Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

А. Прометеев огън за българите и славяните

3. Климент Охридски — строител на българската култура и държава

II. Негаснещо огнище на българската литература и култура

I

Наред с Преславското културно и книжовно средище Охридското културно и книжовно средище е родно място на българската култура, която се изгражда върху писмеността, на българската народностна черква, на българското училище и на българската литература. Тъй като българската писмена култура и литература лягат в основата на културата и литературата на почти цяла Източна Европа — на културата и литературата на Русия, Сърбия и Румъния, — Охридското културно и книжовно средище надхвърля по своето значение границите на средновековна България и представя просветно огнище от общославянски и европейски мащаб.

Както е известно, Охридската книжовна школа възниква в IX в., когато в стародавния Охрид и в прекрасната област при Охридското езеро се установяват Климент, Наум и други прогонени от Велика Моравия ученици и последователи на двамата славянски първоучители Кирил и Методий. Водени от Климент, тези смели и неуморни дейци отдават силите си, за да създадат в България и сред южните славяни недосъздаденото и разгромено във Велика Моравия епохално дело: славянска народна църква, славянско училище, славянска култура, изградена върху писмеността, славянска литература. Техните усилия се увенчават с пълен успех. Славянската църква издига куполите си незиблемо, славянското училище подготвя стотици и хиляди високо квалифицирани кадри на новата славянска култура, славянската култура, изградена върху писмеността, става съществена съставка и страна на битието на широките български и славянски слоеве, българо-славянската литература става основа на по-високия духовен живот на поколенията.

II

Историята на Охридската книжовна школа трябва да се започне с разгрома на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия, който довежда Климент и неговите сподвижници в България и после в Охридския край.

Методиевата болест и смърт в 885 г. извикват решително настъпление на враговете на славянската черква, училище и книжнина, които Кирил, Методий и техните ученици и последо-

54

ватели градят във Велика Моравия в продължение на повече от две десетилетия. Трябва най-напред да отбележим, че след войната на моравския княз Светополк с немците в 884 г. Светополк се помирява с тях в 884—885 г., което дава възможност на немското духовенство в Моравия да се разпространи и да засили своите позиции. Усилието на Методий да остави за свой наследник на моравския архиепископски престол своя най-виден ученик от западнославянски произход Горазд вбесява водача на немската партия Вихинг, когото Методий заради неговите злобни и безскрупулни действия срещу делото на славянската писменост и богослужение проклина заедно с привържениците му. [1] Между това на папския престол в Рим вече не стоял Йоан VIII, когото Методий успява да убеди в правотата на своето дело. Йоан VIII умира в 882 г. Неговото място заемат последователно Маринус (882—884), Адриан (884—885), Стефан V (885—891). Вихинг е можел да разчита на това, че някой от бързо сменящите се наследници на Йоан VIII ще вземе неговата страна. И отива в Рим, докато Методий още бил жив. Щастието му се усмихва, той успява да представи учението на Методий като „лъжливо”, да представи Методий не само като свой враг, но и като враг на римската черква. В лицето на току-що избрания папа Стефан V той намира свой съидейник, споделящ неговите реакционни възгледи, намира представителя на реакционната католическа черква, стремяща се да спре прогресивното развитие на Европа. Стефан V му поверява моравската черква и отхвърля „лъжливото учение” на Методий, като забранява и славянското богослужение. Папата се противопоставя и на Методиевия завет Горазд да заеме моравския архиепископски престол. С това започва разгромът на Кирило-Методиевото дело в Моравия.

Папските нареждания се съдържат в два паметника — в едно писмо до Светополк, стигнало до нас в по-късен препис [2] и в едно писмено наставление, предадено от отправените в Моравия папски легати, които получили задачата да приобщят моравската черква към Рим. [3] Между това Методий умира и враговете на славянското богослужение и писменост в Моравия,

1. За това съобщава Климентовото пространно житие: „. . . Вихинг, който беше пиян от ереста и можеше да опие и другите и който поради това беше предаден от Методий на сатаната с проклятие заедно с буйствуващата му паплач. . .” — Вж. Теофилакт, Климент Охридски, изд. Ал. Милев, София, 1955, с. 50 и сл.

2. Stephanus episcopus, servus servorum dei, Zventopolko regi Sclavorum, изд. . A. T. Балaн, Кирил и Методий, II, София, 1934, с. 226—230.

3. Commonitorium Dominico episcopo, Johanni et Stephano (presbyteri-diaconis, euntibus ad Sclavos (Scalituos) — Изд. у А. Т. Балан, пак там, с. 225—226.

55

които не смеели да излязат открито срещу него, докато той бил жив, атакуват неговото дело и неговите ученици.

Борбата се развихря около учението за произхода на св. дух, за догмата за св. троица. Враговете на Кирило-Методиевото дело клеветят Методиевите ученици пред Светополк, че замисляли нововъведения и че щели да въстанат против него. Те явно са сочели връзките на Методий и неговите ученици с широките народни слоеве. Разтревожен от клеветите и надумванията на немско-латинските духовници, Светополк, равнодушен към църковните работи изобщо, не остава равнодушен към споровете и борбите между моравското духовенство. Той взема страната на немско-латинските духовници. Тъй като те все пак чувствуват, че Светополк таи в себе си зачитане и страхопочитание към благородните, готови на подвиг и жертва Методиеви ученици, издебват неговото отсъствие и започват унищожителна кампания срещу тях. В тази кампания се опират на завършека на писмото на Стефан V, който предписва да се изхвърлят из недрата на църквата като сеячи на плевел онези, които не се подчиняват на нареждането му, да се обуздаят със сила; и се изгонят из пределите на страната, за да не зарази болната овца цялото стадо. [4]

Трябва да отбележим, че когато умира, Методий оставя доста голям брой ученици и последователи: около 200 черковни служители само — свещеници, дякони и поддякони, между които са били видните славянски просветители Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Лавренти или Сава. Затваряни в тъмница, измъчвани и продавани в робство, Методиевите ученици и последователи не могли повече да продължават своята дейност в Моравия. Онези от тях, които били прогонени или могли да избягат, потърсили други славянски земи за нова дейност.

Бъдещите създатели на Охридското културно средище Климент и Наум били оковани във вериги и хвърлени в тъмница. Като се страхували да не бъдат освободени — било от народа, или от Светополк, — хората на победилия Вихинг ги извеждат от тъмницата и след като свирепо ги измъчват, предават ги на войници немци, за да ги прогонят надалеч. Войниците ги измъчват също тъй безчовечно, гаврят се с тях, ограбват им дрехите и голи ги изоставят далече от града. Измъчени, гладни и голи, те се отправят към България. Климентовият житиеписец

4. „Contumaces autem et inobedientes, contencioni et scandalo insistentes, post primam et secundam admonicionem si se minime correxerit, quasi zizaniorum seminatores ab aecclesie gremio abiici sancimus, et ne una ovis morvida totum gregem contaminet nostro vigore refrenari et a vestris finibus procul excludi precipimus.” — Пос. изд., с. 230.

56

подчертава голямата им вяра и надежда, че България ще ги приеме добре. Цитирахме вече думите му. [5]

И не се излъгват. В България биват приети най-радушно. Пристигнали в Бялград, тогава пограничен български град, веднага биват изпратени в българската столица — на Борис, който търсел славянски просветни дейци, духовници, учители и книжовници. И житиеписецът съобщава, че князът ги посрещнал с почит и топли грижи: „Когато пристигнали при Борис, те били приети с почит и както трябвало да бъдат приети почтени във всяко отношение и уважавани мъже и били разпитани за случилото се с тях. Те разказали всичко отначало докрай, без да пропуснат нещо. След като князът изслушал това, той много благодарил на бога, че му е изпратил такива служители като благодетели на България и че ѝ е подарил за учители и устроители на вярата не случайни лица, а изповедници и мъченици.” [6]

Климент и Наум се включват веднага в културното строителство, настъпило при Борис в нова фаза. Преценявайки възможностите, които се откриват пред него с идването на двамата просветени мъже, Борис стига до мисълта да създаде два културни центъра в държавата си: един в Преслав и един в Охрид. Той задържа Наум в Преслав, а Климент, който пожелал да се завърне в родния си край, натоварва със задачата да организира Охридското културно средище.

III

Кога точно се отправя Климент за Македония, за да постави там началото на Охридското културно и книжовно средище? По тоя въпрос мненията на изследователите се разделят. П. Йос. Шафарик мисли, че Климент бил назначен за учител в Македонския край „няколко години подир идването си в България”. [7] Според Ягич преследването на славянското богослужение в Моравия не започнало веднага след смъртта на Методий, а около 1—2 години по-късно. [8] Тогава и Климент минава в България, където скоро се настанява в Македония. [9] Н. Л. Туницки

5. Сравни оригинала:

— Пос. изд., с. 64

6. Пoc. изд., с. 68—69.

7. П. Й. Шафарик, Расцвет славянской письменности в Болгарии, Чтения в обществе истории и древностей российских, 1848, № 7, с. 45.

8. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kircherislavischen Sprache, 1913, с. 96.

9.  Годината 886 обаче му се вижда рано („Das ist mir etwas zu früh”). —  Пак там, с. 112 сл.

57

смята, че събитията са протекли бързо („под стремителния напор на враговете на славянството”). Пребиваването на Климент в двора на Борис било краткосрочно. [10] Според В. Н. Златарски Климент се отправя за Македония в 886 г. [11]

Не можем да се съгласим с Ягич, че преследването на славянското богослужение в Моравия е започнало 1—2 години след Методиевата смърт. От писмото на папа Стефан V до Светополк става явно, че то придобива решителен характер още в последните часове на Методий. При това събитията протичат бързо.

За разгрома на славянската църква и писменост в Моравия скоро след Методиевата смърт свидетелствуват и други положения. Така продадените във Венеция и откупени от византийски сановник Методиеви ученици биват отведени в Цариград още докато е бил жив император Василий, който умира в 886 г. Трябва да смятаме, че и Климент е дошъл в България не по-късно от това време.

Само донякъде можем да се съгласим с Ягич и Златарски, които приемат, че хронологията на настаняването на Климент в България и по-точно в Македония в Климентовото пространно житие е твърде „неопределена и тъмна”. Ягич дори е склонен да предостави решението на въпроса на щастливеца, който ще открие някакъв нов източник. [12] До подобно мнение би могло да се стигне, ако се излезе дословно от текста на житието, според чиято XIX глава осмата година от учителствуването на Климент била последната от живота на „божия слуга Михаил—Борис”, „почитания княз на България”. Изчислението в случая би ни отвело до заключението, че Климент отива в Македония в края на века, защото от приписката на черноризец Тодор Досков знаем, че Борис умира в 907 г. Това — можем да кажем смело — е невероятно. Къде е бил Климент до това време? Видяхме, че той напуща Моравия скоро след смъртта на Методий. Невъзможно е той да е останал повече от десетилетие в Преслав и житието да отмине един тъй дълъг период от живота му с пълно мълчание. Паметниците сочат, че Климент отива в Македония, докато Борис е бил владетел на България, а известно е, че в 888 г. той се отказва от престола в полза на сина си Владимир, след когото български владетел става Симеон.

Ако се взрем по-внимателно в текста на XIX глава на житието, която посочва времето, докогато Климент е бил учител

10. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, Сергиев Посад, 1913, с. 154 сл.

11. Бележка на В. Н. Златарски у V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 113 сл.

12. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 112—113.

58

(Борис назначава Климент за учител в Охридския край) и откогато става епископ (Климент е бил назначен за епископ от Симеон), лесно ще забележим, че житиеписецът очертава епохата, в която Симеон заема българския престол, т. е. 893 г. Той съобщава правилно реда на князете от това време, родствените им отношения, времето на управлението на Владимир — 4 години, значението на Симеон за тогавашното развитие в България. Допуща обаче една по-значителна неточност, която е лесно обяснима. Понеже иде нов княз на престола, Владимир, той смята, че Борис е умрял; той съвсем няма пред вид 907 г. като осма година от учителствуването на Климент, а последната година от царуването на Борис. Същата неточност поради същата причина се повтаря и когато българския престол заема Симеон: „Наследил” княжеската власт неговият син Владимир, който управлявал 4 години и умрял.” Освен това в хронологията, която дава, се поставят в едно и също време краят на Борисовото царуване и началото на Симеоновото царуване с осмата година от учителствуването на Климент. Но това не е съвсем исторически невярно, тъй като трябва да се предположи, че след свалянето на Владимир от престола Борис ще е взел за известно време държавната власт в свои ръце.

Ако всичко казано се отнесе към 893 г. и житиеписецът има пред вид тъкмо това време, докато Климент учителствува и когато става епископ, хронологията на житието не може да бъде окачествена като напълно забъркана: извадим ли от посочената година 7 години учителствуване на Климент, ще се окаже, че Климент е заел учителското си място в Македония още в 886 г., т. е. немного след идването си в България, което можем да заключим от XVI—XVII глава на житието.

Към същата 886 г. като начало на Климентовото учителствуване в Македония води и хронологията, която се очертава от първото Наумово житие. Известно е, че Наум заема учителското място на Климент, когато последният става епископ. Наумовото житие говори, че Наум учителствувал на мястото на Климент. 7 години, след което се простил с учителството и отишъл в манастира си, където прекарал 10 години — до края на живота си. [13] Тъй като умира в. 910, в манастира е отишъл в 900 г.

13.

— Изд. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София, 1931, вж. с. 306.

59

Като извадим от 900 г. 7-те му години учителствуване, оказва се, че Наум заема Климентовото учителско място в 893 г.

И така, Климент отива в Македония в 886 г. В 893 г., когато той става епископ, в Охридския край пристига и Наум, който се включва дейно в просветителската и книжовна работа, започната от Климент.

IV

Къде е било средището или по-добре къде са били средищата на новата културна дейност на двамата бележити дейци?

Климент, а подир това и Наум са развили дейност в градове и манастири на Македония. Естествено отначало средищата на културната дейност са били там, където са се намирали те, докато Климент не съгражда специален манастир, наречен от житиеписеца негов „собствен манастир”, като център на просветната си и книжовна дейност.

Областта, в която Климент става учител, е очертана с доста местни названия от житиеписеца: Климент бил назначен за учител на областта Кутмичевица, която Борис отделил от по-голяма област — Котокий; Климент получил от Борис три къщи в Девол; той получил още места за почивка около Охрид и Главиница.

Къде са се намирали назованите области и селища?

Названието Котокий не е познато по други източници, а в по-късно време, както и днес, не съществува нито област, нито селище, които да го носят. Изглежда с това название преславските управници са означавали земите в Югозападна България и преди всичко в Македония, които все още са били нови за българската държава. Отсъствието на подобно местно название в Македония говори, че то е било означение главно с административен характер. Прабългарският характер на тая административна единица ни се налага особено ако приемем, че начело на нея е стоял прабългарски болярин Курт съгласно четенето на съответния пасаж в житието от Златарски. [14]

Котокий е бил голяма административна единица и това е още едно основание да не търсим названието като местно название по картите. Че е бил голяма административна единица, личи от следното положение.

14. Прабългарският характер на областта не означава, че названието Котокий е непременно прабългарско, както мисли още Шафарик. То би могло да бъде и гръцко или дори славянско, срв. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 183 сл.

60

Борис отделил от Котокий само една част за учителска област на Климент — Кутмичевица, която, както дава да се разбере житието, е била твърде обширна. Не е могла да не бъде твърде обширна, защото Климент разпределя в нея своите 3500 ученици по 300 души в епархия, т. е. Кутмичевица е обхващала 10—12 епархии. Самите епархии не са могли да бъдат малки, щом като всяка от тях е получила по 300 души свещеници, дякони и учители. [15]

Областта Котокий вероятно е обхващала цяла Югозападна България — пространството от Рила и Осогово до Адриатическото прибрежие, т. е. цяла Македония и част от Албания. [16] Названието ако е било прабългарско, може би е означавало Новите земи или Долната земя. Подобно значение търси за него Туницки, когато го извежда от гръцки. [17]

По-друг характер има названието Кутмичевица, което също не е засвидетелствувано в други паметници. То е явно славянско название. Родее се с названия в Македония като Бистрица, Струмица, Брегалница и т. под.

И названието Кутмичевица е било административно название. Селище с такова название няма.

Видяхме, че Кутмичевица е била една твърде обширна област. От поменатите в паметниците — Климентовите и Наумовите жития — селища, в които са развили дейност Климент и Наум като учители, трябва да се заключи, че е обхващала Югозападна Македония с част от днешна Албания, като е навлизала и в пределите на днешна Северна Гърция.

Второто Наумово житие определя земите, в които Климент и Наум се настаняват като учители, като „илирийски”и „лихнидски” (т. е. охридски): „Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидските страни”. [18]

За да получи, и то от княза, три разкошни къщи в Девол, очевидно тоя град е бил определен за център на Климентовата

15. Обширността на областта Кутмичевица посочи още Г. Баласчев, Климент, епископ словенский и службата му по стар словенски превод, София, 1898, с. XXII. Изброявайки обаче епархиите, в които е работил Климент, Баласчев не държи сметка за областите („епархиите”), които са влизали в територията на тогавашна България.

16. Срв. и В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I 2, София, 1927, с 227 сл., който отъждествява областта Котокий с означената в Дюканжевия списък на българските архиепископи, „трета част на българското царство”.

17. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 184, бележка под текст.

18.

— Изд Йорд. Иванов, Български старини из Македония, вж. с. 313.

61

дейност. Градът ce е намирал на едноименната река, която протича южно от Охридското и Преспанското езеро по посока на Адриатическо море, в което се влива, но местонахождението му трябва да се уточни между другото поради това, че е търсен върху една по-широка територия. [19] Можем да кажем по-уверено, че се е намирал на река Девол сравнително по-близо до Охридското езеро, за което свидетелствува цитираното второ Наумово житие. Според това житие манастирът на Наум, изграден на брега на Охридското езеро, е бил в Деволско. След като отбелязва, че Наум и Климент дошли в илирийските и лихнидски страни, житиеписецът продължава: „... и в Деволския Ливан, при края на езерото на Охридския град, в междуречието, Наум съгражда голяма обител и храм на чиноначалника архангел Михаил и на всички сили небесни...” [20]

На река Девол на юг от Охридското езеро се намират градче и развалини на град — недалече едни от други, назовани Мали-Девол и Стари-Девол. [21] По-вероятно е къщите на Климент да са се намирали в Стари-Девол, т. е. в града, който днес лежи в развалини. [22]

В Кутмичевица са се намирали и местата за почивка, които Борис подарил на Климент и които са лежали около Охрид и Главиница. Старинният Охрид пази много спомени за Климент,  дейността на Климент тук е оставила многобройни следи. „Мястото за почивка” при Охрид, което Климент е получил от Борис, се е намирало на брега на красивото Охридско езеро, недалеч от града. На същото място Климент съгражда манастир.

Местоположението на Главиница, наричана в паметниците и с гръцкото съответствие Кефалония, буди спорове. С това название в Македония има повече селища. [23] Главиница на Климент трябва да търсим в най-югозападния ъгъл на тогавашна България — в днешна Южна Албания. Следа за местонахождението

19.  Срв. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 111 сл.

20.

— Пос. изд., пос. място.

21. Срв. Е. Голубинский, Краткий очерк историй православных церквей: болгарской, сербской, румынской или молдовалашской, Москва, 1871, с. 59, и Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 177 сл.

22. Срв. и В. Н. 3латарски, Де се е намирал гр. Девол, Известия на Историческото дружество, V, 1922, с. 40 и сл.

23. Още В. Григорович посочи три такива селища. — Изыскания о славянских апостолах, произведенные в странах Европейской Турции, Журнал Министерства народного просвещения, 1847, ч. LIII, с. 26; Очерк путешествия по Европейской Турции, 2 изд., Москва, 1877, с. 104; срв. Ал. Милев, Бележки към изданието на Климентовото житие, с. 96.

62

и можем да открием в Краткото Климентово житие, написано от Димитър Хоматиан, където се говори, че в нея (в житието е наречена освен Главиница и Кефалония) се намирали каменни стълпове, на които били издълбани слова, разказващи за присъединението на народа към Христа. [24] Такъв стълб бе открит при с. Балши, на около 25 км югозападно от гр. Берат. Надписът, издълбан на гръцки език и отбелязващ покръстването на България, ще е бил пограничен стълп, който оповестява, че отсам границата живее християнски народ. Откритият каменен стълп не е бил пренесен някъде отдалеч. Очевидно наблизо трябва да търсим и мястото, където е бил поставен, т. е. в житието става дума за близката до Балши Главиница, за Главиница в Южна Албания, която по времето на Хоматиан още е пазела спомена за Климент.

Изобщо Кутмичевица е обхващала онези земи от Македония, които са били включени в България при Пресиян и Борис, укрепени като български земи с договора от 864 г. Тая област представя югозападния ъгъл на тогавашна България с градовете Битоля, Корча и Костур, стигала е до околностите на Берат и Елбасан, включвала е още Преспанско, Прилепско, Дебърско, Велешко. Докато югозападната ѝ граница е била определена с договора от 864 г., северозападната ѝ граница мъчно може да се определи. Част от тая област навярно е влизала някога, преди да бъде включена в България, в „славянското княжество”, на което, както съобщава житиеписецът, Методий е бил управител. Произхождащ от тези земи и провел младите си години в тях, Климент решава да отдаде остатъка от силите си за тяхното просвещение, за тяхното всестранно издигане.

Когато Климент става епископ, центровете на неговата дейност, а с това м центровете на школата, която е оглавявал, се разширяват и отчасти преместват. Както съобщава житиеписецът, той бил назначен за епископ на Дрембица или Велица — оттук титулуването му епископ Велички. [25]

Означената в житието епископска област на Климент не се е запазила като черковно-административна област в по-късни времена и днес е мъчно да се определи къде точно се е намирала и кои селища е обхващала. Изследователите обаче от времето на Шафарик упорито я търсят. Изхождат от поменатите в житието названия Велица и Дрембица. Шафарик свързва названието Велица с названието на река в Македония. Опитът на Марин Дринов да обясни названието Велица и титула на Климент „Велички” като отглас от дейността му във Велика Мора-

24. Вж. по-нататък в нашата работа.

25. Климентовото пространно житие, пос. изд., с. 74 и сл.

63

вия и съкращение на названието „Велика Моравия” във „Велика” [26] трябва да се смята за неуспешен: текстът на житието ясно посочва област в България. Остава да се върнем към местните названия в Македония.

Необходимо е тук да изключим четенето на означението като Белица [27] и назоваването на Климент „Белички” [28]. Най-стари славянски паметници наричат Климент епископ Велички : Климентовото слово за Йоан Кръстител носи наслова

Асемановият календар отбелязва: и др. [29]

Г. Баласчев предположи, че епископската област на Климент е получила названието си от названието на река Велика, която преминава през Кичевското поле и се влива във Вардар (в долното си течение днес носи името Треска); от друга страна Баласчев свързва Дрембица с местността Дебърца, намираща се северно от Охрид, до Кичевско. [30] Мнението на Баласчев за названието на Климентовата епископска област приеха историци и славяноведи, между които и В. Ягич. [31] Това мнение търпи обаче сериозно възражение. В гл. XXIV на Климентовото пространно житие се казва, че Климент „се връщал от Велица в Охрид”. Очевидно според житиеписеца Велица е селище, каквото е бил и Охрид: Климент се връщал в Охрид, след като е прекарал известно време във Велица. Но ако Велица е била селище, Климент е получил прозвището си „Велички” от него, а не от име на река.

Мъчно можем да се съгласим с Туницки, че епископската област на Климент се е намирала някъде далече от Охрид. [32] Срещу такова мнение говори Климентовата традиция в Охрид. На второ място, като епископ Климент продължава започнатото в Охрид черковно строителство. Дори манастира си в Охрид довършва като велички епископ. Твърдението на Туницки, че Климент рядко посещавал Охрид, не отговаря на текста на житието. Тъкмо обратно. От XXIV глава на житието личи, че Климент е живеел постоянно в Охрид, защото се е „връщал” в Охрид,

26. М. Дринов, Новый церковнославянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях, Журнал Министерства народного просвещения, 1885, ч. CCXXXVIII, с. 191 сл.

27. Това четене предложи историкът на черквата Е. Голубинский, а у нас се опита да го обоснове проф. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове,  2, с. 272 сл.

28. Срв. В. Сл. Киселков. Св. Климент Охридски, София, 1941. с. 38 сл.

29. Срв. Г. Баласчев, Климент епископ словенски, с. XXIII сл.

30. Г. Баласчев. пос. съч., с. XXIV сл.

31. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 115.

32. H. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 191 сл.

64

когато за известно воеме „се е отдалечавал” във Велица: „Климент се връщал от Белица в Охрид както за да види дали жителите на страната са силни духом и дали се опират на страха от бога като на някакъв жезъл, така също и за да остане на спокойствие в общение с бога в манастира си, чиято красота обичал и за която тъгувал, когато се отдалечавал някъде другаде.” [33]

Явно е, че Климентовата епископска област е включвала Охрид. Но къде по-точно се е намирала тя? В Девол и Деволско е останал Наум, техните названия не се поменават вече в житието, вече не са били центрове на Климентовата дейност. Но несъмнено са влизали в епископската област на първия български епископ от славянски род. На север тая област е стигала до Дебърско и горното течение на река Велика. На изток е включвала Ресенско и Преспанско. Основание да включим тези краища в нея ни дава съобщението на житието, че Климент пренесъл от Гърция облагородени дръвчета, каквито и до днес виреят в тях. На изток е обхващала още Битолско и Прилепско, където според В. Н. Златарски се е намирал един от центровете на областта. Смятам, достигала е и до Струмица, стария Тивериопол, важен център в Македония през Средновековието. [34] Ще е стигала и до Вардар по посока на Велес. [35] Като се има пред вид, че Симеон още не ще е разполагал с много епископи, може да се приеме, че епископската област на Климент е била доста обширна.

В пределите на така очертаната област са се намирали двете епископски седалища на Климент: по-малкото — Дрембица и по-голямото — Велица. Дрембица можем да търсим в Дебърца, както предположи Баласчев,  но също и в крепостта Дебрица при днешното село Дебреще или Дебрище на северозапад от Прилеп, както мисли Златарски. [36] Мнението на Златарски ни изглежда по-вероятно. Велица е била по-голямо селище: възможно е да се е намирала в басейна на р. Велика, която според Баласчев е дала названието на Климентовата епископска област, но можем да я търсим и другаде някъде — чак в Струмишко, където се намират старинни манастири и черкви, между които и известният в средновековието Велюшки манастир с черква. [37]

33. Теофилакт, Житие на Климент Охридски, с. 78 сл.

34. Съставителят на каталога , издаден от Дюканж, отъждествява Дрембица с Тивериопол.

35. Срв. Ив. Снегаров, По въпроса за епархията на Климент Охридски, Известия на Института за история, X, 1962, с. 205 сл.

36. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I 2, с. 272.

37. Вж. Л. Милетич, Струмишките манастирски черкви при с. Водоча и с. Велюса, Македонски преглед, II, 1926, 2, с. 35 сл.

65

Където и да се е намирала епископската му област, главната си дейност като епископ и особено като книжовник и черковен строител Климент е развил в Охрид. За това свидетелствува особено Краткото му житие: „Повече прекарваше в илирийския град Лихнидон, метрополия на околните градове, който сега се нарича на мизийски език Охрид . .” [38]

Охридската книжовна школа се е нуждаела от свой център, където да бъдат събрани усилията на предните ѝ представители и откъдето да се дирижира новата култура в цялата обширна област. Още приживе на Борис и „преди още да бил приел изцяло Величката епископия” [39], Климент започва да гради в Охрид манастир. Тоя манастир неговият строител посвещава на същия светец, на когото е бил посветен и построеният от княз Борис преславски манастир — св. Пантелеймон. Преславският манастир „Св. Пантелеймон” е събрал усилията на книжовниците и просветните дейци от Преславската книжовна школа. Изглежда и манастирът в Охрид е бил изграден по желанието и плана на Борис, който е искал да създаде в Охри