Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

3. Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. Техните заслуги за развитието на печатната книга и за утвърждаването на простонародния език в литературата

 

 

Създаването на новобългарския книжовен живот през епохата на Българското възраждане, основан върху говоримия народен език и печатното слово, е процес, който започва да протича решително от началото на XIX век. Дейността, която развиват книжовниците от епохата, има подчертан просветителски и просвещенски характер. Просвещението и със своята програма за културното развитие на широките народни маси, и като идеология на една нова класа, която трябва да поведе борба със стария свят на безпросветен мрак и феодално робство, завладява за известен период и България, тъй както завладява за десетилетия и дори за столетие цяла Европа.

 

След ренесансовите (сред нашия народ и предренесансовите) опити Просвещението окончателно налага живия народен език и печатната книга в литературата. Живият народен език е необходим като средство за разпространението на просвещението сред широките народни слоеве. Печатната книга улеснява просвещението на тези слоеве, въвеждайки многотиражността и бидейки по-евтина и по-четима.

 

Първа крупна фигура в набелязания процес от развитието на нашата литература е Софроний Врачански, който поставя началото на новобългарската печатна книга със своя  „Н е д е л н и к”,  излязъл от печат в 1806 г. Софроний е първият българин на новото време, който упорито и цял живот се занимава с книжовна дейност, като се стреми съзнателно към създаването на голяма по количество и разнообразна по съдържание българска литература. Издавайки своя „Неделник”, той действително поставя онова плодоносно „начало”, за което сам говори („Веднаш да буде начало!”), както на българската печатна книга, така и на съзнателната употреба на новобългарския език в книжнината.

 

146

 

 

След него в областта на печатната книга и утвърждаването на простонародния език в литературата работят просветителите от Македония Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. Тяхната дейност има по същество характера на дейността на Софроний Врачански: поставяйки си за задача народното просвещение, те използуват за реализирането ѝ простонародния език и печатното слово. Въпреки че Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович не достигат многостранността и мащаба на Софрониевата дейност, те не могат да бъдат отминати от литературната история, доколкото представят едно немаловажно звено в нея.

 

Подобно на Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович опознават нуждите на народа като духовници и учители. Ако през първия период на Възраждането дейците са свързани с черквата и манастира, през втория период те са били най-често учители. Това не е случайно. До създаването на новото светско училище и образование, черквата и манастирът са средища на духовен живот. С тях е свързано и т. нар. килийно училище. След създаването на новото училище и образование училищата и близките до тях читалища изместват като средища на духовен живот черквите и манастирите.

 

Хаджи Йоаким Кърчовски (хаджи Яким, даскал Яким, Яким монах), който е роден към средата на XVIII век в Кичевско (Кърчовско) или в самия град Кичево (Кърчово), започва своята дейност като свещеник и учител още от 80-те години на века. Учителствува на различни места — в манастира „Иван Бигор”, Дебърско, в Кратово, Крива паланка, Самоков. Просветителската му дейност носи някои нови черти. Така той отваря вратите на училището си в Кратово освен за момчета и за момичета. Както е известно, образованието на жените е дело тепърва на Възраждането. В просветната си дейност даскал Яким търси все нови форми, стига до мисълта за печатната книга и последното десетилетие на живота си (той умира около 1820 г.) ознаменува с издаването на ред книги: „Слово, изказаное заради умирание”, 1814, „Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова”, 1814, „Книга, глаголемаа Митарства”, 1817, „Чудеса пресветия Богородици”, 1817, „Различна поучителна наставления”, 1819.

 

Кирил Пейчинович, който е по-млад съвременик на даскал Яким и известно време е негов ученик, израства в духовната среда на пазещите родната традиция манастири: роден в с. Теарце, Тетовско, той учи в близкото село Лешок, където имало манастир. Става рано монах (монашеския си чин получава в кичевския манастир „Пречиста” и в Хилендар), така че в самото начало на XIX век е избран за игумен на Кралимарко-

 

147

 

 

вия манастир при Скопие. В 1817 г. става игумен на манастира в с Лешок и тук остава до смъртта си в 1845 г.

 

Следвайки своя учител Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович развива просветна дейност, като напътствува и подтиква към образование по-младите монаси, произнася проповеди, пише книги. Той не остава монах в Хилендарския манастир, макар че там монашествували баща му и чичо му, а възобновява манастира в с Лешок, който бил изоставен, и се поселва в него, за да бъде по-близо до своите съселяни. Разбрал значението на печатното слово, замисля да създаде печатница в Лешокския манастир, а по-късно подпомага ранния възрожденски печатар Теодосий Синаитски да обнови печатницата си в Солун. Написва и издава две книги: „Книга, зовомая Огледало”, 1816, и „Книга, глаголемаа Утешение грешним”, 1840.

 

Като книжовници Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович се включват в съществуващата книжовна традиция. Те продължават дамаскинарите, авторите на сборници със смесено съдържание и основоположника на българската печатна книга Софроний Врачански. Техните книги представят сборници, които съдържат поучения, тълкувания на библейски текстове, нравоучителни разкази, често с апокрифен характер, като книгите на предшествениците им.

 

Така „Слово, изказаное заради умирание” на Йоаким Кърчовски представя поучение, проповядващо аскетически морал в християнско-религиозен дух, каквито поучения ни са познати добре от средновековната литература. „Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова” от същия съдържа поучение, посветено на т. нар. Страшен съд при проповядваното от християнската религия второ Христово пришествие; легендата за Страшния съд се среща често в средновековната литература като едно предупреждение на християнската религия, насочено за изпълнението на нейните повели и нейния морал. „Книга, глаголемаа Митарства” разказва „митарствата” на св. Теодора по пътя за рая. Тези „митарства” са съставна част на добре познатото на старобългарската литература Житие на Василий Нови, на оня Василий,чиято прислужница е била св. Теодора и който се убеждава от нейния разказ в истинността на задгробния живот...

 

Кирил Пейчинович помества в своята книга „Огледало” познати варианти на старинни молитви и поучения, а в „Утешение грешним” — откъси от древните библейски книги и други познати на средновековната литература „поучителни истории”. С поученията си той иска между другото да предпази читателите си от т. нар. суеверие, т. е. от нехристиянските митически схващания и обреди, което също не е новост за нашата литература.

 

148

 

 

Двамата автори наистина още водят читателя из духовния лабиринт на Средновековието, използуват средновековната литература, но в поученията, тълкуванията и апокрифните разкази на техните книги се промъкват някои нови положения и веяния, ново отношение към разработения материал и към читателя, които свидетелствуват, че развитието е навлязло в оная нова фаза, която се налага все по-осезателно на прелома XVIII–XIX век. Просветителят от XVIII –XIX в. — духовник и учител — разполага с малко нови средства за разширяване идейния кръг на своите съвременници, но той съумява да ги въведе в един свят, който оживява мисълта им, извиква желанието да бъдат преоценени ценностите на съвременния живот. Тук и там се долавя и известна критика към схващанията и формите на живот, която е характерна за Просвещението.

 

Книжовната дейност на двамата просветители от Македония има особено важно значение с това, че то представя стъпка към осъществяването на поставената от възрожденските историографи задача — утвърждение на народността, на народния език, на националното съзнание. Още в заглавните страници на своите книги те изрично упоменават, че са написали трудовете си на  „п р о с т е й ш и  е з и к  б ъ л г а р с к и”,  че са ги издали „с иждивението” на  „б ъ л г а р с к и”  граждани,  „з а  п о л з а  и поучение” на  б ъ л г а р с к и т е  читатели. Така пълният наслов на  „П о в е с т  р а д и  с т р а ш н а г о  и  в т о р а г о  п р и ш е с т в и я  Х р и с т о в а”  от Йоаким Кърчовски гласи: „Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова, собранная от различних святих писаниях и преведена на  п р о с т е й ш и й  я з и к  б о л г а р с к и й  ползования ради простейших человеков и некнижних. Списанная от хаджи Йоакима даскала и преведе ся на тип потщаним господара кир хаджи Пеца от Щип и кир хаджи Станко от Кратово и кир Димитрий Йоанович Зузура от Сечища”. Следващият труд на даскал Йоаким  „К н и г а,  г л а г о л е м а а  М и т а р с т в а”,  е онасловен: „Сия книга, глаголемаа Митарства, преведе се трудом благоговейнаго в монасех пречестнейшаго г. Йоакима даскала Кърчовскаго,  и ж д и в е н и е м  ж е  п р а в о с л а в н и х  х р и с т и а н  щ и п с к и х  и  п р о ч и х  г р а д о в  б о л г а р с к и х. Напичати ся настоянием благопочтенородних господаров Димитриа Филиповича, жителя и купца кратовскаго, родом из Егридере-паланка, и Димитриа Зузура, сечищянина.” И в наслова на  „Ч у д е с а  п р е с в е т и я  Б о г о р о д и ц и”  Йоаким Кърчовски изрично отбелязва, че е написал своя труд на  „б ъ л г а р с к и  е з и к”:  „Чудеса пресветия Богородици, преведена от книга Амартолон сотириа на  б о л г а р с к и й  я з и к  ради ползи и поучения и спасения рода християнскаго, трудом и настоянием благопочтенородних гос-

 

149

 

 

подаров и купцев Димитриа Филиповича, жителя кратовскаго, родом из Егридере-паланка, и Димитриа Зузура, сечищянина.” По същия начин Кирил Пейчинович обявява в наслова на книгата си  „О г л е д а л о”,  че я е написал на  „п р е п р о с т е й ш и  и  н е к н и ж е н  е з и к  б о л г а р с к и  о т  Д о л н а  М и з и я”:  „Книга сия, зовомая Огледало, описася ради потреби и ползования  п р е п р о с т е й ш и м  и  н е к н и ж н и м  я з и к о м  б о л г а р с к и м  д о л н и я  М и с и и  многогрешним во иеромонасех и недостойнейшим игуменом Крал Марковскаго монастиря, иже во Скопие у Маркова река храма святаго великомученика Димитриа, Кирилл тетоец Пейчинович.”

 

Нужно е да се отбележи, че в епохата, когато излизат визираните книги на хаджи Йоаким и Кирил Пейчинович, балканските народи формират своите нации, така че изразите „простейший язик болгарский”, „иждивением же православних христиан щипских и прочих градов болгарских”, „препростейши и некнижен язик болгарски от Долна Мизия” не само търсят да спечелят вниманието на „простейшите” и „некнижни” читатели, за които т. нар. черковнославянски език е бил трудно разбираем, но отразяват едно пробудено национално съзнание.

 

Това пробудено национално съзнание, което е фактор в създаването на един литературен език, защото литературният език е национален език, все расте и намира все по-ярка изява. Братя Миладинови ще издадат книга  „Б ъ л г а р с к и  н а р о д н и  п е с н и”,  а не „Сборник народни песни”, както се преиначава нейното заглавие в някои издания, Райко Жинзифов ще нарече книгата стихове, която издава, „Новобългарска сбирка”. Когато започва борбата с фанариотите, в която тоя език се утвърждава, Димитър Миладинов ще заяви не без задоволство в една своя дописка до „Цариградски вестник” от 1860 г.: „Но най-харното, най-хубавото, най-честното ни остана — кръвта цела българска блага”

 

Приведените наслови свидетелствуват за онова ново съзнание, което издига на шит просветата чрез народния език. Чувствува се как един народ се възема съзнателно да създаде култура на свой език, своя национална култура, при това култура за широките народни слоеве. А това вече е „просвещенска задача”.

 

Новото, което въвеждат в литературата двамата просветители от Македония, се усеща по-нататък в редица мисли, сравнения, образи и описания, в които се оглежда съвременната действителност.

 

Изявявайки повече авторска индивидуалност, Кирил Пейчинович например раздвижва поучението си с живо слово, в което пулсира животът на съвременния читател. Той например въз-

 

150

 

 

кликва срещу суеверието с остър, нетърпещ възражение тон: „О леле безумие, о леле безверие, о леле безстрашие” Или поучава с подходящ за обикновения читател (и слушател) разказ: „Ако сакаш да ти се раждат бостан, бахчилък, ябълки, круши, сливи, лозници, ореси, кестени, мигдали, хаир ще да бидет да раздадеш за бога от първата кошница, що че забереш, хем от най-хубавото место да забереш и първото и челното да го дадеш на некой просяк или в църква отнеси и раздади на сиромаси или у некой манастир хаир категодер да дадеш, ама най-хубавото хем най-челното за име божио първо да дадеш, после сам да заядеш ...”

 

И робското положение на народа започва да вълнува възрожденския писател. Чувството за национална правда заговорва от следните редове, написани от Кирил Пейчинович: „Защо от други вери (народи) мъчени биваме, защо от калдъръма долу слизаме, защо зелено не носим, защо хубаво не носим, защо от турци по-малко сборим, защо, когато ни яхат, газят — търпим, защо?”

 

Двамата просветители от Македония добре разбират значението на печатната книга. Печатането на книги е едно ново средство за обхващане на широкия народен слой от Просвещението. От него има нужда и училището, за да стане масово. До каква степен Кирил Пейчинович е разбрал значението на печатната книга, свидетелствува фактът, че е подпомогнал българския първопечатник хаджи Теодосий от Дойран да обнови своята изгоряла печатница, намираща се в Солун. За това ни известява сам Теодосий в предговор към  „У т е ш е н и е  г р е ш н и м”,  където отдава заслуженото на нейния автор. Теодосий пише: „И овой человек преподобний еромонах Кирилл что обретается в монастир святаго Атанасия, ктитор бист княз Лазар серпский, за овой отец глаголю: аще не би бил он помогнал, не би била оправена и типография наша, оти беше изгорела, и сега надееме на бога оти нели толко е оправихме, има бог и за повише. Но овой блажений человек со толко труд и со божественая ревност за християнскии любов седе и приведе овая книжица, глаголемая Утешение грешним, како седе и собра слово от божественое писание, от евангелие, от вехтия завет, от псалтир и от книги, глаголемия Илия Миният, и от други примери ними историами, да приведе ги со толкование на прости язик болгарский Долния Миссий Скопский и Тетовский: Да я читат и простио народ да ублажает на таков православний учител, оти можат да познаят от сие учение и не можат да речат, пощо не можеме да познаеме оти ест по славянский или по российский язик, еве ключ что отворует серцето ваше — не ключ от злато или от сребро, но ключ от железо и чилик, что

 

151

 

 

да не се вий, оти среброто и златото ест меко и се вие скоро, но железото со чилик не се вие...”

 

Отпечатвайки своите книги, Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович имат заслугата и за това, че съществуването на нова българска литература става един факт, който ѝ определя място в литературата на славянските народи, а с това определя място и на българския народ сред славянските народи. Така в известния си  „Д о д а т ъ к  к ъ м  С а н к т п е т е р б у р г с к и т е  с р а в н и т е л н и  р е ч н и ц и  н а  в с и ч к и  е з и ц и  и  н а р е ч и я  с  о с о б е н  о г л е д  к ъ м  б ъ л г а р с к и я  е з и к”,  с който открива българския език и българския народ за света, Вук Караджич [1] привежда като доказателство за съществуването на българския народ и на отделен български език и излезлите вече новобългарски печатни книги. Той отбелязва на първо място „малката книжка” „за митарствата”, която сам видял, когато бил в Сърбия. Очевидно Караджич има пред вид книгата на Йоаким Кърчовски „Книга, глаголемаа Митарства”, излязла в 1817 г. На второ място Вук Караджич посочва книгата „Различна поучителна наставления” от същия Йоаким Кърчовски, излязла в 1819 г.

 

По-късно книгите на Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович се показват от библиографи и литературни историци като важно звено в българското литературно развитие. В 1872 г. например чешкият учен Константин Иречек издава във Виена един от ранните книгописи на новобългарската книжнина. [2] В увода към изданието си той дава един исторически преглед на българската книжнина. В него полага усилия между другото да установи нейното начало, както и началото на употребата на новобългарския език в нея. Между първите новобългарски издания са отбелязани книгите на Йоаким Кърчовски и Кирил Пей-чинович: „Първи новобългарски книги излязоха две — в 1806 г.: Кириакодромион или поучения..., събрани и преведни от Софроний епископ Врачански, и напечатани в Римник; и Молитвений крин, издаден в Будим. Подире последваха книжките на хаджи Йоакима (1814—1819), Кирила Пейчиновича (1816), Петра Беровича (1824), Цветка Панагюрца, Анастаса Стояновича Кипиловскаго (1825), Василя Неновича (1825), Петра Сапунова (1828), които книжки са се печатали в Будим, Букурещ или в Брашов. [3]

 

 

1. Додатак к Санктпетербургским сравнительним рјечницима свију језика и нарjечнја, с особитим огледима булгарског језика. Написао Вук Стефановић. У Бечу. 1822.

 

2. Книгопис на новобългарската книжнина, 1806—1870. Събрал Йос. Конст. Иречек. Виена 1872.

 

3. Посоченото издание, с. 4–5.

 

152

 

 

В 1835 г. Кирил Пейчинович си написва  е п и т а ф и я,  която бива издълбана върху надгробната му плоча. Тя отбелязва главните моменти от живота на просветителя, изразява примирението му със смъртта. Написана е в римувани стихове, в римуването Пейчинович проявява сръчност. Епитафията на Кирил Пейчинович е една от ранните стихотворни прояви на Възраждането. Тя се включва в просвещенския етап от развитието на стихотворението, има своите предходници и своите продължители в историята на българската литература.

 

Делото на Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович е важен момент в пробуждането на националното съзнание в Македония. Чрез това дело в една сравнителна ранна епоха населението на Македония се включва в новото движение на Възраждането, при това става явно, че от Котел, който дава на Възраждането ни Софроний Врачански, до Кичевско и Тетовско, които отхранват Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, протичат едни и съши процеси, едни и същи идеи и чувства обхващат широките слоеве на населението и започва литературен живот с едни и същи стремежи.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]