Роден съм българин. Избрани съчинения и документи

Е. Каранов

II. Научни изследвания

6. КЮСТЕНДИЛСКИТЕ УЧИЛИЩА ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО [*]

В тази си статия аз мисля да се позанимаем с вървежа на кюстендилските училища през настоящото столетие до Освобождението или по-точно до отварянието от българското правителство държавно училище в Кюстендил през септември 1879 г. Тази ми статия е необходимо допълнение на отчета, който за пръв път издава кюстендилското държавно училище и в който отчет ще влезат сведения за вървежа на същото училище от отварянието му и досега. Историческото преглеждание вървежа на училищата в България до Освобожденнето е твърде важно, защото не само ще се запознаем с техното напредвание, но ще стане за нас по-ясна и епохата на възражданието ни, като при това ще отдадем и подобающия дълг на учителите, които по такъв или инакъв начин са се борили, страдали за нашето възраждание. Училищният въпрос до Освобождението ни е бил свързан с черковата, борбата ни с фанариотите, тежкото турско иго и общото невежество, затова, като говорим за училището, ний неволно ще требва да се спираме и на тези неща, които са оказали силно влияние върху училището или, по-право, от които е зависел напредъкът на училището.

Когато преди сто години положението на раята, а особено българската рая, беше ужасно, както ни го представя Софроний Врачански в своите записки: «Когато

*. Публикувано като Отчет на Кюстендилското държавно педагогическо и образцово училище, съставен през 1897 г. С., 1897, с. 3—41. — Ж. П.

232

далиите, кърджалиите, еничарите и различни феодални бегове тъпчеха и съсипваха страната», гръцките владици, след паданието на Охридската и Ипекската патриаршиа, напълниха българските земи, които веч и по-напред беха завладени от фанариотите, и по плана на патриарха Самуила чрез подсещания от руската императрица Екатерина, намислиха за възобновленнето на Византийската империя върху развалините на разкапалата се Турска империя. Затова те почнаха да унищожават всичко българско и не искаха даже да знаят за съществуването на българското име. В тези усилни времена, когато един свещеник е обикалял, и то нощно време, голямата си енория от 40—50 села и в една нощ е венчавал по 20—30 души, в Кюстендил е бил владиката Костандий [37], види се, същият скопски Костандий, който заедно с другите митрополити подписа акта за унищожаванието Ипекската патриаршия. [38] Костандин е бил преди 100 години и по-вече; за него се помни, че той, като бил преследван веднъж от еничарите, бягал от врата във врата и се скрил в една плевня, след излизането от плевнята той всичкия бил налепен със слама и когато неколцина го чистили и казвали: «Къде ще излезе краят на тези зулуми?», владиката отговорил: «Края им ще се види след 50—60 години», като е имал предвид, види се, въздиганието на Византийската империя. В тези усилни времена, но неизвестно точно кога, вуди се, преди 100 години, мутрополитът кюстендилски Костандий издействувал пред турското правителство, разбира се, чрез много рушвети, да се направи черква в град Кюстендил, гдето, както се види, не е имало никаква черква, а неколкото християнски къщи от крайнините на града са се черкували заедно със съседните села в селото Колуша, гдето е било архиерейското седалище. Деветдесет и осемгодишният старец дедо Христо Самарджията, на когото дедите му се сметат за староседелци в града, разказва, че преди сто години в Кюстендил имало само 15—16 български къщи, [39] три механи по крайнините на града, на трите изхода от града и една бакалница и чарчийница, немало никакви занаятчии и не смеяли християните да влизат свободно в града. бащата на дедо Христо изучил самарджилъка в Сер, гдето бил избегал от еничарите и като се върнал в Кюстенднл, требвало да стане ортак с един турчин, за да упражнява самарджилъка — иначе не му се позволявало да работи:

233

други стари хора разказват, когато имало нужда да се пише писмо за Пловдив или Цариград, то преди 80 години требвало да се отива в Самоков, гдето имало учени хора, които знаели да пишат — обикновено нарочен человек се провождал в Самоков за извършваннето тази тежка работа; а че действително в Кюстендил не е имало хора, които да са знаяли да четат и пишат, вижда се и от това, че нито един спомоществовател нема от Кюстендил за книжките на Хаджи Йоаким Кърчовски, учител в Кратово между 1810—20 год., когато всичките спомоществователи са от съседните градове — Самоков, Дупница, Паланка, Кочани, Кратово и Щип.

Когато излезнал ферманът да се направи черква в Кюстендил, [. . .] градският кадия заедно с беговете позволили да се направи черквата на настоящето ѝ место в разстояние на девет само нощи, и при това да не бъде по-висока от неколко аршина над земята, за да не се вижда между къщята. [40]

Неколко години (около 1820, във времето на владиката грък Авксентий ) след направата на черквата в черковния двор се направило и училище. [41] Училището е било четвъртита голема и тъмна стая, непостлана, отпосле постлана с дъсчено дюшеме, покрай дуварите околовръст имало пейки (отураци) за седене, но като се поувеличило числото на учениците, поставени били пейки и в средата на стаята така, щото учениците седели гръб срещу гръб на една и съща пейка. Учителят седел на едно високо место в ъгъла на стаята, което се казвало «трон», и оттам или пък като слазял между учениците, докарвал училищната музика в нужната за него дисхармония, като е гърмяло: «буке-аз-ба-», «се жених грядет. . .», «Нескверная, небразная . . .», «Хвалите имя господне, хвалите раби господни» и пр., и пр. Учителят си работеше на трона, като шиеше поповски раси, калимавки, или пък правеше свещи за черквата или друго нещо, според занаята си, напр. учителят Васил Абаджията шиеше и мирски дрехи. Най-главните училищни инструменти беха: фалагата, разнокалибрените дренови пръчки, даже и тояги, едно-две снопчета пръчки, още неразвързани, волска жила, неколко лисичи опашки, неколко книжни каука с различни изображения по тях. Най-обикновените наказания беха: биение по ръце, биение по бузите (шляпаници), заушение, биение по заднята част, като взимаше

234

един от калфите виновника на гръб, поставяние на колени просто или с песък под колените, стоене на един крак или с вдигнати ръце нагоре, взаимно биене по бузите или във фалага; когато двама или повече ученици биеха един другиго под натиска на учителя и дължни беха прогресивно да усилват ударите, извикване от всичките ученици «недостойн» еди-кой си. По-грозни наказания беха: затваряне под трона, почернявание и развеждание по града с лисичи опашки и кауци на главата и даже бесене с главата надолу на халката в средата на училището.

Развежданието по града ставаше, като почерняваха виновниците със сажди от съседната фурня, почерняваха — им целото лице или само бузите, или само челото, или пък само веждите, а на главата поставяха книжни кауци с различни изображения или пък лисичи опашки и на гърдите бел лист, с извлечение от училищните закони, залепени на дуварите в училището, напр. «аще кто не послушествует отца своего и матер — сие му е наказанието». При развежданието, след всеко дрънвание звончето от учителя, учениците викаха «недостойни!».

Но най-грозно бе бесението в средата на училището. На тавана училищен имаше окачена една железна халка и на нея всякога висеше въженце, когото ще бесеха, грабваха го учителите и калфите и го окачваха на халката в средата на училището с главата надолу, като му обвързваха краката с въженцето, че сетне учителят биеше виновния по краката и по заднята част.

Училищният ред беше такъв. Заран се явяваха учениците в училището, което се замиташе от учителя или пък от назначените калфи. Летно време учениците като влазяха в стаята, обсукваха се до колени и обикаляха по стаята да изтребяват бълхите, които на купища налитаха по краката им, а зимно време калфите посрещаха учениците и връщаха всекиго, който не бе донесъл дърво за печката. Преди да се почнат уроците, учителят разглеждаше кого нема, кой не се е мил и решал, кому ноктите не са сечени, кой е ял, кой е имал работа с ореси, та ръцете му са черни и пр. Той наказваше всекиго според вината му, това беше «добро утрото» от учителя. Който не беше се мил или решил, биваше оплюван от всичките ученици, или пък минаваха покрай него учениците и го стреляха с ръцете си. Който не беше си секъл ноктите, наказваше се с пръчка по ноктите. Когато познае-

235

ше по трохите на гърдите му или по плюнката му, че е ял, поставяше го на коленн, защото предн учението не е требвало да се яде: учението не се прихващало на пълен стомах. След тази «смотра» учениците и учителят сваляха капите си и се изпеваше песента, най-обикновено «Возбранной воеводе победителная, яко избавлешеся от злих, благодарственая. . .», после всички си ставяха капите на главите, почваха се занятията, учителят обикаляше учениците с пръчка в ръка, отиваше на трона да се борави със своята работа, а калфите държеха порядъка. Преди обед учителят и калфите преслушваха учениците и им задаваха нови «матими». Следобед пак същия ред, само че летно време, когато се приспеше на учителя, легаха всичките ученици по местата си, за да спят, като ги обиколи неколко пъти учителят и бие всекиго, който мръдне или не си затвори очите. След това учителят си легаше и за блюстители на тишината оставаха двама калфи.

След спаньето обикновено учениците излазяха в черковния двор, за да подкусват, да «ужинат»: всеки си донел от дома яденье — хляб, гърненце (ръкатка) с млеко, боб, зелник и друго таквоз — това всичко се оставя пред училището накуп, под надзора на калфите, които, разбира се, много пъти развързваха чуждите кърпи и бъркаха в чуждите гърнета. Във време на вечерня всичките ученици отиваха в черква и там канерваха и четеха.

Калфите, наречени отпосле «украсители», кладеха печката, изкарваха огъня в мангали. Донасяха вода в стомните, следеха да се не изгуби нещо от трона, да се не строши некоя стомна, да се не скъса некой табак на прозорците — прозорците се облепваха с бели табаци, всеки ученик донасяше по един табак.Те пазеха влизанието и излизанието от стаята, но обикновено, който искаше да излазя, ставаше на местото си и пружеваше ръка, като да проси нещо и учителят, ако го забележеше, пущаше го или не, но ученикът, преди да излезе от стаята, длъжен беше да обърне дъсчицата на вратата, на която дъсчица от едната страна беше написана голема буква Д, а от другата страна Н: ако дъсчицата беше с буквата Д, то показваше, че вън нема друг учеинк и може да излезе просещият, ако ли дъсчицата стоеше с буквата Н, това показваше, че вън има ученик и затова не бива да се излиза, догдето се не възвърне излезналият, който ще

236

обърне дъсчицата на буквата Д. Калфите записваха немирниците, държеха порядъка с пръчка в ръката, когато учителят се задълбяваше в направата на некоя калимавка или в подвързванието на некой требник. Калфите даже преслушваха учениците и им задаваха уроци, помагаха в правене свещи и метене черквата, пък много пъти всичките ученици с калфите и учителят отиваха в лозето, нивата и ливадата черковни или на учителя, и ги почистваха от камънье. Много пъти калфите донасяха на гърб такъвзи ученик, който не искаше да дохажда на училището, или пък калфите отиваха край реката да залавят такива, които се къпят, или поне да грабнат дрехите им и да ги донесат в училището. Калфите беха всесилни и затова се ползуваха от рушветеца във вид на ябълки, круши, сушени сливи и друго подобно.

Учението се състоеше в изучавание букваря, часослова, псалтиря, деянията апостолски, светчето, акатиста Богородичен и друго таквоз; след свършванието псалтиря учениците се упражняваха в писване и първоначално сметане на табла и на бели листове, като пишеха на колени и с гъсти пера от гъските по реката.

Платата на клисаря-учителя се колебаеше между 600—1500 гроша, които се плащаха от черквата, отгдето се плащаше и на хапсанджията по нещо, за да събира милостиня за затворниците и да послушва в митрополията. Изплащаха черковните епитропи с различните черковни пари, гдето падаха всекакви антики от времената на Юстиниана и всякакви калпави пари и «колокотри» от времената на гръцката завера. Тъй като главно се пазареше клисар, а не учител, то учениците беха задължени първоначално да донасят всека събота по 5 пари на учителя, учителят от стотина деца е взимал в неделята 12,5 гроша, а в месеца 50 гроша, т. е. 10 лева по сегашному, но при това учениците беха морално задължени при преминаването си от една книга в друга да донасят на учителя: шише ракия, шекер, кафе, обед или вечеря, чорапи, ризи, «цел шамашир» и кърпичка с пари. По-богатите донасяха по-често подаръци на учителя, напр. кърпичка и в нея вързано некакво целко златно или сребърно, при който случай учителят даваше на ученика по неколко «четвъртака», т. е. търкалца от жълта тенекия, върху които беха оттиснати числата 1, 2, 3, 4 т. е. четвъртаците имаха различна стойност — и ученикът

237

при подпаданието под некаква вина дължен беше да даде на «даскала» неколко четвъртака според престъплението, за да се отърве от наказанието; ако ученикът немаше такива четвъртаци, той се наказваше. Учителят се пазареше от чисти понеделник, или от Митровден и от Гюргевдеи, много пъти само за 6 месеца. Нови ученици се довождаха тържествено на чистия понеделник, а изпити никакви не съществуваха. Имената и годините на много клисари-даскали и подидаскали са забравени, тъй като са се спазарвали по за 6 месеца.

Най-старият даскал, за когото се помни в Кюстендил, е бил даскал Захари дедо Стоицев, родом от Самоков, белец, учителствувал дълго време в Кюстендил, преди 70 години, значи около 1825 година. Той се помни най-много по туй, че добре свирил на цигулка. [42]

След даскал Захария учител в града е бил поп Стоян, 70-годишен старец, иконом, добър псалт, на когото името се спомня между любородните спомоществователи от града Кюстендил за книжката «Писменик общеполезен на сегого единороднаго ми болгарина от кой и да е чин и возраст, сочинен според днешния писмописателен способ от Христаки П. Дупничанин, учителя в славено-елинското в Свищов училище, който сега първо на света издава го в Белград 1835 год.» Книжката е посветена на владиката Авксентия в Кюстендил: «Преосвященнейшему епископу Святия Дунолския епископи господину Г. Авксентию болгарского просвещение желающему, а вашему усердному благодетелю». Между спомоществователите за тази книжка от Кюстендид личат имената на свещеници и чорбаджии, които повечето са от други места родом, така от с. Раково, от с. Драмча, от с. Саксово (сега Саса).

После е учителствувал Васил Абаджията, белец от дупнишкото село Сапаревска баня; при него имало около 60 ученика и всеки ученик му плащал по 5 пари в неделята освен заплатата му 900 гроша годишно като на клисар, той си работил и абаджилъка в училището.

След Васил Абаджията е учителствувал Христо Йоанов Крантов. Дупничанец, млад человек, който през 1843 год. е бил подидаскал на Калиста Лука в самоковското училище, гдето е била введена от Калиста Лука ланкастерската метода. Христо Крантов ввел ланкастерската метода в Кюстендил през 1844 год. Той учителству-

238

вал до [18]46-та годнна и бил премахнат от Кюстендил, защото тази метода не се харесала на кюстендилци. [43]

След Крантова учителствували неколко души по неколко месеци. Така некой си Панайот, за когото казват, че бил сърбин и носил прекора мисирок, защото лицето му било червено като на мисирок. Той бил твърде груб и див, ужасно биел децата и бил твърде безнравствен. Той се обръщал към учениците с думите: «Ерусалимски конье». Мисирок преподавал и по гръцки и бил твърде изкусен в писването, сам правил училищните таблици, макар гражданете не искали да се преподава по таблици. След Мисирока, учителствувал калугеринът Кесария, както разправят, от Велес — но той преподавал по таблици, подир Кесария — Йоакиния — монах.

Андон Ранович, отпосле Хаджи поп Андон, от [18]41—51 год., сетне от [18]58—65 година е бивал учител — подидаскал в кюстендилското училище, или пък сам е оставал даскал. Хаджи поп Андон бил родом от Кюстендил. Около [18]47-а година дошел даскал Николай Тонджаров от Самоков; той е учителствувал късо време през 1832 година в Свищов заедно с известния тогава учител Христо Павлович, после в 1836 г. бил повикан за учител в Пловдив, но и там малко време се задържал, както и в Кюстендил, а повечко е учителствувал в Самоков. След непродължителното учителствувание на Тонджаров пак бил повикан Крантов.

След Крантова, около [18]49-а година бил повикан отново учителят Тонджаров, когото ний можем да наречем истински преобразовател на кюстендилското училище. Тонджаров бил твърде способен человек, отбирал от ланкастерската метода и добър псалт, само че бил твърде каприциозен и не искал да знае от никого. Той се условил за втори цът през 1849 г. за 21 кеса пари за три години, но устоял само 1 1/2 година. При дохожданието си в Кюстендил той поискал да му се направи училището сгодно. Тогава при помощта на бегликчията от Пловдив, Димитраки Мичура, а главно чрез събраните пожертвувания, от които по-главната част злоупотребил владиката Дионисий, старото училище било разтурено, прикупили съседните къщи и се направили на местото му ново училище, доволно големо, с голем салон и две отделни стаици. Направиха се за пръв път чинове и такива, в които да се пише на песък. Набавиха се добри таблици, около

239

които се поставиха железни обръчи покрай дуварцте, в които обръчи влизаха украсителите, за да показват на ученицнте чин по чин на таблиците. Учениците се подразделиха на 12 чинове: в първия чин беха най-добрите, във втория по-слабите и т. н. Който напредваше, преместяваше се от чин в чин. Николай Тонджаров бил около 45-годишен, носил фес, превързан с черна шамия, дебело каплия фермене, върху му дебел кюрк до земята, дълга антерия и гащи от алена чоха. Тъй като всичките ученици беха с бръснати глави и коцели на върха, Тонджаров неколко пъти каза на учениците да не се бръснат, да си пуснат косите и само да се стрижат, а учениците не го слушаха, защото бащите им не позволявали; тогава Тонджаров един ден взима ножиците и отсича коцелите на всичките ученици. Това вдигнало голема врева в Кюстендил, а особено негодували турците, като казвали, че това било «москов тертиби». Но Тонджаров настоял на своята реформа, както Петър Велики настоял болярите му да си бръснат брадите.

Всеки ден се събираха учениците заран и подир обед под командата на «украсителите» от махалите пред къщата на учителя. В присъствието на учителя заран и подир обед украсителите проверяваха по списък учениците и ако некой отсъствуваше, отведнъж един от украсителите отиваше у дома му, за да се научи за причината на отсъствието. Всеки от украсителите носеше по един нишан на гърдите си — окръгла дебела книга с образа на некой светия или ангел и с кукица за окачвание на гърдите. Във време на занятията един от украсителите се възкачвал на трона и оттам следил за тишината в училищния салон, гдето са биле всичките чинове; ако украсителят забелязвал некого в него, той се извиквал от трона: «невнимателен!» еди-кой си и после го записвал на един лист. Наместо тенекиените четвертаци Тонджаров въведе книжки с буквата Н, главната буква на името му — Николай, които книжки той раздаваше на прилежателните ученици, да им се намират при изплащание грешките и беха известни под името «печат». Наказанията се смалиха в значителна степен.

Тонджаров воведе нови науки: история, география, битописание, катехизис, благонравие, Езопови басни, граматика, елински език, писвание, сметание, псалтика и един вид движения под такта на едно звонче. Той изкар-

240

ваше учениците пред чорбаджиите, за да си задават въпроси и да отговарят: единият ученик задаваше некакъв въпрос, например: «Що е хронология?», а друг му отговаряше: «Хронология е наука, в която се запознава человек с времената и народите и техните деяния.» Въпрос: «А какви деяния се излагат в хронологията. . .» и пр. Особено такива въпроси и ответи ставаха на тържествените изпити, в края на учебната година, именно на 30 януари, в деня на Три светители, също и пред некой чорбаджия, случайно наминал в училището, напр. пред бегликчията Димитър Мичура.

Димитър Мичура подпомагаше училището, набавяше даром учебници на учениците и на Митровден, както и Великден, по негово разпореждание се донасяха по неколко коша обуща в училището за раздавание на всичките ученици в училището — богати и бедни по ред. Както казахме, Димитър Мичура изкара «илям и ферман» за направата на училището; той спомогнал за направата му и първи път докарал ковтори в Кюстендил за училището, които се наричаха «машини» и хората нарочно дохождаха в училището да видят «тия френски марифети». За царя, валията, каймакамина, за владиката, протосингела, сакелария, иконома, протоскеофилакса, за некои по-видни граждане имаше в училището приготвени «многолетствия» (енголпии), които според случая се произнасяха в училището. Многолетствието за Димитрия Мичура е било следующето: «Преблагороднейшему председателю Филиполскому, г-ну Димитрака Мичура, който е далече от нас, но добродетелната негова рука досязава даже до нас, ревността, която я има най-великиая за просвещението на нашата Болгария, като с некой доброутверждени столп подкрепявана — многая ему лета. Амин.» Тогава се въведе в черквата от лева страна да се чете по славянски, а от десна страна остана да се чете по гръцки.

Митрополит Артемий в Цариград като разбрал, че Николай Тонджаров е реформирал кюстендилското училище, писал на епископа си Дионисия в Кюстендил: «Прави, каквото правиш, да премахнеш този учител, защото за тебе хлеб нема да остане.» Кадията, като виждал, че се прави и оправя училището, казвал на владиката: «Черква, ако искат, нека си правят, защото в черквата вол ще влезе и вол ще излезе, училища да не се правят.»

241

Дълго време кюстендилски митрополит е бил преждебившият александрийски патриарх Артемий. Тъй като на Артемий не се искало да живее в Кюстендил, толко повече, че той бил болен, той си назначавал епископи в Кюстендил, а сам живеял в Цариград. В 1833 год. Артемий оставил за свой епископ в Кюстендил Авксентий, който беше родом от Самоков и беше по-напред инок в Рилския монастир. Авксентий след малко бил изпратен за митрополит в града Мостар (в Босна), а на мястото му в Кюстендил пристигнал еритронският епископ Захарий, наместник на Артемий. В 1846 год., 30 септември, бил ръкоположен за епископ кюстендилски от патриарх Мелетий арнаутинът Дионисий, който е пристигнал в Кюстендил на 1846 г. през януари месец. Черковната кондика, почната в 1846 г., 10 януари, налево по гръцки, а надесно по български, казва на първата си страница: «И поискавши кондика сея митрополии от боголюбивейшаго епископа свето еритронскаго господина Захария, известихомся, яко ниже негово боголюбие обрете, егда прийде епитропски зде, епитроп на блаженейшаго, темже, явное понеже, каквото що е била лишена митрополията от кодик, била е и шест лишена всяких ведений от движимих и недвижимих вещей и посвещения от християнска страна, сиреч кой какво е харизал от християнете не се знае, нито се знаяло досега да го има у църквата или у митрополията.» Около 1851 година велеският митрополит българинът Авксентий е станал и наместник на Артемия в Кюстендилската митрополия и като такъв е бил до 1855 год., когато зе велески митрополит бил назначен гръкът Антим, а Авксентий минал да управлява Кюстендилската епархия като наместник на Артемий и под титлата «преждебивши Велески». Но след смъртта на Артемий и повдиганието черковния въпрос патриаршията, наместо да назначи Авксентий за митрополит кюстендилски, тя провожда пак арнаутина Дионисий, който и пристигнал в Кюстендил на 24 декември 1858 год., а Авксентий назначи за Дурацо на Адриатическото море, с цел да го отстрани от България. Авксентий се отказа да отиде в Дурацо и се прибра в Рилския монастир, отгдето в 1859 г. патриаршията го повика в Цариград и там той се залови в борбата по черковния въпрос. Дионисий е бил натирен от епархията Кюстендилска през 1860 год. и патриаршията назначила кюстендилски ми-

242

трополит през март [18]61 год. българина от селото Карагач при Едрене, Игнатий в надежда, че кюстендилчане ще го приемат като българин. През месец май 1869 г. Игнатий бил изпъден от Кюстендилската митрополия и останал да живее в съседното село Соволяно като частно лице, а черковният въпрос наближаваше да се реши. След решавание черковния въпрос в 1872 год. за кюстендилски митрополит бил назначен от Екзархията Иларион Ловчански, след смъртта на когото подир Освобождението Кюстендилската митрополия се присъедини към Софийската с градовете си Кюстендил и Радомир, а градовете Кочани, Царево село, Кратово и Щип останаха в неосвободената Македония, се присъединиха към Скопската митрополия. [44]

Митрополит Артемий, ако е безсъзнателно заслужил нещо на българето, то е гдето през 1833 год. е подпомогнал за ръкоположението на Авксентий и после го е назначил епископ в Кюстендил и второ, гдето се е погрижил за образованието на баба Сусаниния син от Кюстендил, доктора Захария Струмски. [45] Доктор Захари Струмски беше се оженил и заселил в Цариград. Струмски беше един от първите дейци по черковния въпрос по взимание участие в общите български работи в Цариград, както и по живата си агитация срещу гърците чрез писма до кюстендилските първенци и свещеници заедно с владиката Авксентий, след Кримската война до 1869 год., когато той умре в Цариград. По подбужданието на Авксентия и Захария Струмски кюстендилчане подадоха прошение през 1860 год. до турското правителство за независима йерархия, когато такива прошения беха почнали да капят от много места из България; Рафаил, дяконът на владиката Авксентий, взе живо участие в припознавание унията в Цариград, по тайните побуждения на Струмски и владиката Авксентий [46].

Деятелността и страданията на Авксентий по черковния въпрос са твърде известни, заточението му през [18]61-а година заедно с Илариона Макариополски и Паисия Пловдивски силно се отрази върху по-големото свестявание на всичкия български народ. Името на Авксентия всекога ще се помни в Кюстендил. Във време на епископствуванието му в Кюстендил между [18]33— [18]40 год. той не се е отличавал от обикновените гръцки владици. Впрочем той силно желал Неофит Рилски да

243

може да доведе от Габрово за главен учител в Кюстендил, така Димитър хаджи Йоанович на 29 август 1834 г. от Самоков пише на Неофита в Габрово: «И вдруго да ти кажа, епископът Авксентий рече ради ваше мудрословесие имат намерение да ви доведат на Кюстендил за учител, рече епископът, какво е кабил ще го доведем. . .» и Николай Христович Тонджаров, самоковският учнтел, ученик на Неофита, пише от 18 август 1835 г. до Неофит: «Прерадостен съм, като слушам защо Авксентий епископът ще ви доведе на Кюстендил. . .» Между [18]51—[18]51 год. той много се е грижил в Кюстендил за напредъка на училищата, за събужданието на народа, при това той е бил твърде смел и не се стрескал от никакви каймаками и бегове, когато те, напротив, се бояли от него, а паството го е много обичало. Г-н Димитров, родом от Кюстендил в своето съчинение «Княжество България» излага доста подробно деятелността на Авксентий в Кюстендил. [47]

Дедо Авксентий на път отиваше като некой делибашия. Той яздеше хубав бел кон, във владишки такъм, на седлото се надяваха кобурлуци, чибуклук при кобурлуците и една бела металическа топузинка. А се обличаше в голем ресалия арнаутски чепкен, обшит с гайтани, чохени потури, бело кече на главата, обмотано с чалма, а отгоре прехвърлена една свилена шамия. Когато в [18]58-а година го назначиха за Дурацо, той казваше: «Пращаха ме в Босна да стана бошняк, сега ме пращат тия тирани в Тиран и Елбасан да стана арнаутин, но аз никога нема да стана фанариотин.»

Владиката Захарий бил смирен и богобоязлив човечец, но затова владиката Дионисий бил настояща арнаутска «пляка» (старец). При дохожданието му в Кюстендил в 1846 г. първата и най-важната грижа на Дионисия е била как да удари повече плячка от своето паство. За това той направя два кондика, каквито от по-напред не съществували — един за черквата, а друг за училището. Страниците отначало са разделени от горе до долу, за да се пише налево по гръцки, а надесно по български. Но това е само в началото, а вътре в кондиките почти нищо нема. В черковния кондик има само даванците, които са длъжни да дават свещениците и мирските на владиката и какви са имуществата на черквите по всичката Кюстендилска епархия, а приходи, разходи почти

244

не се спомнят. На едно место в черковния кондик има забележка от некого: «1846, април. Тува у градо школа като немаше, некой пат мезлич учинахме на светата митрополия, мунасип найдохме и пресекохме школо да ся направи у църковнио двор; ами като место немахме, земахме три кащи трампайлен и с пари. Максус особите кондика направихме школска: у нея сичко начертава, които секи да се научи за школото, нека погледне у кондикото, да се научи за сичко».

Училищната кондика се захваща със следующето:

«1846 года месяца януария седминадесятаго дня, приспев нови архирей, зде в богоспасаемую мою митрополию Кестендилскую, должност священная и неизбежная вознамерих и разсудих о всех, за да изследим ради училището и заради неговия приход, ко устроению мздов учителей и других нужних и наказанию юношества моих христиан и изследивше, обретох с тези училища лишена и запустела, не токмо от приод ко устроению учителя, но и зданием весма несносно. А будучи утвержден, но реченое от протока и царя Давида: приймите наказание данекогда прогневается Господ и погибнете от пути праведнаго, еще же във всех от Бога начати и в Бога совершати, поразсудих нужнейшее мое дело, да го уверим в действие и праксис сос приход доволен, за да би се сохранявал учителят и елика и иждивение его. Темже призвав сите первоначалници и чорбаджии, вес священий причет в собор во священную митрополию Кюстендилскую, предложих им моето намерение и ползата, която ще возможе во времени, като се сохрани училището да ползува юнашествата немало. И по многох разсмотрени и разговоров, присутствующу боголюбезнейшему епископу святоеритронскому кир Захарию, вознамерих и опредлелих общим разумом и произволением следующая:

 

Да се созида училището, идеже место ест под именем его, сиреч сос от сколския приход да е иждивението. И да се описува ко изявлению всякаго спомоществователя името на свещенная кондика и колко е дал в памят его.

 

Училище сие да се надзирява и предстателствува от трех епитропов неразделимих от единаго священика и от двух мирских богобоязливих и имущих ревност о сохранении его без маде.

 

Сохранение училища сего хощет бити под бодрое

245

председателство настоящаго иде архиерея Кестендилскаго и епитропов училища.

 

Настоящий архиерей сос епитропите хощет имети попечение за учителя достойна и благонравна и хощут прилежати о соблюдения чина училища, благонравието и преуспеянието.

 

Епитропи училища хощут имети ко употреблении настоящая священная кодика, во която ще се описува собранието приходов школских чинио и от стекателства и спомоществования що прихожда да изявляват на всякого името и колко е дал, да е всем известно.

 

Епитропите ще се определяват от настоящаго архиерея, или от епитропов его пред всите чорбаджии, ще си дават хесапо всяко лето, що са зели и що са дали пред всеми.

 

Епитропите немат никое оправдание, без дозволение архиерейское или епитропов его, или без дозволение общо всех чорбаджиев, да дават за своята си посла от училището ни една пара никому в заем, нито за меремет, нито за друго нещо, токмо заплатата на даскалите.

 

Ката година в ден трех святителей на тридесятаго януария да се служи архиерейска литургия и да се споменуват имената на стекателите и спомоществователите на училището, и после по литургията да се сбират и архерея и священниците заедно сос чорбаджиите у училището, да прегледват тщанието на учениците и хесапат на схолиото.

 

Ако би го призвало нуждата ката година да се менуват епитропите и да се определяват нови общим разумом и изречением.

 

Учителят ще да се ценува от архиерея или от епитропа негов, пред сколските епитропи и пред чорбаджиите и да нема власт без дозволението на епитропите, нито да приема, нито да изпажда некое от децата: ще да прилежава, елика возможно, да ги учи, да прочитат церковни книги, писание, аритметика, священий катихизис, история и елика другая, що ползува юношеството на Болгарско. Понекогаж да го обучава и на прочитание елинских книг.

 

Има должност учителят да учи всега децата да чуват вся подобающая восточния церкви, да сохраняват отеческия предания и обичаи, нравоучение, повиновение, покорение в богоопределенное нам царство небесное,

246

чест и славие в божественная на служителите вери нашея, на родителите и на по-старите, а най-паче християнското нравоучение.

 

Без дозволение архиерейско или епитропа его нема дозволение учителят да купува книги за децата, нито да им дава, нито да ги приима у училището, най-малейша, хотя и церковная да е.

 

Ко удовлению на училища сего общим нашим советом, и разумом определява се помощ, която ще да описуват епитропите схолски. От всяка вула, що се дава от касабата и от овата (полето) по един грош. От тия, що умират, от десет години нагоре, подобно по един грош. На всеко трилетствие един от священниците и един от епитропите школски да обхождат касабата и селата овалийски да просят милостиня за училището, писующи и имената на спомоществователите, да се споменуват на определената годишна литургия.

 

Докле да дойде училището в совершенно состояние, должни са епитропите да земат от родителите на децата, що учат: всяка година от первия чин петнадесят гроша, от втория же десят, а от третия пет и това токмо за три години.

 

Които от христиенете, що са у полициата и у окрестните села в овата имат дозволение и правда невозбранно да учат без никаква заплата, кроме що определихме више.

 

Тия сите петнадесят главизни и члени, що определихме горе за состоянието и сохранението школско, общим нашим советом и разумом, изобразишася и утвердишася особеним и саморучним всякаго подписом. Аще кто от священнаго причта и от мирскаго дерзнет злобою подстрекаем или сребролюбием побеждаем и разорит една от тия главизни, да биде афоресан, проклет и непрощен и по смерти неистлен, и прокопсия да не види във вес живот свой и род его в погубление да будет и във вечную анатему. Аще кто явится ревнител и прилежателен о соблюдении училища сего и любочествует заради усугублението и просвещението на децата, таковий да е благословен и прощен от единосущния и неразделимия троици, да возрастится славата и честта му, богатството му и родът. Амин.

 

Темже к показанию и утверждению за сохранение речениаго училища бист сие общее согласное подписаное от всех и утвержденное саморучним моим подписом. И

247

написася елинским и болгарским на священнии сей школски кодикс в лето 1846, месец март 3 (следват подписите) Дионисий Кюстендилски, Захарий Еритронски, Давид Рилски, сакелари поп Маньо, прото поп Емануил, [. . .] поп Костадин, скеофилакс поп Манолко, екзарх поп Анастас, поп Йован, поп Христо, Тасе Терзи, Митре Терзи, Петре хаджи Георгиев, Велин Пенчович, Милош. . ., Давитко ахтар Якович, Ангел терзи Гюшевич, Йоан Велкович, Стоимен Николович, Филип абаджи Стойкович, Храноабаджи Филипович.»

През същата 1846 г. са записали доброволни пожертвования за училището тъй:

Владиката 1500.00 гр.

От града 4915.00

От Краище и Каменица 7492.00

От полето 8751.30

От Пиянец 14 977.00

Всичко 37,635.30

Най-много са пожертвовали пиянечките села, които повечето са останали сега през границата в Македония. След това в тази кондика нема нищо, освен некои забележки на коджабашиите, напр. кой за кого е кефил пред тех за изкарвание тескере за Цариград, за Пловдив и пр., и пр. Енергията на Дионисия никак не се вижда в кондиката, толко повече, че и хората насетили каква била мисълта на Дионисия. Макар че Дионисий е злоупотребил от парите, които даже и давал под лихва за своя полза, в 1849 година било направено новото училище.

През 1850 год. владиката почнал да събира помощи за поправяне колушката черква, но вече злоупотребленията станали явни. Учителят Тонджаров подбутнал гражданите за издирване злоупотребленията, еснафите дошли в силно движение и почнали да търсят сметки на училищните и черковни пари. В този случай владиката нарекъл еснафлиите «яръм-папучлии», защото носили плитки еминии, калеври и това име си остана на еснафите до изпъжданието на владиката Игнатия през 1869 година. Яръмпапучлиите докараха работата дотуй, щото да се изберат 12 души, които да прегледат черковно-училищните сметки, избраните се нарекоха «додекади» или «братя». В училищната кондика от 1850 год. има забележка: «весно буди всеком прочитающем от времето на ново-

248

поставенио каймакамин Хуршита! Тогава се поставиха дванаесе управника с народо согласно и тако им дадоха свакий своят своеручки подпис според царское повеление и митрополитское нареждание. В този кондик назначават сичките градски приход или градската каса по именем всяко нещо». Додекадите намериха много злоупотребления: те се впуснаха и в други сметки, да търсят напр. злоупотребления по царските вергии, даже злоупотребленията и на некои бегове като напр. на Мехмедаа. Те намериха много злоупотребления и работата достигна до там, щото дойде заповед от Цариград да отидат неколко души от чорбаджиите в Цариград и с тях Мехмедаа — за да се разгледа техното дело в Цариград. Подозрените личности отидоха в Цариград и като престояха почти 2 години в Цариград, те се възвърнаха в Кюстендил, разбира се, след много рушвети. Чорбаджиите отидоха в Цариград с овчи шапки и високи сукнени кауци, а се възвърнаха с фесове. Турците почнали да негодуват защо християне да носят фесове, даже те се спускали по сокаците, за да им ги късат, но Мехмедаа прогласил, че той им дал бакшиш тези фесове. След Кримската война веч всички премехнали шапките и кауците и си изнатуряха фесове, също и коцелите на бричените глави, както и плетените дълги коси, които на долния край се закрепваха с орлово перце, за да се не разплитат, се премахнаха вече.

В тези бурни времена на Кюстендилската панама владиката Дионисий биде вдигнат от Кюстендил и се назначи за наместник на Артемия в Кюстендил велеския владика Авксентий. В [18]58-ма година Дионисий за втори път се явява в Кюстендил, но много по-отчаян, отколкото първия път. Ето какво ни разправя за тези години г-н Димитров. «Дионисий пристигнал в Кюстендил на 24 декември 1858 год. На другия ден служи и след отпуска повика първенците в митрополията и заповеда да му съберат 50 000 гроша, защото имал твърде голема нужда, а пък той тръгна по селата и почнал да събира от всяка къща по 25 гроша. В онова време владиците, ако и да държеха като турските паши по няколко коне за яздене и кочия, Дионисий обаче такъв салтанат никак не обичаше. Той си имаше една скромна, с две колелца количка, също като боклукчийските и вместо коне тя се теглеше от един циганин на име Мехмед. Дионисий щом извикваше: «Мехмед, докарай колата!» — нямаше нужда нито

249