ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари
3. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ. АСИМИЛАЦИЯ НА ТРАКИТЕ
През втората половина на VI в. в Югоизточна и Централна Европа настъпило ново голямо раздвижване на племена и племенни групи, което може да се окачестви като продължение на „Великото преселение на народите”. Това раздвижване, свързано главно с появата и нашествията на аварите и отчасти с появата на тюркютите (тур-
136
ките) и хазарите, обхванало една обширна област приблизително от река Волга до средното течение на Дунав и река Тиса, т. е. днешна Южна Русия, Румъния и Унгария, и дало съществени отражения върху по-нататъшната съдба на двата бъдеща компонента на българска народност — славяни и прабългари, през чиито земи преминавали нашествениците. Заедно с това важни са били последиците от него и за по-нататъшната съдба на населението на Балканския полуостров, включително и на траките.
Най-значителна в това раздвижване е била ролята на аварите. Те са, както се знае, племе, сродно с хуните, и първоначалната им родина се е намирала в Средна Азия. [1] Към средата на VI в. ние ги виждаме да се появяват от Приуралската област в равнините на днешна Южна Русия. Под ударите на новите нашественици попаднали най-напред различни племена в Закавказието (савири, зали, алани, оногури), [2] а след това те нахлули в земите на утигури, кутригури и прабългари. Ако се съди от едно известие в „Историята” на Менандър Протектор, което се отнася към 568 г., утигури и кутригури са били вече завладени по това време от азиатските нашественици и аварският хаган Баян се считал за техен повелител. [3] Към това време били паднали под аварско господство и прабългарите, но Менандър не споменава тяхното име поради това, че той по подобие на Прокопий и Агатий ги включва в разширеното по съдържание название „кутригури”, което се било наложило през този пориод. От разказа на византийския историк се вижда, че в резултат на извършеното нашествие на аварите в земите на кутригурите и утигурите голям брой от тях били избити, а други се пръснали в бягство. Същевременно, както личи от известия на византийските извори от края на VI и началото на VII в., аварите отвлекли със себе си част от покореното население и се придвижвали заедно с него от южноруските степи в западна посока през днешните румънски земи чак
1. Срв. за аварите обширна библиография у G. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, с. 72 сл.; Р. Lemerle, Invasions et Migrations dans les Balkans, p. 288; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 143 сл. М. И. Артамонов, История хазар, с. 103. Ценни данни за произхода на аварите и за двете отделни племена (уар и хуни), на които се делели те, ни дава византийският писател Теофилакт Симоката (срв. Извори за бълг. история, III, с. 338 сл.).
2. Срв. Theoph. Sym., Hist., VII, 7 (Извори за бълг. история, III, с. 339).
3. Menand. De legat., I, 9 (Извори за бълг. история, III, с. 225).
137
до Среднодунавската равнина и басейна на река Тиса (в провинцията Панония). Тук те се установили трайно и изградили силен племенен съюз. Между отвлеченото население имало кутригури и прабългари. За кутригури споменава изрично Менандър Протектор при описанието си за едно нападение на аварите над византийската провинция Далмация. „Хаганът — отбелязва той — заповядал десет хиляди души от хуните, които се наричат кутригури, да преминат реката Сава и да опустошат земите в Далмация, а сам той с цялата си войска преминал Истър и пребивавал в пределите на гепидите.” [4] А за ролята на „прабългари” в аварския племенен съюз може да се заключи от някои данни в „Историята” на Теофилакт Симоката, както и от редица пасажи в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”. Тези „прабългари” живеели в Панония, т. е. в центъра на аварското племенно обединение, и участвували подобно на кутригурите активно във военните действия, организирани от аварския хаган срещу Византийската империя. Така напр. един прабългарски отряд от 1000 души (ἑκατοντάσι δέκα βουλγάροις) действувал по нареждане на хагана в нападенията, които аварите вършели в днешните северни български земи през края на VI в. [5] Прабългари като поданици на аварския владетел участвували в голямата обсада на град Солун през 619 г., както и в обсадата на византийската столица Константинопол през 626 г. [6]
По такъв начин нашествието на аварите изиграло голяма роля за съдбата на прабългарския етнос и сродни с него племена в Южна Русия. То предизвикало ново териториално разпокъсване сред прабългарите и създало наред с териториалните техни ядра в Закавказието и Причерноморието трето териториално ядро в провинцията Панония. Това раздробяване е било сериозна пречка за развитието на обединителен етногенетичен процес.
Към удара, нанесен на „прабългарите” вследствие на аварското нашествие, се прибавил наскоро след това и един удар от страна на т. нар. тюркюти (турки), които стават главен фактор в политическата история на Приволжката и Прикавказката област след 60-те години на VI в. В продължение на няколко години под тяхна власт попаднали редица племена в района на реките Волга и Дон, както и в областта северно и северозападно от Кавказките планини. [7] Тогава са били подчинени кавказките прабългари (не по-късно от 571 г.), както и онази част от утигурите, които останали в своите
138
поселища след опустошителния аварски набег. Тюркютите проникнали постепенно и по на запад в крайбрежния район на Азовско и Черно море, т. е. територията на другата група „прабългари”. За известно време те успели дори да завладеят и част от Кримския полуостров и да турят ръка на тамошната византийска колония град Боспор (580 г.). Така се изградил един обширен тюркски каганат, в който освен тюркютите влизали различни други племена, като алани, савири, утигури, прабългари, оногури и пр. В границите на това ново политическо обединение, което обхванало огромна територия в днешна Южна Русия, прабългарите имали подчинена роля, но те не загубили своята етническа самобитност и по-късно, когато властта на тюркютите била премахната, успели отново да заемат предно място и да изградят силен племенен съюз под названието „Велика България”.
Освен за прабългарския етнос последици имало раздвижването на населението в Югоизточна и Централна Европа през втората половина на VI в. и за славянския етнос. Добре известно е, че след ударите, нанесени на утигури, кутригури и прабългари, аварите в своя неспирен устрем в западна посока връхлетели и върху антските племена. Земята на антите, както личи от разказа на Менандър Протектор, била опустошена и ограбена, а в борба срещу нашествениците загинал един от техните князе Мезамир. [8] Спомен за бедите, причинени от аварите на антското племе дулеби (разположено между реките Буг и Стир), е запазен в един пасаж от руската летопис „Повесть временных лет” [9]. След като разграбили земите на антите,
4. Menand., De legat., II, 14 (Извори за бълг. история, III, с. 248).
5. Срв. Theoph. Sym. Hist., VI, 4 (Извори за бълг. история, III, с. 335 сл.). Както се вижда от разказа на Теофилакт Симоката, този прабългарски отряд бил срещнат от византийците някъде западно от град Нове (до Свищов). В започналата се битка прабългарите излезли победители и ромеите били принудени да бягат. След това прабългарите се оттеглили постепенно, пристигнали при аварския хаган и му доложили за станалото.
6. Срв. по-долу, с. 168. Вж. и А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 25.
7. За завладяванията на тюркютите (средноазиатските турци) срв. В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 75 сл.; М. И. Артамонов, История хазар, с. 133 сл.
8. Menand., De legat., II, 3 (Извори за бълг. история, III, с. 235).
9. Срв. Повесть временных лет, ч. I, под редакции В. П. Адриановой-Перетц, М.—Л., 1950, с. 14.
139
аварите навлезли в областта, заемана от славините (в днешно Влашко). Тук те срещнали упорита съпротива, за която свидетелствува пак един пасаж в съчинението на Менандър. В отговор на аварския хаган Баян, който настоявал славяните да му плащат данъци и да се признаят за негови поданици, един славянски вожд, Даврент, заявил, че никой човек „под слънцето” не може да преодолее тяхната сила. „Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не друг наглата. И ние сме сигурни в това, докато има война и мечове”, били неговите думи, отправени към пратениците на хагана. [10] От данни на писмените извори (главно съчинението на Теофилакт Симоката), както и от археологически разкопки се вижда, че аварите само за твърде кратък срок, и то частично, са владеели земите северно от река Дунав (в днешно Влашко) и че местните славянски племена, след като преминала аварската стихия, останали независими и свободни. Единствено в Панония, където се установили аварските дружини след продължителния си поход, местното славянско население, което било доста многочислено, попаднало под властта на хагана и било превърнато в негови поданици. Тези именно панонски славяни, както личи от данни на писмените извори („Историята” на Теофилакт Симоката, т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”, съчинението на Георги (Пизидийски и пр.), участвували като поданици на аварския владетел във военните действия, предприемани от него, строели лодки, за да улесняват преминаването на аварските войски през река Дунав и пр. [11] Но огромната славянска маса от анти и славини фактически скоро се освободила от азиатските пришелци и продължила своя независим политически живот. В такъв смисъл ролята на аварите за съдбата на „славянския етнос” е била по-слаба и не така решаваща, както ролята им за съдбата на „прабългарския етнос”. Докато прабългарите и сродните с тях племена — утигури и кутригури — са били в значителна част унищожени от аварите и освен това — териториално раздробени, при славяните подобни последици не се наблюдават.
Нашествието на аварите и изграждането на аварския племенен съюз в Панония е имало едно твърде важно отражение за прабългарския и славянския етнос в този смисъл, че създало предпоставки за териториално съжителство помежду им, за един съвместен живот на двете етнически групи в границите на създаденото ново политическо обединение. Център на това съжителство станала об-
140
ластта по средното течение на река Дунав и Тиса (днешна Унгария), където живеело многочислено славянско население, подчинено на аварите, и където дошли и се заселили отвлечените от аварската войска прабългари и сродните с тях кутригури. Тук именно заживели приблизително от 70-те години насам смесено прабългари и славяни и тук се осъществил нов и още по-траен контакт между двата етноса. Както вече се видя, прабългари и славяни се срещнали за пръв път в Панония в резултат на създаването на хунския племенен съюз, но тогава досегът помежду им не продължил дълго време. Сега в пределите на аварското племенно обединение те имали вече една много по-голяма възможност да се опознаят взаимно, да участвуват в общи външнополитически и военни мероприятия. Известно е напр., че при обсадата на Солун през 622 г. славяни и прабългари се сражавали заедно във войската, командувана от аварския хаган. [12] Бойно сътрудничество помежду им било осъществено и през 626 г. по време на голямата блокада на Константинопол. Подробен разказ за тази обсада намираме в съчинението на византийския писател Георги Пизидийски. От един пасаж в неговия разказ личи ясно смесеният характер на обсаждащата войска. „Защото пише той — славянин се беше споразумял с хун, скит — с българин и мидиец със скит.” [13] Специално внимание заслужава известието му, че славяни и прабългари действували заедно в изпратената срещу византийската столица флотилия от лодки. „Варварският
10. Menand., De legat., I, 15 (Извори за бълг. история, III, с. 232).
11. Така напр., когато през 593 г. аварският хан решил да нападне отново византийската крепост Сингидунум (днес Белград), той накарал „множество славяни” (πλήϑη τε Σκλαυηνῶν) да се заемат с дърводелство, за да приготвят лодки, с които да премине реката (Theoph. Sym. Hist., VI, 3). Срв. Извори за българската история III, стр. 318. През 600 г. по време на едно голямо сражение на ромеи и авари при река Тиса на страната на аварите се сражавали очевидно като поданици на хагана и голям брой славяни (Theoph. Sym., Hist., VIII, 3; Извори за българската история, III, стр. 352). Ромеите победили и пленили според разказа на Теофилакт Симоката три хиляди авари, други варвари — шест хиляди и двеста и славяни — осем хиляди. От това може да се заключи, че броят на славяните в Панония е бил значителен и че те давали главния контингент във войската на хагана.
12. Acta Dem., II, 170 (Извори за бълг. история, VI, с. 134.). Както се вижда от разказа за тази обсада, най-голям дял в нея имала войската на прабългарите.
13. Срв. Giorgio di Pisidia, Poemi, ed. Ag. Pertusi, Ettal, 1959, c. 197 сл. (с. 181). Срв. Извори за българската история, VI, с. 59.
141
ум — съобщава във връзка с това византийският писател — беше натоварил на ладии (той беше издълбал и приготвил корубести лодки) множество славяни, смесени с българи (Σθλάβων τε πλήθη Βουλγάροις μεμιγμένα), и започна освен битката по суша и морско сражение. [14] Продължителното съжителство на славяни с прабългари в Панония създало условия за смесване помежду им, за взаимни културни влияния, за билингвизъм. Известно е напр., че един от съветниците на Кубер, прабългарски вожд от Панония, знаел добре „езика на славяни и на българи” (γλῶσταν . . . Σκλάβων καὶ Βουλγάρων). [15]
Трябва да се предположи, че подобни примери на двуезичие, което е било резултат от тесния досег между славяни и прабългари, не ще да са били редки и единични.
Казано накратко, осъществилият се в аварска Панония продължителен съвместен живот между „прабългари” и „славяни” допринесъл значително за по-нататъшното сближаване и опознаване на двете етнически групи. А това не е било без значение за процеса на тяхното смесване и спояване, който се развил впоследствие (през VII—IX в.) в пределите на общата славянобългарска държава.
Обстоятелството, че славяни и прабългари живеели известно време съвместно в границите на аварския племенен съюз и под ръководството на аварския хаган, създало у някои по-късни, недобре осведомени средновековни писатели представата, че авари, прабългари и славяни са един и същ етнос, че помежду им няма разлика. Особено характерна е една подобна смесица в т. нар. Монемвасийска хроника (анонимен византийски летопис от края на X или началото на XI в.). В тази хроника четем, „че аварите били под род хунски и български народ” (Γένος οἱ Ἀβάρες ἔθνος Οὐνικὸν καὶ Βουλγαρικὸν). [16] По-нататък, след като говори за нахлуването на аварите в Пелопонес, авторът ги назовава с името „славянски народ” (τοῦ Σθλαβινοῦ ἔθνους). Както се вижда, налице е една терминологична обърканост и названията „българи”, „авари” и „славяни” се употребяват като равнозначни очевидно поради схващането на анонимния летописец, че това са названия за един и същ „етнос”.
Образувалият се към 70-те години на VI в. силен аварски племенен съюз в Панония, в който освен аварите участвували още ге-пиди, прабългари и славяни, представлявал голяма опасност за балканските територии на Византийската империя. Сега империята имала; като непосредствен съсед едно ново и добре организирано полити-
142
ческо и военно обединение на различни племена, които могли със съвместни усилия да предприемат стремителни набези в нейната територия, да проникват дълбоко в земите на юг от Дунава. При това опасен и нападателен съсед на империята бил не само аварският племенен съюз. Опасни съседи на Византия били и многочислените славянски племена, които останали вън от границите на този съюа и се освободили скоро от зависимостта си от аварския хаган. Това са били главно славянските племена на север от Долния Дунав в днешните румънски земи, където аварската власт се задържала кратко време и които отново подхванали нападателните си действия на юг от реката.
Прочее след 70-те години на VI в. Византийската империя била изправена пред двойна заплаха: от една страна, нахлували откъм северозапад авари заедно с панонски славяни и прабългари, от друга — самостоятелните славянски племена от днешно Влашко. Между това вътрешното състояние на Византия ставала все по-тежко. Империята била изтощена твърде много вследствие на продължителните войни, водени по време на Юстиниан I (527—565 г.), и нейната военна и финансова организация била силно разстроена. Осрбенозле били засегнати от продължителните войни и напрегнатата външна политика на Юстиниан селските слоеве и дребните и средните градски собственици. Недоволството на неселението в различните области на Византийската империя, в това число и в нейните балкански провинции, което се чувствувало още през първата половина и средата на VI в., ставало все по-остро и нежела-, нието да се укрепва византийската власт — все по-подчертано. При една такава обстановка условията за набези на „варварите” в Балканския полуостров ставали все по-благоприятни, а защитата срещу тях — все по-слаба и неефикасна.
Нахлуванията на авари и славяни в балканските територии на
14. Georgio di Pisidia, c. 409 сл. (с. 194). Извори за българската история, VI, с. 64.
15. Acta Dem., V, 198 (Извори за българската история, I, с. 160).
16. Срв. съответния текст в Извори за българската история, XI, с. 66, Ново издание на Монемвасийската хроника от Р. Lemerle, La chronique improprement dite de Monemvasie le contexte historique et legendaire. REB, XXI, 1963, c. 5—49. Известно смесване на авари с българи може да се установи и в едно от писмата на цариградския патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон в израза: τὰ τῶν Ἀβάρων, ὧν ύμεῖς ἀποσπάδες ὄντες (срв. Migne, P. G., CXI, col, 81 C).
143
Византийската империя започват с пълна сила от 80-те години на VI в. и с незначителни прекъсвания продължават в течение на около половин век. Сведения за тях ни дават редица извори от византийски, западен и източен произход, като напр. Историята на Теофилакт Симоката, т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”, хрониката на Йоан от Никиу, хрониката на Михаил Сирийски, поемата на Георги Пизидийски, писмата на римския папа Григорий I и пр. Първото сериозно нахлуване, както може да се съди от едно известие у на западния писател Йоан Биклярски, е станало през 575 г., а последното голямо нападение, при което са участвували авари, славяни и прабългари и е имало за прицел самата византийска столица — през 626 г. Сведения за нахлувания на славяни и авари (на юг от Дунава) имаме още за годините 581, 582, 584, 585, 586, 587, 588, 593, 597, 600, 609, 613, 617, 620, 622, 623. [17] Както се вижда, налице е един низ от непрестанни набези, на които са били подложени балканските земи през разглеждания 50-годишен период и които надхвърлят по своята честота значително набезите и нашествията от предходните години.
Териториално погледнато, нашествията на авари и славяни засегнали целия Балкански полуостров и не оставили спокоен нито един негов район. Обект на нахлувания и опустошения са били областите Горна и Долна Мизия (заедно с провинцията Малка Скития), Тракия, Дакия, Македония, Илирик, Елада — с една дума, всички балкански владения на Византийската империя, населени по това време с едно пъстро и смесено население и преди всичко с траки, илири и гърци. С голяма лекота и бързина, както свидетелствуват описания на съвременници, неприятелските войски се придвижвали по различни посоки, без да срещнат сериозна съпротива. Особено характерни в това отношение са сведенията, които намираме у Теофилакт Симоката и които се отнасят до славянските и аварските нашествия при царуването на Маврикий (582—602). Ние виждаме как вражите дружини нанасят удари на византийската власт в различни краища на полуострова и нападат градове и укрепени центрове, които са били разположени един от друг на големи разстояния (като напр. Сингидунум — днес Белград, и наскоро след него — Анхиало). Това свидетелствува за пълното безсилие на Византийската империя по това време и за невъзможността ѝ да отблъсква вече ефикасно „варварите” от своите земи южно от река Дунав.
144
Един нов и важен момент, който характеризира нападенията на славяните в Балканския полуостров през този период, е това, че нашествениците не се задоволявали само с награбване на плячка, както било някога, а започнали да се установяват трайно в заетите територии. Времето на краткотрайните, грабителски набези вече минало и започнало вече постоянното. заселване. Това е нов етап в развитието на взаимоотношенията между славяните и Византийската империя, който заслужава особено внимание и има решаващи последици от гледна точка на изграждането на българската народност. На Балканския полуостров започва вече да се заселва най-важният етнически компонент, който изиграва определяща и основна родя з процеса на нейното образуване през VII—IX в.
Причините за заселването на славяните ѝ Балканския полуостров се обясняват, от една страна, с голямата слабост на Византийската империя, която не е била Еече в състояние да брани своите владения, и, от друга, с по-нататъшното обществено-икономическо развитие на славянските племрна, с техния стремеж да намерят нови и плодородни земи. Ръководна роля и сега продължавала да играе военно-племенната славянска аристокрация, която била организаторът на военните набези срещу империята и заедно с това — на масовите преселнически движения на отделните племена.
Относно заселването на славяните в балканските земи и годините, в които те са се установявали в една или друга част на полуострова, сведенията на изворите не винаги са достатъчни. Въз основа на разкази на съвременници и на данни на топонимията може да се установи, че славяните са нахлували и се заселвали на юг от Дунава главно по два пътя: едни от тях са се спускали от областта южно на Карпатите и от Среднодунавската низина (провинцията Панония) и навлизали във византийска територия по долините на реките Тимок, Морава, Вардар, като прониквали дълбоко на юг чак до Пелопонес и на запад — до Адриатическото крайбрежие. Голям брой запазени топонимични названия от типа „яне” и „ище”, чийто старинен произход е несъмнен и които се срещат в така посочения
17. По-важна литература във връзка с посочените нахлувания : М. Дринов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 249 сл.; Ю. Кулаковский, История Византии, II, с; 395 сл.; Р. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans, p. 287 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, т. I, стр. 146 сл.
145
обширен район, свидетелствуват за този важен и широко използуван път на славянското проникване в балканските земи. [18] Друг път на проникване на славяните в Балканския полуостров е бича областта по Долния Дунав (днешна Добруджа). Оттам преминавали многобройните славянски племена, разположени в днешните румънски земи. Данните на топонимията тук са по-малобройни, но затова пък има данни от археологически проучвания на селища и некрополи, които свидетелствуват за използуването на тази област като важен „пролом” в преселническото движение на славянските маси от края на VI и началото на VII в. [19] Възможно е освен през Добруджа отделни преселнически групи да са преминавали Дунав и в областта между провинциите Горна и Долна Мизия, т. е. в пространството около басейните на реките Вит и Янтра. [20]
Хронологически погледнато, заселванията на славяните започват наскоро след 80-те години на VI в., т. е. успоредно с наченалите се по това време масови и постоянни нахлувания на юг от Дунава. Първо известие за голяма преселническа вълна намираме в хрониката на сирийския летописец Йоан Ефески, който е добре осведомен съвременник на събитията в балканските земи. „Три години след смъртта на Юстин, по време на царуването на победоносния Тиберий [т. е. през 581 г. — б. н.] — бележи летописецът, — проклетият славянски народ прекоси цяла Елада, провинциите на Солун и Тракия, опустоши голям брой градове и укрепени места. Това продължи в течение на четири години, през което време императорът беше зает във войни срещу Персия и всичките му войски бяха на Изток. Това позволи на славяните да се разпореждат свободно, да се настанят в заетите територии и да се разположат там по божия воля ... И сега още [през 584 г. — б. н.] те са се разположили и установили в ромейските провинции ..., като избиват, опожаряват, грабят злато и сребро, стада от коне.” [21]
Както се вижда от думите на Йоан Ефески, става дума за заселване на славяните в края на царуването на Тиберий и началото на царуването на Маврикий. Преселническата вълна обхванала областта около Солун, част от Тракия и от Елада — т. е. днешните гръцки земи. Трябва да се предполага, че това заселване е било във връзка с масовите нападения на славяни и авари, които били извършени по това време (между 579—583) и за които намираме данни у други съвременни извори: Йоан Бикларски, [22] Менандър Протектор, [23]
146
църковния историк Евагрий [24] и Теофилакт Симоката. От описанията на тези автори се вижда, че нашествениците нахлули дълбоко в пределите на Византийската империя и стигнали на изток чак до „дългата стена”, т. е. в непосредствено съседство с визанхийската столица. Те били прогонени от Тракия, но успели да заемат Елада (т. е. Гърция). За заемането на „Гърция” изрично бележат Евагрий и Йоан Бекларски. В случая техните известия съвпадат с посочения вече текст у Йоан Ефески и свидетелствуват, че по време на това голямо нахлуване в началото на 80-те години действително част от днешните гръцки земи са били вече заети трайно от славянските маси. При това броят на нашествениците, както изглежда, е бил чувствителен. Според думите на Менандър Протектор нахлулата в Тракия славянска войска наброявала 100000 души.
Кои точно области в Елада са заели по време на своите действия славяните, не се съобщава точно. Ако се съди по известието на Йоан Ефески, че те опустошавали провинцията на Солун, би могло да се предположи, че нашествениците окупирали трайно някои територии н Южна Македония и Северна Гърция в близост до големия пристанищен център Солун. Това предположение става още
18. За установяването на този път на проникване на славяните в Балканския полуостров убедителни доказателства намираме в студията на G. Zaimov, Die bulgarischen Ortsnamen auf išt aus itj und ihre Bedeutung für die Siedlungsgeschichte def Bulgaren in den Balkanländern, Lingu. Balk., IX, 2, 1965, c. 1—80.
Срв. и монографията му „Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топония.” София, 1967, с. 99 сл.; В. Тъпкова—Заимова. Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 81 сл.
19. В. Тъпкова, Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 83; Й. Заимов, Заселване на българските славяни, с. 100 сл.
20. За тази област като важен „пролом” в славянския преселнически поток на юг от Дунава се изказва И. Гълъбов в статията си „Еровите застъпници и българското диалектно деление”, ИИБЕ, 11, 1964, с. 380 сл. Срв. критическите бележки на Й. Заимов. Заселване на българските славяни, с. 111. Относно пътищата на заселване на славяните в балканските земи срв. още Ст. Стойков, Основното диалектно деление на български език, Славянска филология, III, София, 1963, с. 113 сл.
21. Срв. Iohannes Von Ephesus Kirchengeschichte, München, 1862, c. 255; M. Дринов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 249; Д. Ангелов, М, Андреев, История на българската феодална държава и право, с. 65; A. Bon, Le Peloponése byzantin jusqu'en 1204, Paris, 1951, c. 31.
22. Срв. I. Bicl. Chronica, c. 215/216 (Извори за бълг. история, II, с. 373).
23. Menan. De legat., II, 24 (Извори за бълг. история, III, с. 250).
24. Euagr. Hist. eccles. VI, VI, 10 (Извори за бълг. история, III, с. 270).
147
по-вероятно, като се има пред вид, че през 584 г. намираме сведения за едно нападение на 5000 души славяни срещу Солун, което завършило безуспешно. [25] Две години след това, през 586 г., последвало второ и още по-страшно нападение на славяните върху Солун, което хвърлило гражданите в тревога. И за това нападение подробен разказ намираме в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”. [26] Интересна е една малка подробност в разказа, а именно, че жителите на Солун получили вест за похода на славяните в неделя, 22 септември, но се съмнявали дали нападателите ще могат да стигнат до стените на града дори след четири или пет дни и поради това били доста спокойни и нехаели за отбраната. Те обаче останали изненадани, когато още на другия ден, в понеделник призори, славянските войски се появили пред Солун. Това означава, че те се намирали твърде близо до града и че вероятно са били част от онези славянски маси, които се били установили вече трайно в днешна Южна Македония и Северна Гърция.
Наскоро след заселването си в тези области славяните започнали да се придвижват в южна посока и постепенно проникнали чак в Пелопонес. За това свидетелствува един пасаж от споменатата вече Монемвасийска хроника, в която се съдържат ценни сведения във връзка с аваро-славянските нападения на територията на Византия през VI в. Според неизвестния съставител на хрониката, който се е ползувал в случая от недостигнал до нас изворов паметник, заселването на „славянското племе” в Пелопонес станало през шестата година от царуването на император Маврикий (през 6096 г. от сътворението на света, т. е. през 588 г.). [27] За същото събитие се споменава в т. нар. „Схолия на Арета.” [28] И тук византийският писател от средата на IX и първата половина на X в. отбелязва, че славяните заели Пелопонес през шестата година от царуването на император Маврикий (т. е. през 588 г.). Вследствие на масовото заселване на славяни през VII—VIII в. Пелопонес бил считан вече като територия, в която преобладава „варварски елемент”. Показателно в това отношение е едно добре известно сведение, което се съдържа в съчинението на византийския император Константин VII Порфирогенет „За темите”. Като говори за събитията в Пелопонес след 746 г. византийският писател отбелязва, че цялата тази област „се ославянила и станала варварска” (ἐσθλαβώϑη δὲ πᾶσα ἡ χώρα καὶ γέγονε βάρβαρος). [29] Друго интересно известие намираме в т. нар.
148
„Страбонов епитоматор” (съчинение на неизвестен автор от втората половина на X в., който направил съкращение на географията на Страбон). Там четем: „а сега прочее скити-славяни обитават целия Епир, почти цяла Елада, Пелопонес и Македония” [30]. За наличието на славянско население в Пелопонес се говори изрично и в един западен извор, а именно в житието на св. Вилибалд (от VIII в.). Там е казано, че когато Вилибалд пътувал от Света Гора, се спрял в града Монемвасия, който бил „в славянска земя” (in Sclavinica terra). [31] Сведенията на писмените извори за заселването на славяните в Пелопонес се потвърждават от големия брой (над 400) топонимични и хидронимични названия от славянски произход, които са запазени до наши дни в този най-южен край на днешна Гърция. [32]
25. Acta Dem., XII, 94 сл. (Извори за бълг. история, VI, с. 109 сл.). Относно датата се спори. Според Ф. Баришић, Чуда Димитраја солунског, с. 49 сл., това нападение е станало през 584 г., докато други изследвачи са на мнение, че то е било след първата голяма обсада на града, която се описва в същия паметник (гл. 13—15). Според А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата” на св. Димитър и тяхната хронология, ГСУ, ФИФ, XI, 1952, кн. 2, с. 185 сл., нападението е от 609 г.
26. Срв. Acta Dem., XIII, 107 сл. И по датата на това нападение съществуват разногласия. Някои изследвачи го отнасят към 597 г., но по-вероятно е гледището на Ф. Баришић, Чуда Димитрија солунског, с. 60 сл., че е станало през 586 г. За различните предположения по датировката срв. А. Бурмов, пос. съч., с. 179 сл. Вж. и Р. Lemerle, La composition et là chronologie des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, BZ, XLVI, 1953, c. 354, който приема 597 г.
27. Срв. Извори за бълг. история, т. XI, 1965 г., с. 67.
28. Текстът на тази схолия е издаден от S. Kugeas, Ἐπὶ τοῦ καλουμένου χρονικοῦ περὶ τῆς κτίσεως τῆς μονεμβασιάς, Νέος Ἑλληνομνήμων, 9, 1912. Сръбски превод с коментар във Византиски извори за историју народа Југославије, I, Београд, 1955, с. 293 сл.
29. Срв. Const. Porph. De them., II, 6, ed. А. Pertusi, c. 91 (Извори за бълг. история, IX, с. 198).
30. Срв. G. Müller, Geographi Graeci Minores, Paris, 1882, p. 574 (Извори за бълг. история, IX, с. 311).
31. Срв. Р. Lemerle, Invasions et migrations, p. 303; Византиски извори за историју народа Југославије, I, с. 288.
32. По въпроса за заселването на славяните в Пелопонес през втората половина на VI в. има обширна литератуда. Направените изследвания сочат, че няма основания да се отрича достоверността на съобщението на Монемвасийската хроника и на схолията на Арета и да се оспорва, че славянски заселници там има още от 588 г. Срв. главно по тези въпроси Р. Charanis, The Cronicle of Monembas:a and the question of the Slavonic Settlements in Graece, DOP, 5, 1950, 152; A. Bon, Le Peloponèse byzantin jusqu'en 1204, c. 31.
149
Проникването на славяните чак в Пелопонес е било свързано с установяване на славянски заселници и в други области на Гърция (Тесалия, Атика, Епир и пр.). За това може да се съди пак от данните на Монемвасийската хроника, както и на споменатата схолия на Арета. В Монемвасийската хроника четем, че преди да завладеят Пелопонес, нашествениците, водени от аварския хаган, завладели „Тесалия, Елада, Атика, Евбея” [33]. А в схолията на Арета се казва, че „славянският народ с война проникнал в първа и втора Тесалия, и в Айния, и в двете Локриди, и в Епикнидия, и в Озолия, и в стария Епир, и в Атика, и в Евбея, и в Пелопонес, като изтребил и унищожил местните елински племена” [34]. Става дума прочее за едно масово навлизане на славяни на територията на Северна, Средна и Южна Гърция, което, ако се съди по указаната от двата извора датировка, се е осъществило до 588 г., т. е. в началните години на царуването на император Маврикий. Разбира се, едва ли е възможно да се приеме, че само в продължение на няколко години (между 581—588 г.) славянското заселване в днешните гръцки земи е било завършено и че след посочените събития нов преселнически поток, вече не е имало. Много по-вероятно е да се допусне, че заселване на славяни в територията на днешна Гърция е имало и след 588 г. и че това е бил един продължителен процес, който се е развивал в тясна връзка с редицата споменати вече нашествия и нахлувания на славяни и авари във Византийската империя през края на VI и първата четвърт на VII в. Има при това и едно изрично указание на писмен извор, което свидетелствува, че заселване на славяни в днешните гръцки земи е ставало и след 588 г. Касае се за един пасаж в хрониката на испанския епископ Исидор от Севиля (умрял към 636 г.), който гласи, че „през четвъртата година от управлението на император Ираклий [т. е. през 613 г. — б. м.] славяните заели Гърция” (Sclavi Gfeciam occupant). [35]
Паралелно с проникването и установяването на славяни в гръцките земи вървяло и тяхното заселване в днешна Македония. Още наскоро след 80-те години на VI в., както вече се отбеляза, славянски преселници са се намирали близо до Солун и са организирали първата голяма обсада на този град през 536 г. Впоследствие притокът на славяните в македонските земи се е увеличил повече и в продължение на около 30—40 години те се установили плътно в тях. Може да се предположи, че докато на цариградския престол
150
се намирал Маврикий (582—602), преселническата вълна не е била така силна, но след неговата смърт, когато дунавската граница на империята рухнала окончателно под ударите на „варварите”, проникването на славянските племена в Македония станало неудържимо. За трайното и масово заселване на славяни в тази област може да се съди от разказа за голямата обсада на град Солун, предприета от тях вероятно през 620 г. [36] В тази обсада взели участие, както се отбелязва в „Чудесата на Димитър Солунски”, безчислено множество славяни, съставено от племената драгувити, сягудати, велегезити, ваюнити, верзити и др. (πλῆθος ἄπειρον . . . τῶν δρογουβιτῶν, σαγουδατῶν, βελεγεζητῶν, βερζητῶν καὶ λοιπῶν ἐθνῶν . . .). Това било една огромна маса от славянски заселници, които обитавали в една обширна територия в Македония и Северна Гърция и които имали възможност с обединени усилия да се насочат срещу големия византийски пристанищен център. От изложението на летописеца личи, че така организиралите се за обсада на Солун славяни не са идвали вече,