Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927

 

3. ЕЗИК, СЪЗНАНИЕ, МАТЕРИАЛНА И ДУХОВНА КУЛТУРА

 

 

Към края на IX и началото на X в. българската народност била вече напълно изградена. Нейното създаване е резултат на продължителен и сложен консолидационен и асимилационен процес, който

 

283

 

 

се развивал в продължение на столетия и в който се преплитали и действували фактори от социално-икономически, демографски, политически и културен характер. Решаваща роля в развитието на ет-ногеничния процес изиграва създадената през 681 г. славянобългарска държава, която обединява постепенно в своите предели всички племена от българската група в Мизия, Тракия и Македония. Допълнително появили се съществени фактори, които действували в същата насока, са напредналото икономическо развитие на славянобългарската държава през IX в., изградилите се феодални отношения, покръстването и накрай въвеждането на славянската писменост. Всичко това създало необходимите условия за формирането на българската народност, като една нова, исторически сложила се етническа, езикова и културна общност, образувана в резултатна претопяването на траките сред славянската маса, на спояването на многобройните славянски племена в едно цяло и на сливането на славяни с прабългари. [1] Основни черти на така възникналата българска народност са били общият език, единно народностно съзнание и еднаква в главни линии материална и духовна култура.

 

Общият език на създадената в края на IX в. българска народност е бил, както вече се отбеляза, славянският език. Той се наложил сред цялото население на страната едновременно и като език говорим, и като книжовен. Като говорим език славянският е бил еднакъв по своите основни фонетични, морфологични и синтактични особености и по своя лексикален фонд във всички области на България. Той се оформил в процеса на постепенното сливане на отделните славянски племена от българската група в Мизия, Тракия и Македония, при което отпаднали някои от съществуващите помежду им диалектни отлики, характерни за периода на родово-племенната раздробеност. Естествено диалектните регионални особености не са били напълно премахнати, но те са били, общо взето, съвсем незначителни и не са нарушавали единния характер на славянския език, говорен по села и градове от Дунав до Бяло море и от Черно море до днешна Албания. [2]

 

Обстоятелството, че говоримият славянски език е бил еднакъв за цялата територия на страната и съществуващите диалектни отлики са били незначителни, дало възможност твърде лесно и бързо да се разпространи в България и един общ книжовен език. В основата на този език легнал диалектът на славянските племена в

 

284

 

 

Южна Македония (около Солун), на който са говорели братята Кирил и Методий и на който са били направени първите славянски преводи на гръцки книги. [3] Солунският диалект е бил твърде близък по това време не само на диалектите от други краища на Македония, но и на диалектите в Тракия и Мизия. Поради това създадената в резултат на дейността на Кирил и Методий и техните по-

 

 

1. В границите на славянобългарската държава през VIII—IX в. се намирали, както се знае, освен Мизия, Тракия и Македония и земи на север от Дунава (в днешни Унгария и Румъния), където също живеело славянско и прабългарско население за едно с други етнически групи. И там съществували следователно условия за раз витие на етногеничен процес, сроден по характер и резултати с процеса, развил се на юг от Дунава и довел до образуването на българската народност. Има основания да се счита, че докато продължавало политическото господство на славянобългарската държава в земите северно от река Дунав, такъв процес започнал да се осъществява. За това може да се съди от някои данни за материалната култура на отвъддунавското население, сродна с културата на населението южно от Дунава, за силното разпространение на славянската азбука и на славянския език сред това население и пр. Срв. от по-новата литература И. Божилов, Културата Дриду и Първото българско царство, Ист. пр., XXVI, 1970, кн. 4, с. 115—124; същият, Към въпроса за византийското господство на Долния Дунав в края на X в., Studia Balcanica, II. София, 1970, с. 75—97; В. Тъпкова-Заимова, Ролята на административната организация на т. нар. „Отвъддунавска България”, Studia Balcanica, II, с. 63—75. Въпросът за развитието на етногеничен процес на север от Дунав се нуждае от специално проучване, което излиза извън рамките на настоящия труд. Извън рамките на изследването остава и въпросът за славянското население от българската група в онези области на Балкансия полуостров, което не е било включено в пределите на славянобългарската държава. Поради фактори от политическо, социално-икономическо и културно естество тези славяни, както се знае, постепенно загубили етническата си самобитност. Подробното изследване на този процес, който се извършил в продължение на столетия, не спада към предмета на настоящата работа независимо от това, че между въпроса за образуването на българската народност и въпроса за постепенното изчезване на славянския елемент в земите, останали извън пределите на славянобългарската държава, съществува безспорна връзка.

 

2. Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 47; Ст. Стойков, Българска диалектология, с. 30 сл.

 

3. Срв. Б. Цонев, Кои новобългарски говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално отношение. СбБАН, XI, София, 1915, с. 3—32. Авторът привежда редица паралели, от които се вижда, че в основата на старобългарската книжовна реч стоят предимно югозападни говори, т. е. говори, близки на солунския диалект, говорен от Кирил и Методий. Вж. също и К. Мирчев, Историческа граматика, с. 47 сл. Според И. Гълъбов, Езикови аспекти на Кирило-Методиевото дело, Хиляда и сто години славянска писменост, 853—1953 г., София, 1953, с. 221 сл., Кирило-Методиевият език е бил изграден на базата на диалект от типа на родопските. Това гледище едва ли би могло да се приеме, като се има пред вид, че Кирил и Методий са били свързани по своя език и произход със славяните от Солунската област, а не от родопските краища. Обстоятелството обаче, че родопски диалекти съдържат езиков материал, който показва видимо сходство с древния Кирило-Методиев книжовен език, свидетелствува ясно колко близки са били в действителност говорите на славянското население от Македония и Тракия през средновековния период. В такъв смисъл статията на И. Гълъбов дава нова подкрепа на тезата за единния по своя характер говорим и литературен славянски език в България през IX—X в. и за незначителността на диалектните отлики в различните краища на страната.

 

285

 

 

следователи в България славянска книжнина е била напълно достъпна за цялото население на страната. Славянските книги са могли еднакво добре да бъдат четени и разбирани както от учениците на Климент в Охридската школа, така и от учениците в школата на Наум в Преслав. Навсякъде се пишело на един общ и еднакъв „словѣньскый ѩзыкъ”, който бил едновременно и богослужебен, и литературен, и официален в държавата. Това е бил език на цялото население на страната, език собствен (свои ѩзыкъ, [4] както го назовава старобългарският писател Йоан Екзарх). И този език е служел като основна обединителна спойка за младата българска народност, тръгнала бързо по пътя на просветата и културата.

 

По своя цялостен облик славянският език в края на IX и началото на X в. сочи белезите на един все още сравнително старинен стадий в своето развитие. Както личи от запазените литературни паметници, това е изцяло синтетичен език, който запазва твърдо падежните форми, а също така и неопределеното наклонение (инфи-нитива). Във фонетично отношение той не се е отличавал много от своя предписмен период (т. е. VI—IX в.). Все още са се пазели напр. еровите гласни в слаба позиция, пазела се е разликата между различно нюансираните твърди и меки сонантни р и л. Ятовата гласна продължавала да има характер на широка гласна. Непокътнат оставал и назализмът, т. е. произношението на звуковете ѫ и ѧ съответно като он и ен. Непроменени оставали съчетанията шт и дж, получени съответно от праславянските tj и dj. [5]

 

Независимо от консервативния и старинен характер на книжовния славянски език ние виждаме, че в него постепенно стават редица изменения и че той претърпява известна еволюция както във фонетично, така и в морфологично отношение. Така напр. в течение на X и през ХII в. започва изпадане на еровите гласни и в слабо положение. Ограничава се епентетичното л. Наблюдава се едно разколебаване на съгласното склонение. Започва смесване на имената на о и у основи. Ограничават се формите на простия аорист, намалява се употребата на супинната форма и пр. Тези изменения са намерили място главно в съчинения със светско съдържание, докато в църковно-религиозните книги консерватизмът по отношение на езика е по-силен и там старинните форми са се пазели по-устойчиво. За пример може да бъде посочен известният „Шестоднев” на Йоан Екзарх, който представлява първото наше съчинение с природо-

 

286

 

 

научен и философски характер. В него виждаме да се употребяват вече някои доста ясно изразени членни форми (задпоставен определителен член), което е необичайно за евангелските и други богослужебни и църковни книги, писани у нас през същата епоха. [6] Основателно отбелязва във връзка с това един от най-добрите. познавачи на историята на българския език, К. Мирчев, че през X в. наред с по-старинния и консервативен църковен език се е развивал и един литературен език, „който е давал по-широк достъп на езиковите новости и постепенно се е откъсвал от езика на църковното богослужение, завещан от солунските братя и особено старателно пазен от всякакви по-чувствителни промени в течение на цели векове”. [7] Но тези различия не могат да нарушат представата за единния характер на литературния славянски език във фонетично, морфологично, синтактично и лексикално отношение, употребяван в България в края на IX и първата половина на X в. както от книжов-; ниците и писателите от Охридската школа, така и от книжовниците и писателите в Преслав.

 

Възникнала с налагането и разпространяването на един общ

 

 

4. Срв. увода на Йоан Екзарх към направения от него славянски превод на съчинението на византийския богослов Йоан Дамаскин „Богословие” (Небеса) в Христоматия по старобългарска литература, София, 1967, с. 66 (старобългарски текст), с. 68 (новобългарски превод).

 

5. Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 4.

 

6. К. Мирчев, пос. съч., с. 51; И. Гълъбов, За члена в български език, Известия на Народния музей в Бургас, I, 1950, с. 175—220.

 

7. К. Мирчев, пос. съч., с. 51.

 

287

 

 

език (славянски — говорим и писмен), българската народност се изградила като славянска, със свое собствено, славянско съзнание, със специфична материална и духовна култура, близка и сродна с културата на другите славянски народи. В случая характерът на езика изиграл решаваща роля — какъвто е бил той, такова е било съзнанието на хората, които го говорели, пишели и четели. И това е типично не само за връзката между език и народност при образуването на българската народност, но и за връзката между език и народност при образуването на редица други народности в средновековна Европа. Езикът, както вече се каза, е една от основните черти на народността и в това отношение са налице многобройни и показателни примери.

 

За тясната връзка между език и народност, създала се при изграждането на българската народност през IX—X в., може да се заключи от една твърде интересна терминологична особеност, която намираме в наши паметници от това време, а именно че за понятията „език” и „народ” се употребява обикновено една и съща дума „ѧзыкъ”. Имаме, от една страна, „ѧзыкъ словѣньскь” в смисъл на „език”, разпространен и говорен през разглеждания период в цялата българската държава, и, от друга, „ѧзыкъ словѣньскь (или блъгарьскь)” в смисъл на народ, на цялото население на България. В първия случай „език” отговаря на гръцката дума „γλώσση” (език), а във втория — на гръцката дума „ἔϑνος” (народ).

 

За употребата на думата „език” в посочения двоен смисъл можем да посочим на първо място т. нар. „Пространно житие” на Кирил, чийто автор е вероятно Климент Охридски. Тук намираме известното и добре познато съобщение, че по време на престоя си в Рим двамата братя заедно със своите ученици отслужили църковна литургия в храма „Св. Петър” на „славянски език” [8] Думата „език” тук отговаря очевидно на гръцката дума „γλώσση”. Друг е нейният смисъл обаче в заглавната част на това житие, където Константин Философ бива означен като „прьваго наставьника словѣньскоу ѥзыкоу”. [9] Несъмнено тук под „език” трябва да се подразбира „народ”. В смисъл на народ е употребена тази дума и в онзи пасаж от „Пространното житие”, където се говори за пътуването на Константин Философ в Кримския полуостров при т. нар. фулски народ, където имало един голям дъб (бѣше вь фоульсцѣ ѥзыцѣ доубь велии). [10] Очевидно тук „език” означава не γλώσση, a ἔϑνος.

 

288

 

 

За двойната по смисъл употреба на думата „език” могат да бъдат посочени пасажи и от известното „Похвално слово” за Кирил, писано пак от Климент Охридски. Там четем напр., че Константин Философ със силата на своето слово „развързал езика на гъгнивите” (ѩзыка гѫгнива). [11] Същевременно Константин Философ бива славен поради това, че със своите „пречестни ръце” излял върху „моя народ” (моемоу ѩзыкоу) „благоразумен облак” и дал със своите „богодвижими пръсти” на „моя народ” (моемоу ѩзыкоу) „свобода от греховното иго”. [12] В смисъл на „народ” е употребена думата „език” и в увода на това Похвално слово, където Кирил Философ е означен като „наставникоу словѣньскѹ языкоу” [13]. В същия смисъл е употребена тази дума в израза, че Кирил станал пастир и учител на „славянския народ, който тънеше в невежество и греховен мрак” словѣньскоу ѩзыкоу в’неразоумїи и въ мрацѣ грѣховнѣ). [14]

 

Ту в смисъл на „език”, ту в смисъл на „народ” срещаме думата „ѩзыкъ” и в известната двойна похвала в чест на Кирил и Методий. Там четем напр., че те превели „новия и стар завет на своя език” (прѣложьшема новыи и ветъхъіи законъ въ ѩзыкъ ихъ) [15] и че Методий бил изпратен в славянските страни да ги учи на техния език (на страны словѣньскъі оучитъ въ зыкъ ихъ). [16] Същевременно двамата братя са назовани в увода на тази „Похвала” като учители на славянския народ (оучителема словѣньскоу зыкоу). [17]

 

За употребата на думата „език” в посочения двоен смисъл може да се заключи и от един пасаж в съчинението на Черноризец Храбър „За буквите”. Става дума за неговия разказ във връзка със „стълпотворението” и размесването на езиците, което последвало

 

 

8. Срв. съответния пасаж на А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, XVII, с. 65.

 

9. Пак там, с. 29.

 

10. Срв. А. Т.-Балан, пос. съч., I, XII, с. 55.

 

11. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 33 (новобългарски превод, с. 36. (По технически причини тук на места старобългарският текст се транскрибира и с новобългарски букви. — Бел. ред.)

 

12. Пак там, с. 35 (текст), с. 37 (превод).

 

13. Пак там, с. 32 (текст), с. 36 (превод).

 

14. Пак там, с. 33 (текст), с. 36 (превод).

 

15. А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, с. 118.

 

16. Пак там, XII, с. 126.

 

17. Пак там, с. 118.

 

289

  

 

след това. „И както се размесиха езиците (и ѩкоже сѧ ѩзыци размѣсишѫ), пише Храбър, така (се размесиха) и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата според народите (. . . и оуставы и закони и хытрости на ѧзыкы). [18] Както се вижда от така посочения пасаж, в първия случай „език” означава език (γλοώσση), a във втория — народ (ἔϑνος). И тази употреба на една и съща дума в различен смисъл е в едно и също изречение.

 

В смисъл ту на „език”, ту на „народ” е употребена думата „ѩзыкъ” в едно послесловие на старобългарския писател Йоан Презвитер към направения от него славянски превод на гръцкото житие на Антоний Велики. Там намираме, от една страна, израза, че писателят не счел за удобно да превежда „всичките думи на славянски език” (езыку словѣньскоу). Същевременно четем, че той се решил все пак да направи този превод, „за да не остане лишен и славянският народ от божествените жития на тези велики чудотворци” (не лихь будеть ни тѣхь чюдотворьць божьствьнааго ихь жития словѣньскыи езыкь). [19]

 

Наред с тези съчинения могат да бъдат приведени и други творби на нашата старобългарска книжнина от IX—X в., в които думата „ѩзыкъ” се среща ту със значение на „език”, ту със значение на „народ”. За нейната употреба в смисъл на „език” е характерен напр. един пасаж от споменатия вече увод на Йоан Екзарх към превода на византийското съчинение „Небеса”, където четем, че старобългарският писател се опитал да преведе на „славянски език” (въ словѣньскъ ѩзыкъ”) тълкуванията на своите учители. [20] В смисъл на „език” е употребена думата „ѩзыкъ” и в увода на Константин Преславски към „Учителното евангелие”, където авторът ни съобщава, че бил решил „да преведе тълкуванията на светото евангелие от гръцки език на славянски” (ωт греческа ѩзыка въ словенескъ). [21] А за употребата на думата „език” със значение „народ” може да бъде посочен като особено характерен един пасаж от споменатия вече разказ „Чудо на св. Георги с българина”, съставен през втората половина на IX в. В увода на този разказ главният герой споделя, че произхождал от „новопокръстения български народ” (азъ ѥсмь ωт ѩзыка новопросвѣщенаго болгарьскаго). [22] Думата „език” в смисъл на народ се среща и в известната „Азбучна молитва” на Константин Преславски. Там четем за „новия народ” (ѩзыкъ новъ), който въздавал „хвала на отца, сина и пресветия дух” след

 

290

 

 

покръстването си. [23] За употребата на думата „език” в същото значение може да се посочи и един пасаж от т. нар. „Първо житие” на Наум, съставено към средата на X в. Там се говори между другото за нашествията на маджарите, като те са означени с названието „оугри пеωнскїи езыкъ” [24].

 

Употребата на думата „език” едновременно в смисъл на „език” и в смисъл на „народ” се среща и в наши книжовни паметници от по-късна епоха. Като най-характерен пример може да бъде посочен един пасаж от т. нар. „Кратко житие” на Кирил, което произхожда вероятно от времето на византийското владичество. Става дума за неговата мисионерска мисия сред славянското население в областта на река Брегалница. Съответният текст гласи: „След това отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянските народи покръстени (и обрѣте ωт словѣнскаго ѧзыка нѣколико крщенѣ), а които намери непокръстени, той ги кръсти и обърна към православната вяра и им написа книги на славянски език (и написавь имь книгы слωвѣнскым ѧзыком). [25] С двойно значение като γλώσση и ἔϑνος

 

 

18. Срв. съответния текст в изданието на К. М. Куев, Черноризец Храбър, с. 190 Христоматия по старобългарска литература, с. 97 (текст), с. 100 (новобългарски превод).

 

19. Срв. съответния текст в статията на М. Дринов, Из старобългарската книжнина (Съчинения, т. II, с. 453 сл.). Новобългарски превод на „Послесловието” в Христоматия по старобългарска литература, с. 142. Ново издание „Послесловието” по непознати преписи у Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, София, 1967, с. 112 сл. Относно времето, когато е живял Йоан Презвитер, все още съществуват разногласия. Едни учени считат, че той е работил по време на цар Симеон, а други отнасят неговата дейност към епохата на византийското владичество. Б. Ангелов, пос. съч., с. 108, е склонен да приеме първото становище.

 

20. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 65 (ново български превод, с. 68).

 

21. Пак там, с. 45.

 

22. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 255 (новобългарски превод, с. 258). Срв. за този книжовен паметник И. Снегаров, „Чудо на св. Георги с българина” като исторически извор, Год. на Духовната акад. „Св. Климент Охридски”, София, IV (XXX), 2, 1954/55, с. 227 сл. Нов препис от този разказ у Б. Ангелов в ИИБЛ, III, София, 1955, с. 169 сл.

 

23. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 49.

 

24. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 307.

 

25. Пак там, с. 285. Срв. и Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска ли тература, I, с. 39.

 

291

 

 

се среща думата „ѩзыкъ” и в т. нар. „Солунска легенда”, която произхожда вероятно пак от това време. [26] С двойно значение се употребява тя и в старобългарски преводи на византийски съчинения. За пример може да бъде преведено съчинението на византийския летописец Георги Амартол, в което се излагат редица събития из историята на Византийската империя и на съседната ѝ българска държава и което е било преведено на български език. Срещащите се в това съчинение гръцки думи γλώσση (език) и ἔϑνος(народ, племе) обикновено се предават от българския преводач с една и съща дума, а именно „ѩзыкъ”. И това положение се е запазило и в руската редакция на този превод. [27]

 

Посочените многобройни примери за двойнственото значение на думата „ѩзыкъ” и по-специално за равнозначното употребяване на думите „ѩзыкъ словѣнскъ” в смисъл и на „славянски език” и на „славянски народ” свидетелствуват ясно за славянския характер на създадената през IX—X в. българска народност. Чрез така посочената терминологична особеност проличава отчетливо, че българите са имали славянско народностно съзнание, че те са се чувствували като славянска народност в съответствие с езика, на който са говорели и на който са били писани по това време техните книги.

 

Една важна и сама по себе си напълно разбираема особеност на народностното самосъзнание на българския народ през IX—X в. е това, че той, съзнавайки се като славянски народ, е съзнавал едновременно с това, че е сроден и близък на други славянски народи, че представлява част от голямата славянска общност, живееща по това време в Централна, Югоизточна и Източна Европа. Особено ярко е прокарано схващането за връзката между българския народ и другите славянски народи в произведението на Черноризец Храбър „За буквите”. В това произведение старобългарският писател говори общо за „славяните” (словѣне) през периода, когато още не притежавали своя писменост и били принудени да си служат с римски и гръцки букви (Прѣжде оубω словѣне на имѣхѫ книгъ нѫ чрътами и рѣзами чьтѣхѫ и гатаахѫ погани сѫще. Кръстивше же сѧ римсками и гръчьскьши писмени нѫждаахѫ сѧ словѣнскы рѣчь безь оустроениа). [28] В широкото понятие „словѣне” тук са причислени западните и южните славяни, в това число и славяните, които образували българския народ и които подобно на останалите дълго време нямали своя азбука. В същия дух, общо за „славяните”, към

 

292

 

 

които се включват и българските славяни, излага Храбър по-нататък въпросите около създаването на славянската азбука и нейното разпространение. Горд от победата на славянските народи, които успели да си създадат своя писменост и книги, старобългарският писател завършва своята творба с възхвала към бога, който дал „разум на славяните”: „Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поклонение сега и винаги в безкрайните векове, амин.” [29] Казано накратко, произведението на Черноризец Храбър свидетелствува ясно за съзнаваната и подчертавана връзка между „българския народ” и останалите „славянски народи”, от които той съставлявал част и с които се чувствувал неразривно свързан най-вече чрез делото на солунските братя. [30]

 

Като сроден с останалите славянски народи е представен и възпят българският народ и в двете поетични творби на Константин Преславски „Проглас към евангелието” и „Азбучна молитва”. В „Прогласа” авторът се обръща с призив към всички славяни да чуят божието слово „Заради това слушайте всички славяни” (тѣмже оуслышите Словѣни вси”), „слушайте цял славянски народе” (слышите словѣнскь народь вьсь). [31] А в „Азбучната молитва” е изразен възторгът на поета от това, че цялото славянство е литнало към кръщение (летить бо нынѣ и словѣньско племѧ к кръщению обратиша сѧ вьси.) [32] Това са изрази, които сочат ясно убеждението на автора за единния характер на славянството и за това, че към него спада и новопокръстеният български народ, комуто той посвещава

 

 

26. Срв. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 282—283; Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, с. 63—66.

 

27. Срв. В. М. Истрин, Хроника Георгия Амартола в древнем славяно-русском переводе, Петроград, 1920, I, с. 89, 188, 199, 464, 508, 560.

 

28. Срв. съответния текст у К. Куев, Черноризец Храбър, с. 188. Вж. и Христоматия по старобългарска литература, с. 97.

 

29. К. Куев, Черноризец Храбър, с. 191; Христоматия по старобългарска литература, с. 98 (текст), с. 101 (новобългарски превод).

 

30. Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий в средновековната българска книжнина, Археология, V, 1963, кн. 3, с. 13 сл. Вж. и В. Велчев, Константин-Кирил и Методий и старобългарската книжнина. Първо българско царство, София, 1939, с 33 сл., 74 сл.

 

31. Срв. съответните пасажи в Христоматия по старобългарска литература, с. 51/52 (текст), с. 55 (превод).

 

32. Пак там, с. 49 (текст), с. 51 (поетичен превод).

 

293

 

 

своя лиричен и изпълнен с религиозно преклонение химн. Тези две произведения са интересни и с това, че в тях се употребяват и други названия за означаване на „народ”, а именно думите „народ” „език” и „племе”.

 

Убеждението, че българският народ е част от останалите славянски народи, прозира и в някои произведения, свързани с дейността на Кирил и Методий и техните ученици. За пример може да бъде посочен отбелязаният вече уводен пасаж в „Пространното Кирилово житие”, чийто автор е вероятно Климент Охридски. Става дума за прозвището, с което се възвеличава Константин Философ, а именно „пръв наставник на славянския народ”

[33] Явно е, че тук означението „славянски език” има характер на едно сборно название, под което се подразбират всички славянски народи, включително и българският. Подобно схващане е отразено и в т. нар. „Похвално слово” за Константин Философ, съставено пак от Климент Охридски. В това забележително произведение на нашата ранна панегирична литература Кон стантин се слави като „учител” и „пастир” на славянския народ, който по думите на съставителя тънел преди това „в невежество и греховен мрак”

[34] Слави се Константин Философ и за това, че озарил със своята боговдъхновена уста „многоплодния славянски народ” . От тези изрази проличава дълбокото убеждение на автора на „Словото” за единството на славянските народи, за това, че те представляват едно цяло и че Константин Философ има заслуги към всички тях. Към цялото славянство, към целия „многоплоден славянски народ” е причислен и българският, който както личи от похвалните слова на Климент, получил своя дял наравно с останалите славянски народи чрез великото мисионерско дело на солунския просветител.

 

Трябва да се отбележи, че гледището за общност на всички славянски народи е свойствено не само на нашата средновековна книжнина от IX—X в. То се споделя и от руски книжовници и по специално от автора на „Повесть временных лет”. Това личи напр. от подробното изложение в този паметник на дейността на Константин и Методий, създатели на славянската писменост. В края на това изложение съставителят заключава, че „славянският език” и „руският език” е едно и също и че изобщо „един е сла-

 

294

 

 

вянският език” (языкъ словенскый единъ. А словеньошй языкъ и рускый одно есть). [35] Това схващане е аналогично със схващането в посочените наши литературни паметници с тази разлика, че в тях е прокарано становището, че българският народ е част от останалите славянски народи, докато в „Повесть временных лет” е прокарано становището, че „руският народ” е част от другите славянски народи.

 

Съзнавайки се като част от останалите славянски народи, българският народ, изграден като единна етническа и културна общност в края на IX и началото на X в., е съзнавал заедно с това, че е нещо обособено само за себе си, със свой облик и характерни черти. Съзнавал е, че не е просто и само славянски народ, но едновременно с това и народ български, създаден в резултат на продължителния съвместен живот на славяни и прабългари в границите на общата държава. Така паралелно с едно по-общо съзнание за своята славянска принадлежност той е имал и съзнанието за своята специфична обособеност.

 

Терминологичен израз на това съзнание е разширената употреба на названията „българи”, „български”, „българска земя” и пр. които се срещат в голямо изобилие в наши и чужди паметници през разглеждания период. Този въпрос ще бъде засегнат в специалния параграф, посветен на въпроса за появата и утвърждаването на българското народностно име. Тук бих искал да отбележа само някои особено характерни примери. На първо място трябва да отбележим посочения вече пасаж в старобългарския разказ „Чудо на св. Георги с българина”, където главният герой разказва, че произхождал от „новопокръстения български народ” . Ясно е отразено тук схващането за специфичния характер на нашата народност — българска. Друг пример намираме в Пространното житие на Климент Охридски, съставено от неизвестен негов ученик след 916 г. и дошло до нас в разширена гръцка редакция. Съставителят на това житие назовава себе

 

 

33. А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, с. 29.

 

34. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 330; вж. и Б. Ангелов, Борба за делото на Кирил и Методий, София 1969, с. 13. В своето изследване авторът нееднократно подчертава общославянския характер на това дело, което е било съзнавано и от нашите книжовници през раз глеждания период.

 

35. Срв. Повесть временных лет, ч. I, М.—Л, 1950, с. 23.

 

295

 

 

си и сво