: къде и кога се е създало това разделение на славяните на три големи групи — източни, южни и западни? Преди VI в. или след VI в.? Това разделение генетическо ли е, или е вторично явление? Кога се установяват общите езикови и културни белези между българските и останалите южни славяни, преди или след заселването на сърбите и хърватите на Балканския полуостров?
От всичко казано става ясно, че формирането на отделните славянски етнически групи и етнически единици (народности) с станало още преди разселването им, още в славянската прародина.
С това се обяснява между другото и наличието на българо-западнославянски (лехитски) изоглоси, за които бе споменато по-горе. Съвсем естествено е тяхното формиране да бъде отнесено към времето, когато българските славяни са живеели непосредствено до западните, т. е. в своята прародина на север от Карпатите, по времето когато с била започнала славянската езикова диференциация.
Ние се спряхме малко повече на данните на езика, тъй като за периода преди VI в. те са единствените, които могат да дадат някакви указания за най-ранното историческо развитие на славянството. Що се отнася до подробностите, то тук не може да се претендира за някаква абсолютна достоверност. Различия в мненията има и те още дълго време ще продължават да съществуват.
Но за нас, за историческото разкриване на славянската древност общоприетите изводи за ранното възникване на славянските диалекти имат изключително значение и те в общи линии подкрепят нзводитз, направени вече въз основа на историческите извори.
* * *
Докато промените в езика и формирането на славянските диалекти имат пряко отношение към въпроса за разпадането на славянската общност и формирането на отделните етнически групи, то данните на материалната и духовната култура далеч невинаги съдействат за разрешаването на този проблем. Нещо повече — в някои случаи те могат да ни заблудят. Ето защо, за да могат данните на славянската култура от този период да бъдат използвани за поставената от нас цел, необходимо е да се имат предвид някои основни принципни положения, неспазването на които е довело до неимоверното изобилие на прибързани, противоречиви и противоположни изводи в славянската археологическа наука по разглеждания кръг от въпроси [138].
40
Преди всичко в областта на материалната култура през разглеждания период (VI—VII в.) не би следвало да очакваме някакви съществени различия по напълно обясними причини:
1. Диференциацията в областта на материалната култура може да се прояви по-отчетливо след окончателното разпадане на етническата общност, т. е. след посочения период.
2. Затова е необходимо значително териториално разселване и отслабване връзките между отделните етнически групи.
3. Значителни различия в степента на общественото и икономическо развитие, на производителните сили.
4. Влиянието на старите местни култури (субстрата) и странични въздействия.
През VI—VII в. тези фактори, освен увеличаването на славянската територия, отсъстват. По-забележимо влиянието на старите местни култури се проявява през следващия период.
По силата на всичко това ние установяваме едно напълно закономерно явление — единството на материалната култура през VI и VII в. по цялата славянска територия, от Одер до Ока и от Балтийско до Егейско море [139].
Наред с това, имайки предвид казаното по-горе, трябва веднага да се запитаме, как стои въпросът с така наречените локални варианти, локални археологически групи. Този въпрос има за нас голямо значение, доколкото мнозина археолози говорят за наличието на такива археологически групи и варианти, и което е особено важно, на някои археологически паметници се дава етническо тълкувание. Следователно въпросът се свежда до това: локалните археологически групи през този период може ли да бъдат свързани с набелязаните етнически групи.
Без да се спираме обстойно на този въпрос, по признанието на самите археолози археологическата култура далеч н;винаги съвпада с етническата група. Археологическата култура: 1. може да съвпада с етническата група; 2. може да я разделя на няколко сродни култури (варианти); 3. може да обединява няколко различни народностни групи, намиращи се на еднакво стъпало на обществено-икономическо развитие и живеещи в непосредствена близост [140]. При това тук засягаме само основните, принципни положения, без да се спираме на „второстепенните” на пръв поглед особености, когато дадени белези на материалната култура обединяват едни области на археологическата група с други, или излизат далеч извън нейните предели.
Археолозите понякога привеждат поразителни примери, които не са в състояние да обяснят [141].
41
От всичко това става ясно: 1. че само по археологически данни не може да се даде една убедителна картина на ранната етническа история на човечеството, а в най-добрия случай само приблизителна (50%); 2. става също така ясно, защо изводите на някои изследователи, изхождащи само от археологически материали за етническата картина на долнодунавските земи през VI и VII в. (и особено северно от Дунава), са в рязко противоречие с историческите извори и историческата действителност; 3. следователно резултатите от археологическите проучвания, свързани с етноса, трябва да бъдат винаги съпоставяни и съгласувани с данните на писмените извори, лингвистиката и топонимията [142].
Състоянието на славяноведението в областта на материалната култура, дълбоките противоречия, които съществуват между самите археолози по най-ранната славянска археология, показват необходимостта от спазване на посочените принципи, формулирани, както видяхме в по-голямата си част от самите археолози.