Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927

 

4. БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ

 

 

Създаването на българската народност като резултат от продължително и сложно историческо развитие е било придружено с възникването и утвърждаването на едно общо название за всички, кoи-

 

315

 

 

то принадлежат към нея. Това название е името „българи”. Неговата употреба и разпространение по всички краища на страната е естествен терминологичен израз на завършилия се етногеничен процес и на една осъществила се в края на IX и началото на X в. реалност — образуването на българската народност в Мизия, Тракия и Македония като исторически сложила се общност със свой език, единно съзнание и обща в основни линии материална и духовна култура.

 

Главната причина за утвърждаването на името „българи” като народностно название трябва да се търси в това, че това име е било свързано с названието „България”, което още от самото начало било давано на славянобългарската държава поради важната роля на прабългарите и на хан Аспарух при нейното изграждане. При това името българи било познато не само в днешна Североизточна България, но и в Македония, където през втората половина на VII в. дошла дружината на Кубер. С течение на времето названията България и българи печелели все по-широка почва за разпространение, докато имената на отделните славянски племена (севери, ринхини, драгувити и др.) постепенно се забравяли в процеса на премахване на племенната раздробеност и сплотяването на славяните от българската група в границите на една обща държава. Така се стигнало до положението от първата четвърт на IX в. насам с названието българи да се означават всички жители в пределите на българската държава и да се утвърди то накрай като общо народностно название след окончателното изграждане на българската народност и претопяването на прабългарите сред славянската маса. Получило се едно своеобразно терминологично разрешение, което рядко има аналогии в историята на други народи, именно изчезналата етническа група да даде своето име на наложилата се етническа група.

 

Както казахме, утвърждаването на името българи като народностно название не е станало изведнъж, а се е постигнало постепенно в хода на постепенното изграждане и консолидиране на българската народност. През VII и VIII в., когато този процес се е намирал още в своята ранна фаза и голяма част от славянските племена от българската група са били извън границите на България, с името българи са били означавани все още само прабългарите, а за славяните са били в употреба локалните им племенни названия

 

316

 

 

(драгувити, ринхини, берзити, севери, стримонци и пр.) или пък се е употребявал събирателният термин „славяни” (σκλάβοι, σκλαβήνοι). Ред примери за това намираме в съчиненията на византийски писатели и особено в хрониките на Теофан и патриарх Никифор. Съществувала е, с други думи, една значителна пъстрота по отношение на термините с етническо съдържание за населението в славянобългарската държава, както и за съседните ѝ области (Тракия, Македония), които още не били влезли в нейната територия и се намирали под византийска власт. Тази терминологична пъстрота е била израз на действителното състояние на нещата, а именно на обстоятелството, че прабългари и славяни били все още две отделни и несмесени помежду си етнически групи и че племенната раздробеност между славяните от българската група продължавала да съществува.

 

Ако проследим терминологията у византийските извори, която се отнася към първата половина и средата на IX в., ще установим обаче, че тази пъстрота в употребата на етнически названия постепенно остава на заден план и започва да изчезва. Започва да се губи по-специално употребата на двете названия славяни и българи за означаване на поданиците на славянобългарската държава и вместо това се налага употребата само на името българи (βούλγαροι). Примери за това има твърде много. Могат да се посочат в случая пасажи от хрониката на Георги Монах (която стига до 842 г.) [1], от житието на Петър Патрикий (писано вероятно в края на IX в.) [2], от житието на Николай Студит [3] (пак от това време), от една анонимна хроника, съставена между 848—886 г. [4], от т. нар. Клетороло-

 

 

1. Най-добро издание от С. de Boor, Georgii Monachi Chronicon, I—II, Lipsiae, 1904. Хрониката е превеждана през средновековието и на славянски език. Славянският превод е обнародван от В. М. Истрин, Хроника Георгия Амартола в древнем славянорусском переводе, I—III, Ленинград, 1920—1930. Извадки от хрониката, които се отнасят до българската история, в Извори за бълг. история, VIII, с. 43 сл.

 

2. Издадено в Acta Sanctorum Julii, I, 1857, с. 258 сл. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 119.

 

3. Издадено от H. Delehaye, Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, Bruxellis, 1902, c. 341 сл. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 25 сл.

 

4. Издадена от А. Bauer, Anonymi Chronographia Syntomos е codice Matritensi No 121 (nunc 4701), Lipsiae, 1909. Съдържащите се в нея данни са и почерпани от хрониките на Теофан и Никифор. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 120.

 

317

 

 

гион на Филотей (съставен през 889 г.) [5], от съчиненията на цариградския патриарх Фотий [6] (втората половина на IX в.) и др. Това са все извори, в които се съдържат сведения за българската история от най-разнообразно естество (за войните между България и Византия през IX в., за покръстването на славянобългарската държава през 865 г., за отношенията между княз Борис и цариградската църква, за войната на Симеон срещу Византия и пр.). Във всички тези съчинения някогашната употреба на две названия за населението в България, а именно, от една страна, славяни и, от друга, българи, вече не се среща. Авторите говорят единствено за българи като жители на славянобългарската държава, като войници на владетеля, като противници на ромеите и пр., а името славяни изобщо вече не се употребява. Наред с името българи се налага в употреба и прилагателното „български” (български княз, българска страна, България, български войски и пр.). За пример могат да бъдат приведени следните изрази от византийски автори от IX в.: „Никифор навлязъл в България” [7] (от Анонимния Ватикански разказ), „Българите, възгордени от победата си над Никифор, решили да тръгнат на поход!” [8] (от съчинението на т. нар. Scriptor incertus), „Вождът на българите, Крум, писал за мир” (от хрониката на Георги Монах), [99.] „Българите... приеха една и съща вяра с ромеите” (из Тактиката на византийския император Лъв VI), [10] „Българите нарушиха мирния договор и нападнаха селищата в Тракия” (из същото съчинение). [11] Думи като българи, българска страна, България, български владетел и пр. се срещат и в редица други византийски исторически съчинения, жития, летописи, писма и пр., които са написани през първата половина и средата на IX в. Що се отнася до названието славяни (σκλαβήνοι), то вече не се среща у византийските извори за означаване жители в България. Създава се на пръв поглед впечатлението, че през разглеждания период този етнос сякаш изобщо не е съществувал в границите на нашата държава и поради това византийските писатели не го споменават. Между това, както добре се знае, през IX в. тъкмо славянското население е представлявало преобладаващото мнозинство в страната, особено след влизането на Тракия и Македония в нейните предели. Няма прочее никакво съмнение, че под названието българи, употребявано у византийските извори от това време, се крият също така и славяните, които са били главната действуваща сила в България. Този

 

318

 

 

логически извод за разширения в етническо отношение термин „българи” може да бъде подкрепен и от съвсем преки изворови данни. Особено показателен в случая е един пасаж от хрониката на Георги Монах, където се описва поражението на византийския император Никифор I Геник във Върбишкия проход през 811 г. и се разказва за направата на черепа му за чаша. В съчинението на летописеца Теофан, както знаем, съответният текст гласи, че хан Крум карал да пият вино от черепа на убития император „славянските вождове” (τοὺς τῶν Σκλαυινῶν ἄρχοντας). [11] У Георги Монах обаче, който пише по-късно, текстът е видоизменен в смисъл, че Крум карал да пият от черепа на Никифор „вождовете на българите” (τοὺς ἀρχόντας τῶν Βουλγάρων). [12] Същата подмяна на думата славяни с думата българи намираме в хрониката на Лъв Граматик [13] и Симеон Логотет [14] (от X в.) и в съчинението наСкилица — Кедрин (от XI в.). [15] Посоченият пример сочи ясно, че за византийските писатели от средата на

 

 

5. Най-добро издание от J. В. Bury, The imperial administrative System in the Ninth Century with Revised Text of the Kletorologion of Philotheos, London, 1911, c. 131. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 121 сл.

 

6. Издадени от Migne, P. G., CII, 1860, col. 585—989. За българската история е от най-голямо значение известното послание на Фотий до княз Борис, както и някои отделни негови писма до същия владетел. Важен извор е също така „Окръжното послание” на Фотий до източните патриарси. Всички тези творби на Фотий са поместени с български превод в Извори за бълг. история, VIII, с. 59—106.

 

7. Ватиканският разказ е издаден от И. Дуйчев, Нови житийни данни за похода на. Никифора I в България през 811 г. СпБАН, LIV, 1936, с. 147—188. Срв. Извори за бълг. история, VIII, с. 11.

 

8. Срв. Scriptoris incerti Historia de Leone Bardae filio apud: Leonis Grammiticis Chronographia ex rec. J. Bekkeri, Bonnae, 1842, c. 336 (Извори за бълг. история VIII, с. 17).

 

9. Срв. Migne, P. G.,CX, col. 977 (Извори за българската история, VIII, с. 55).

 

10. Срв. Migne, P. G. CVII, XVIII, col. 44 (Извори за бълг. история, VIII, с. 168).

 

11. Пак там, XVIII, 42 (Извори за бълг. история, VIII, с. 167). Theoph. Chron., И, с. 491 (превод в извори за бълг. история. VI, с. 283); В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 260.

 

12. G. Monachi Chron., II, с. 774 (Извори за бълг. история, VIII, с. 54).

 

13. Срв. Leo Grammat., ed. Bonn., c. 264.

 

14. Срв. Symeon Logoth. в изданието на G. Hamartolos, ed. Bonn., c 676. В старобългарския превод на съчинението на Симеон Логотет съответният израз гласи . Срв. В. Н. Златарски, Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраста и Логотета, СбНУНК, кн. XXIV, 1908, с. 28.

 

15. Срв. Skylites — Cedrin, ed. Bonn., II, c. 42.

 

319

 

 

IX в. насам понятията славяни и българи са били вече равнозначещи и че те са използували названието българи, за да означат чрез него и славянските жители в границата на славянобългарската държава.

 

Друг пример, от който могат да се направят същите изводи, намираме в посочената по-горе Кратка анонимна хроника, съставена между 848 и 886 г. В нея покрай другите сведения за българо-византийските отношения става дума и за известния поход на хан Тервел от 705 г., когато той подпомогнал византийския император Юстиниан II да си върне престола в Цариград. В случая авторът на хрониката използува съответния разказ от съчинението на летописеца Теофан. Има обаче една интересна отлика в текста на двата извора. Теофан, разказвайки за това събитие, отбелязва, че българският владетел вдигнал в подкрепа на Юстиниан „цялата подвластна нему войска от българи и славяни” (πάντα τον ὑποκείμενον αὑτῷ λαὸν τῶν Βουλγάρων καὶ Σκλάβων). [17] B Кратката анонимна хроника този пасаж е видоизменен в смисъл, че Юстиниан дошъл да си върне властта в столицата с помощта на „българска войска заедно с Тервел” (διὰ τῆς βολγαρικῆς δυνάμεως σὺν τῷ Τερβέλι). [18] Названието славяни следователно тук е изчезнало поради обстоятелството, че през времето, когато е била съставена Анонимната хроника, е бил в употреба вече един обобщаващ термин „българи”, под който са били подразбирани вече и славяните. А това е било резултат от процеса на смесването на двете етнически групи помежду им и от обособяването на един народ с едно общо име.

 

Употребата на названието българи в посочения обобщаващ смисъл е съвсем очевидно при всички онези текстове у византийски извори, в които става дума за покръстването през 865 г. При разказа за покръстването византийските автори винаги отбелязват, че се покръстили българите, че българите преминали от езичество към християнство и пр. А, както се знае, по времето, когато е ставало покръстването на България, огромното мнозинство от населението и в трите краища на държавата е било славянско, а прабългарският елемент е бил съвсем малоброен. Явно е, че и в този случай употребяваното от византийците име българи се отнася по същество до славяните или, по-точно казано, до оформилата се вече българска народност, която е била славянска по своя характер, но приела като народностно название името българи.

 

320

 

 

Изчезването на названието славяни като име за населението в България през IX в. от страниците на византийските извори не означава, че византийските писатели от това време престанали изобщо да употребяват това име. В отделни пасажи (напр. у анонимния Ватикански разказ, в житието на Григорий Декаполит, в Тактиката на император Лъв VI (886—912), в описанието за превземането на града Солун през 904 г. от Йоан Камениат и др.) се говори за славяни, за славинии, за славянски вождове и пр. Става дума и за отделни славянски племена (драгувити, сагудати). Във всички тези случаи обаче византийските автори имат пред очи славяните, които са живеели не в границите на славянобългарската държава, а вън от нея, т. е. на територията на Византия (около Солун, в Средна Гърция, в Пелопонес). [19] За тези именно славяни е било в употреба тяхното старо етническо название σκλαβήνοι, респ. локални техни племенни названия, докато за славяните в границите на България е било влязло в употреба вече новото, разширено по етническия си смисъл название българи. Това е важна терминологична особеност, която трябва да се има пред вид.

 

Друга характерна особеност във византийските извори от IX в. е тази, че наред с името българи, което те употребяват за означаване на населението на територията на славянобългарската държава в неговия разширен, изпълнен с ново етническо съдържание смисъл, те си служат понякога и с две други, архаизиращи названия, равнозначни в случая с българи. Това са названията скити и хуни. От тях скити се употребява по-често. Ние го срещаме напр. в т. нар. „Малък Катехизис” (съставен в началото на IX в. от византийския богослов Теодор Студит), където четем, че пленените

 

 

17. Срв. Theoph. Chron., II, с. 373 (Извори за бълг. история, VI, с. 267).

 

18. Срв. Anonymi Chron. Synt., c. 64 (Извори за бълг. история, с. 120).

 

19. В „анонимния Ватикански разказ” четем, че българите наели срещу заплата „околните славянски племена” τὰς περὶ Σκλαβινίας (Извори за бълг. история VIII, с. 12), т. е. славяни вън от границите на България. В „Житието на Григорий Декаполит се говори за „славянски предели” и за „славиния” около Солун (Извори за бълг. история, VIII, с. 39). В „Тактиката” на Лъв VI става дума за славянските племена в Средна и Южна Гърция, които се намирали под властта на Византийската империя (срв. Извори за бълг. история, VIII, с. 173). В разказа на Йоан Камениат се имат пред вид славянските племена драгувити и сагудати в Южна Македония, които по това време също били под византийска власт (срв. Извори за бълг. история, IX, с. 22, 30, 33, 45).

 

321

 

 

по време на Омуртаг ромеи били „роби на скитите” (τοῖς Σκύθαις). [20] Самият Омуртаг е означен с името ὁ Σκύϑης. Скити са наречени българите и в Житието на Теодор Студит, където четем, че „безумният Никифор тръгнал на поход срещу скитите” [21]. Като скитски народ (τῶν Σκύθων ἔθνος) са означени българите и в разказа на Йоан Камениат за превземането на Солун. [22] Същият израз е употребен и в увода на житието на Еварест (първа четвърт на X в.) с добавката, че сега този народ се назовава българи. „Има един скитски народ (ἔθνος σκυθικόν) — пише житиеписецът, — който живее в планината Хемус покрай Дунава. [Тези хора] са наричани българи.” [23]

 

За употребата на името хуни в смисъл на българи има по-малко споменавания в изворите от IX в. Това име се среща напр. в житието на патриарх Никифор, съставено от дякон Игнатий в началото на IX в. Там четем между другото един укор към император Лъв V Арменец, задето бил сключил договор със съседните хуни (τοὺς ἀγχιτέρμουνους Οὔννους). [24] Хуни са наречени българите и в Житието на Иоаникий, писано от Монах Петър. Съответният израз гласи : „В онези времена народът на хуните, сиреч българите (τὸ τῶν Οὔννων ἔθνος ἤγουν τῶν Βουλγάρων) започнал война срещу нас — християните.” [25]

 

Употребата на названията скити и хуни в смисъл на българи е в духа на посочената вече особеност у някои византийски писатели да използуват архаична етническа терминология и да прикачват към съвременни етноси названия на отдавна изчезнали и забравени вече етноси. Тази склонност към архаизация в дадения случай не е могла да получи обаче широко разпространение. Названията хуни, скити се срещат само в малък брой съчинения и не са могли да изместят широко популярното и добре известно вече име българи, което се утвърждавало през средата и втората половина на IX в. като име на създаващата се вече единна българска народност.

 

Названието българи в неговия нов етнически смисъл се среща през IX в. не само във византийски, но и в редица западни извори. Тук спадат напр. такива извори като т. нар. „Универсална хроника”, „Делата на Неаполските летописи”, „Кратки лаурисенски летописи”, „Ситийски летописи”, описанието на т. нар. „Баварски географ”, „Животоопис на Карл Велики” от Айнхард, „Фулденски летописи”, „Животоопис на Людовик”, „Ведастинска хроника”, стихове от Валафрид Страбон, „Отговорите на папа Нико-

 

322

 

 

лай по запитванията на българите”, Писмо на Лотар II до папа Адриан, Коментара към евангелието на Христиан Друтмар, Писмата на папа Йоан VIII, Животоописание на папа Адриан II от Анастасий Библиотекар, „Бертински летописи”, Хроника на Регинон и др. [26] Това са извори, в които намираме редица сведения, отнасящи се до историята на славянобългарската държава през VII—IX в. (войни с Византия, отношения с Франкската и Немската империя, покръстването по време на княз Борис, преговорите на българския владетел с римската църкиа и пр.). Прави впечатление, че при всички случаи авторите на тези съчинения употребяват като означение за жителите на България едно единствено название — българи (в различни форми — bulgari, vulgares), [27] а за живеещия там народ названията bulgarorum gens, bulgarorum natio, populus bulgarorum). Могат да бъдат посочени за пример изрази като: император Никифор бил убит от българите (Niciphorus imperator a Bulgaris occiditur). [28] При император Лудовик в Акве „дошли пратениците на българите” (ibi venerunt legati Bulgarorum). [29] „Съседите им [на гърците], българите, счели това действие за враждебно” (quod eorum concives Bulgari in pravum vertentes). [30] „А неизразимо се радваме с вас, че българите и други диви

 

 

20. Срв. Извори за бълг. история, VIII, с. 29.

 

21. Пак там, с. 142 (става дума за войната на Никифор I Геник през 811 г. срещу Крум).

 

22. Извори за бълг. история, IV, с. 22.

 

23. Извори за бълг. история, VIII, с. 315.

 

24. Извори за бълг. история, VIII, с. 36.

 

25. Пак там, с. 136.

 

26. Почти всички тези западни съчинения (било изцяло, било в извадки, които се отнасят за българската история) са обнародвани в Извори за бълг. история, VII, София, 1960. Относно името българи и България през IX в. в западните извори срв. посочената вече статия на П. Коледаров, Най-ранни споменавания на българите върху старинните карти, ИИИ, 20, 1968, с. 219 сл.

 

27. Срв. Стр. Лишев, Особености в предаването на български, славянски, тракийски, византийски и други имена на лица, селища и племена в латинските извори за българската история, ИИБЕ, III, 1954, с. 1 сл.

 

28. Annales Sithienses, MGH, SS, XIII, c. 37 (Извори за бълг. история, VII, с. 28).

 

29. Thegani vita Hludowici imperatoris, MGH, SS, II, c. 597 (Извори за бълг. история, VII, с. 49).

 

30. Става дума за сключването на споразумение между византийци и унгарци през 895 г., което било насочено против България (G. Pertz, Annales Fuldenses, MGH, SS, I, c. 412. Извори за българската история, VII, с. 48).

 

323

 

 

езичници се привличат към прага на светите апостоли” (et quidem ultra quam fari possit congratulamur, quod Bulgares et alia paganorum feritas ad limina sanctorum apostolorum invitatur) [31] и пр.

 

Няма съмнение, че във всички тези пасажи, извлечени от латински извори, названието българи има вече променен и разширен в етническо отношение смисъл. С него се означават не прабългарите, а преди всичко славяните, които са образували през IX в. огромното мнозинство от населението и сред които прабългарският етнос постепенно се претопявал.

 

Особено важни за разглеждания от нас въпрос са някои пасажи в произведения на известния латински писател Анастасий Библиотекар (втора половина на IX в.). Става дума за неговото животоописание на римския папа Адриан II (съставено към 870 г.), както и за едно негово писмо, отправено до същия папа. Известно е, че Анастасий Библиотекар е взел живо участие във водените по това време борби между Рим и Константинопол за църковно влияние в Балканския полуостров и е застъпвал позициите на римската църква. Той е бил добре запознат с извършилите се от VII в. насам политически и етнически изменения в балканските земи, настъпили главно в резултат от създаването и укрепването на славянобългарската държава. Целта на латинския писател е да използува аргументи от църковно-религиозно естество, за да обоснове претенциите на римската курия над редица области в Балканския полуостров. Показателна за нас е употребяваната от него терминология. Когато говори за населението и политиката на българската държава, той си служи единствено с названието българи, а за славяни изобщо не споменава. Това е напълно в духа на посоченото вече видоизменение на това название от етническа гледна точка. При това като българи познава и нарича Анастасий Библиотекар жителите на цялата територия на България. За него българи са, от една страна, жителите в провинцията Мизия, в областта на река Дунав, където те живеели още от края на VII в. Това личи от следния пасаж в писмото му до папа Адриан II: „Siguidem jam memorata Vulgarum gens protinus irruit et universa circa Danubium occupat.” [32] Същевременно като българи означава латинският писател и жителите на Дардания (Dardania), название, което е било давано по негово време на днешна Северна и Средна Македония. По името на живеещите там българи, както бележи изрично Анастасий Библиотекар, самата Дарда-

 

324

 

 

ния вече се назовава и като България (atque Dardaniam in qua et Dardania civitas hodie demonstratur, cujus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nuncupatur). [33]

 

Както се вижда, в процеса на изграждането на българската народност, общ за всички краища на славянобългарската държава (Мизия, Тракия и Македония), се разпространявало и налагало общо название, добре познато на латинския писател. Употребената от Анастасий Библиотекар терминология е безспорно твърде показателна. Тя представлява едно от най-ранните и убедителни доказателства за широката популярност на българското народностно име сред цялото население на България през втората половина на IX в. на изток до Черно море и на запад до днешна Албания.

 

Освен във византийски и западни извори, името българи в неговия разширен в етническо отношение смисъл започва да се появява през IX в. и в домашните ни паметници. Като пример могат да бъдат посочени двата надписа от времето на хан Пресиан (836—852), намерени в развалините на античния град Филипи (на 12 км северно от Кавала). В първия надпис, в който се говори за похода на Пресиан в областта на славянското племе смоляни, ханът е наречен, както знаем, „владетел на многото българи от бога поставен” (τῶν πολῶν Βουλγάρων ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων). [34] Като се има пред вид, че по време на Пресиан в територията на славянобългарската държава са влизали Мизия, Тракия и почти цяла Македония, т. е. три области, населени предимно със славянско население, ясно е, че под названието „многото българи” не може

 

 

31. Из писмо на крал Лотар до папа Адриан във връзка с покръстването на българите (срв. Е. Dümmler, Epistolae ad divortium Lotharii II regis pertinentes, MGH, Epistolae VI, c. 239; Извори на бълг. история, VII, с. 127).

 

32. Срв. съответния текст в Извори за бълг. история, VII, с. 198.

 

33. Пасажът се съдържа в „Животоописанието на папа Адриан II”, издадено у Migne, Р. G. CXXVIII, col. 1379—1396; срв. Извори за бълг. история, т. VII, с. 191. Същата констатация, че областта Дардания се зове България, е била направена от папските легати на събора в Цариград през 867 г., когато се водел спор между тях и представителите на цариградската църква по въпроса, в чия сфера на влияние трябва да влезе новопокръстеният български народ (срв. съответния пасаж у Mansi Sacrorum conciliorum nova ct amplissima collectio, f. 15, Venetiis, 1770, c. 815.

 

34. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 3, и V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, № 14, c. 164.

 

325

 

 

да се подразбират в никой случай само прабългарите, които през този период са съставлявали един в количествено отношение незначителен елемент. В същност с названието българи са били означавани вече и славяните, които са образували ядката на сформиращата се обща народност и са поглъщали постепенно прабългарите. Именно тези многобройни славянски маси, над които е владеел хан Пресиан, му са дали основание да се назове в надписа господар „на многото българи”. Тук се чувствува гордостта на един силен владетел, който има на територията на своята държава многочислени поданици.

 

В същия смисъл е употребено названието българи и във втория Пресианов надпис от град Филипи. Текстът на надписа гласи: „Който и да дири истината, бог вижда и който и да лъже — бог вижда. На християните българите направиха много добрини, а християните забравиха, но бог вижда” [35] (τοὺς χριστιάνους οἱ Βούλγαρι πολὰ ἀγαϑὰ ἐπύιςα[ν]). Под „християни” се подразбират тук византийците, а под българи — многочислените поданици на хан Пресиан от всички краища на обширната му държава.

 

Трябва да се отбележи, че през първата половина на IX в. обобщаващото название славяни или локални названия на отделни славянски племена не изчезват напълно от нашите домашни паметници. Тези названия се употребяват обаче за означение само на онези славяни, които са се намирали извън пределите на България. В случая имаме пълна аналогия с посочената вече терминологична особеност във византийските извори. За пример може да бъде приведен споменатият вече първи надпис на хан Пресиан от Филипи. В него се среща, както се знае, името на смоляните (τοὺς Σμολεάνους), т. е. на едно славянско племе, което все още не е било присъединено към територията на България и се намирало под византийска власт. Друг пример ни предлага известният надпис от с. Чаталар, изсечен през 822 г. по нареждане на хан Омуртаг. Там четем между другото, че ханът „преместил войската си срещу гърци и славяни” (μετῖξεν τὶν δύναμίν του ις τοὺς Γρίκους κὲ Σκλάβους). [36] Под гърци тук се подразбират византийците, а под славяни — вероятно онези славянски племена в областта на реките Тиса и Тимок (тимочани, браничевци, абодрити), които временно се били откъснали от славянобългарската държава и които хан Омуртаг впоследствие пак присъединил отново към територията на страната. [37]

 

326

 

 

През втората половина на IX в., когато процесът на изграждане на българската народност бил завършен, названието българи се налага окончателно в качеството си на народностно име. Налага се и прилагателното български (български народ, български владетел, българска земя и пр.). За тези названия има редица примери в нашите писмени паметници. Може да бъде посочен тук споменатият вече разказ „Чудо на св. Георги с българина” (края на IX в.), където срещаме изразите „български народ” и „български род” . Интерес предизвиква и известната приписка на Тодор Доксов, направена към старобългарския превод на Словата на Атанасий Александрийски против арианите. В тази приписка, която датира към 907 г., Симеон е наречен . Със същата титла е означен там и Борис, като се добавя и това, че той бил покръстил българите . [38] Трети пример ни предлага споменатият вече пасаж от „Историкиите “на Константин Преславски, че византийският император Никифор бил убит в земята на българите (въ блъгарѣхъ). [39] Заслужава отбелязване и споменатият вече „Послеслов” на презвитер Йоан към преведеното от него житие на Антоний Велики, където намираме израза „българска земя” . [40]

 

Названието българи се употребява в края на IX и началото на X в. не само в произведения, писани на славянски, но и в такива паметници, които са били съставени на гръцки език в духа на една все още продължаваща традиция. Тук спада напр. каменният надпис от с. Наръш, поставен по нареждане на Симеон през 904 г.

 

 

35. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 11; V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, N 14, с. 165.

 

36. Срв. съответния текст у V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, № 56, c. 260.

 

37. Пак в Чаталарския надпис намираме едно пожелание към хана да държи под властта си „многото българи” (τοὺς πολλοὺς Βουλγάρους). Трябва да се предполага, че в случая това название има същия разширен в етническо отношение смисъл и че под него се подразбират и славянските поданици на Омуртаг.

 

38. Срв. старобългарския текст на приписката на Тодор Доксов в изданието на А. Vaillant, Discours contre les Ariens de Saint Athanase, Version slave et traduction en français, Academie des sciences de Bulgarie, Sofia, 1954, c. 6.

 

39. Срв. по-горе, С 298.

 

40. Срв. Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, с. 114—115.

 

327

 

 

за определяне на държавната граница между България и Византия. В него се говори за границата между „ромеи и българи” (ὄρος ̒Ρωμαίων καὶ Βουλγάρων), a самият Симеон е наречен „от бога княз на българите” (ἐπὶ Συμεὼν ἐκ θεοὑ ἄρχ[οντος] Βουλγάρων). [41]

 

Думите българи и български навлизат и в терминологията, свързана с организацията на изградилата се след 870 г. българска църква. За пример може да бъде посочен споменатият вече моливдовул на висш български духовник, живял вероятно в края на IX или началото на X в. [42] На този моливдовул е запазен надпис, който гласи: „Помози, боже, на твоя роб Георги монах и синкел български” . Друг пример ни предлага Прологът към превода на византийското съчинение „Богословие” (Небеса), в който преводачът Йоан Презвитер се зове . [43]

 

Зачестилата употреба на „българи” и „български” в нашите паметници от края на IX и началото на X в. свидетелствува, че тези думи са били проникнали дълбоко в съзнанието на населението на страната и че всички са се наричали вече българи. Пряко доказателство за това намираме в споменатото вече „Пространно житие” на Климент Охридски. Както се знае, това житие ни е познато само в гръцка редакция, съставена към края на XI в. вероятно от охридския архиепископ Теофилакт. В неговата основа лежи обаче един недостигнал до наши дни славянски оригинал, който е бил написан от пряк ученик на Климент Охридски наскоро след 916 г. Отделни пасажи от това именно старо житие са били използувани от Теофилакт Охридски и вмъкнати в неговата разширена творба Оез промяна. По същество тези пасажи отразяват обстановката в югозападните български земи през X в. и поради това те са особено ценни за изследвача като един пряк извор за времето, когато Климент е работил в югозападните български краища.

 

Между пасажите от това старобългарско житие, вмъкнати в творбата на Теофилакт Охридски, особено внимание заслужава този, в който неизвестният Климентов ученик възхвалява своя учител, че оставил богато литературно наследство, предназначено за нуждите на църквата и за разпространението на християнската религия сред населението. Съответният текст гласи: „Климент е предал на нас българите (τοῖς Βουλγάροις ἡμῖν παρέδωκε) [44] всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя паметта на бога и на светците

 

328

 

 

и чрез което се трогват душите.” Изразът „на нас българите” е съвършено ясен. Той свидетелствува недвусмислено как са се съзнавали и как са се наричали през началото на X в. жителите на българската държава и по-специално в нейните югозападни краища, където е работил този Климентов ученик. Названието българи се е било превърнало в здраво установено народностно име, което отразява спецификата на създадената в Мизия, Тракия и Македония бългзрска народност.

 

Образувалият се през IX и началото на X в. български народ е бил обаче едновременно с това и славянски народ и „българите” били в същност славяни, твърде близки по език, нрави и обичаи на другите славянски народи в средновековна Европа (сърби, хървати, великоморавци, руси). Особено силно се наблягало, както видяхме, за славянския характер на българския народ и за принадлежността на българите към славянската общност във връзка със създаването на славянската азбука от Константин Философ и нейното разпространение във Великомсравия и впоследствие в България. Общославянската по своя обсег мисия на двамата братя и на техните ученици предизвикала бурен подем на патриотични настроения на славянска основа, на мисли и чувства за общността на славянските народи, за значението на славянската просвета, на славянските езици, на славянските книги. От тези настроения били обхванати най-силно учениците на Кирил и Методий, които се борели срещу натиска на немските духовници във Великоморавия, а впоследствие, след идването си в България, повели борба срещу византийското влияние в страната. Силната славянска струя, пробила си път у нас в резултат на просветната и книжовна дейност на Климент и Наум, проникнала

 

 

41. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с.