ГЛАВА ПЪРВА. Тракийският етнически субстрат
2. ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (I—VI в. от н. е.)
През 46 г. от н. е. след продължителни борби всички тракийски племена на юг от Дунав били завладени от римляните и включени в пределите на обширната Римска империя. Падането на траките под чуждо владичество се отразило крайно неблагоприятно върху тяхното социално-икономическо, политическо и културно развитие и по-специално върху развитието им като отделна и самобитна етническа общност. Тракийският свят бил лишен окончателно и завинаги от своя собствена държава, от свободен политически и обществен живот. А това означавало, че се прекратява ролята на един от главните етнообразуващи и етноспояващи фактори. При липсата на собствена държавна организация траките продължили да живеят в условията на племенна раздробеност и изолираност. Това личи от данните, които се съдържат в съчиненията на редица антични (гръцки и римски) писатели, като Страбон, Плиний Стари, Помпоний Мела, Клавдий Птолемей и пр. Всички те говорят за наличието на голям брой тракийски племена, живеещи под римска власт в земите южно и северно от Стара планина, като гети, мизи, кробизи, трибали, беси, дентелети, меди и пр. Има дори основания да се допусне, че в сравнение с положението в доримския период по време на римското владичество племенната разпокъсаност сред тракийския свят до известна степен се увеличила. [50] Това е било резултат от общата политика на римските управници, насочена към това да се разединяват победените етноси, за да може по такъв начин да се държи по-здраво властта над тях.
Племенната раздробеност, с която се характеризира историята на траките през периода на римското владичесто, се придружавала с едно общо влошаване на тяхното положение при условията на наложения от римските завоеватели робовладелски строй. Значителна част от траките били превърнати в роби или в зависими селяни и трябвало да работят по именията на едрите земевладелци. Други лък били отвеждани далеч от своите родни места, най-често като
74
гладиатори в Италия. [51] Икономическият, социален и административен гнет, при който изпаднало тракийското население в рамките на робовладелската римска империя, се отразявал естествено твърде зле върху цялостното развитие на тракийския етнос.
Специално отбелязване заслужава фактът, че по време на римското владичество се създава постоянна заплаха от намаляване на броя на траките, от редуциране на тяхната жива сила вследствие на продължителни войни, варварски нашествия, отвличания в робство, епидемии, емиграции и пр. Видимо намаление на броя на траките може да бъде констатирано още през първите години на римската власт в резултат на непрестанните военни операции и масовите изтребления, извършени от завоевателите. В продължение на около век и половина (от 90 г. пр. н. е. до 46 г. от н. е.) нееднократно тракийското население било пренудено да се вдига с оръжие в ръка срещу чуждите нашественици и немалка част от него загинала на бойното поле или в завзетите или разорани градове и села. [52]
50. Това може да се докаже при едно сравнение на данните на Херодот за броя на тракийските племена с данните, които се срещат у Страбон, Плиний Млади, Помпоний Мела и Клавдий (I—II в. от н. е.). Вижда се едно увеличаване на броя на племенните названия, което говори за още по-силното вътрешно раздробяване на тракийския етнос. Срв. съответните сведения у Strabon, Geographica, VII, frg. 48 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 224); G. Plinii Secundi Naturalis historia, ed. G. Mayhoff, Lipsiae, 1906, IV, 11. 40—50 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 265); Pomponii Melae De chorographia, rec. G. Fuck, Lipsiae, 1880, II, 2, 16—33 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 260); Glaudii Ptolemaei Geographia, ed. G. Müller, 1883, III, 9, 1 ; III, 10, 1 ; III, 11, 1 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 349—354).
51. Срв. общо за развитието на робовладелския строй в Тракия през епохата на римското владичество В. Велков, Робството в Тракия и Мизия през античността, София, 1967, с. 42 сл.
52. По-важни събития от тази продължителна борба срещу римляните са следните; през 90—80 срещу нашествениците воюват траките в югозападните български земи начело с медите. През 72 г. римският пълководец Лукул напада бесите, прониква северно от Стара планина и завладява гръцките черноморски градове. През 59 г. пр. н. Октавиан отново воюва срещу бесите. През 29 г. пр. н. е. римският пълководец Крас извършва опустошителен поход срещу мизите и сердите. През 16 г. пр. н. е. въстават срещу римската власт бесите начело с Вологес и в продължение на около 5 години се държат, но накрая биват разгромени и част от тях се преселва в днешна Добруджа. През 15, 21 и 26 г. от н. е. избухват нови големи въстания на траките, потушени кърваво от завоевателя. През 46 г. от н. е. всички тракийски земи са вече напълно покорени и включени в пределите на Римската империя. Най-ценни данни за борбата на траките срещу римляните и масовите изтребления, на които са били подложени от страна на завоевателите, намираме у римските писатели Тит Ливий, Тацит и Дион Касий. Общо за събитията през този период у X. Данов — М. Манова, Траките и античния свят, София, 1959, с. 135 сл. Срв. и А. Фол, Тракийското военно изкуство, София, 1969, с. 79 сл.
75
Загивали при това, както става това в борба срещу външни врагове, най-вече млади и жизнеспособни траки, които участвували в битките и сраженията. Интересни наблюдения относно настъпилото изтощаване на тракийския етнос се съдържат в съчинението на Страбон (начало на I в. от н. е.). Когато говори за гетите и даките, той отбелязва, че някога те били така силни, че могли да наберат около 200 000 войници, но по негово време броят им бил намалял на 40 000 души. [53] На друго място в съчинението му четем, че „цяла Тракия се състои от 22 племена и може да извади, макар и да е твърде омаломощена, 15 000 конници и 200 000 пешаци. [54] Без да сме сигурни, че цифровите сведения на Страбон са абсолютно точни, няма съмнение, че неговата констатация за общото намаляване на броя на траките на юг и на север от Стара планина и за цялостното изтощаване на тракийския етнос през бурния период на римското завладяване отговаря на истината.
Към физическото унищожаване на живата сила, и то предимно на младото поколение, се прибавяли в резултат на римското завоевание масовите депортирания на пленени траки като роби и гладиатори, които били отвеждани най-вече в Италия. Знаем, че голям брой роби са били откарани там напр. към 80-те години пр. н. е., когато римляните сломили съпротивата на тракийското племе меди (по средното течение на р. Струма). Между тях се намирал и Спартак, ръководител на известното въстание на робите в Италия, в което главно участие взели траки и гали. [55] Голям брой траки (мизи, трибали и др.) паднали в плен по време на походите на римския пълководец Крас през 29—28 г. пр. н. е. и били отведени в Италия. Притокът на роби от тракийските земи продължавал и през следващите столетия. За това може да се съди от редица епиграфски паметници, намерени в Италия, които се датират между I—III в. от н. е. [56]
Съдбоносно събитие, което допринесло много за намаляването на броя на тракийското население, била избухналата през 162 г. голяма чумна епидемия. [57] Дошла от Мала Азия, чумата обхванала обширните провинции на Римската империя и самата нейна столица. В продължение на около 20 години тя върлува опустошително и според описания на съвременници загинали почти половината от жителите на империята. Много пострадал тогава и Балканският полуостров. В началото на III в. от н. е. тракийското население било подложено на нови големи изпитания вследствие на започналите не-
76
престанни нашествия на различни „варварски племена”, които нахлували през дунавската граница дълбоко в пределите на Римската империя. Най-напред започнали набези готите, чиито първи нападения се отнасят към времето на римския император Гордиан III (238—244). С известни прекъсвания готите навлизали в балканските земи чак до времето на Диоклетиан (284—305). [58] Наред с готите действували и други племена — карпи, сармати, певки, вандали, тайфали и пр., които живеели по това време северно от река Дунав. Нашествията на готите и на останалите „варвари” засягали главно земите между Дунав и Стара планина (т. е. живеещите там тракийски племена гети, мизи, кробизи и др.), но често пъти нападателите прониквали и дълбоко на юг, в Тракия и Македония. При тези нахлувания жителите на големите и укрепени градски центрове успявали все пак да се запазят, но селяните ставали лесна плячка и били масово избивани или отвличани в робство. [59] Като добавка
53. Strabonis Geographica, II, 3, 13 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, 214).
54. Пак, там, frg. 48.
55. Срв. В. Велков, Робството в Тракия и Мизия през античността, с. 47.
56. Срв. кратко изложение във връзка със събрания материал по този въпрос у А. Fol, Les Thraces dans l'Empire d'Occident I—III siècle, ГСУ, ФИФ, LVIII, 1965, c. 299.
57. Срв. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, ч. II. От Адриан до Константин Велики, ГСУ, ФФ, XLVIII, 1952/53, София, 1954, с. 26.
58. Най-важни извори за тези нашествия са съчиненията на римските писатели Евтропий и Аврелий Виктор, както и т. нар. Scriptores historiae Augustae. От гръцките писатели заслужава внимание Зосим, който дава доста подробен разказ за действията на готите през средата и втората половина на III в. Общо за нашествията в балканските земи през този период у Б. Геров, Романизмът, II, 1, с. 28 сл.
59. Срв. разказа на Зосим (Гръцки извори за българската история, I, София, 1954, с. 155). Според неговите думи при нашествията на варварите „не останал неограбен нито един подвластен на римляните народ и, така да се каже, всички неукрепени градове и повечето от укрепените били превзети”. Дори да се приеме, че в това обобщение на гръцкия писател има известно пресилване, констатацията му, че от разоренията пострадали най-вече неукрепените селища, е несъмнено вярна.
77
към всичко избухнала нова чумна епидемия в Балканския полуостров и голям брой хора били отнесени от страшната болест. „Никога, по думите на гръцкия историк Зосим, чумата не е била поразявала толкова много люде.” [60] Редица области били напълно обезлюдени и това станало причина за нови масови колонизации на „варварски племена”, предприети от отделни римски императори (през 268—270, 270—275, 279, 282, 290, 295, 303 г.).
През първата половина на IV в. настъпила относителна политическа стабилизация в римските провинции южно от река Дунав и това допринесло за известно компенсиране на преживените загуби и за нарастване на намалялото тракийско население. Но сравнително спокойният живот, който осигурявал едно нормално възпроизводство на живата сила, не продължил дълго време. След 70-те години на IV в. отново започват опустошителни нашествия, които с известни прекъсвания продължили чак до средата на V в. Първите масови разорения били свързани със заселването на вестготите, които преминали през 376 г. р. Дунав със съгласието на цариградската власт и получили земи в днешна Северна България. Първоначално отношенията между новите пришелци и цариградските управници били мирни, но впоследствие те се влошили много. През 378 г. вестготите вдигнали бунт и в продължение на седем години предприемали опустошителни набези в източните краища на Балканския полуостров. [61] Отново редица селища били разорени и голям брой жители загинали. В началото на V в. готската опасност била отстранена, но наскоро след това започнали нашествията на хуните. Това станало, след като Римската империя била вече окончателно разделена на две части — Западна със столица Рим и Източна със столица Константинопол (през 395 г.). Първите сблъсквания на хуните с Византийската империя били през 412 г., но действителният и опасен техен натиск започнал след 441 г. по време на хунския владетел Атила. В продължение на няколко години хунските орди опустошили редица територии в провинциите Горна и Долна Мизия и Тракия, като при това разорили не само множество села, но и известен брой градски средища (Виминациум, Сингидунум, Сердика, Наисус,Филипопол и др.). [62] За масовите разорения, предизвиквани от хунските нашествия, има интересно описание у византийския дипломат и историограф Приск.
След кратко затишие, настъпило след разпадането на хунския
78
племенен съюз, в Балканския полуостров се появяват нови пришелци. В Малка Скития (днешна Добруджа) се установява една хунска дружина начело с Ирник, син на Атила. В северозападните краища на полуострова навлизат пък остготите. Първоначално те идват в качеството си на федерати, но впоследствие отношенията им с Византийската империя стават враждебни и започват поредица от опустошителни походи. През 478 г. остготски дружини нахлуват в Източна Тракия, а след това в Родопската област и Македония, където завладели градовете Стоби (днес в развалини близо до с. Градско) и Ираклия Линкестийска (днес Битоля). [63] През 488 г. остготите се изтеглили от Балканския полуостров и преминалия Северна Италия, но последиците от техните действия се чувствували дълго време. И сега най-тежки удари понесло тракийското население в неукрепените и беззащитни села, които ставали лесна плячка на набезите на нашественика. Интересно известие за големите бедствия на тракийските селяни намираме в съчинението на византийския историк Малх, един от най-осведомените автори на събитията, свързани с нашествията на остготите. Малх съобщава, че когато готският вожд Теодорих нахлул в Тракия, „опустошил всички най-хубави места в земята на тракийците и отвлякъл всичкия добитък. Той изтребил там всички, които се занимавали със земеделие (ἅπαν τὸ αὐτόϑι γεωργοῦν), като убивал и унищожавал това, което не могло да се носи.” [64] Дори и да приемем, че в думите на Малх има известно преувеличение, ясно е, че нашествията на готите в Тракия са били свързани с масови разорения и допринесли за едно значително намаляване на броя на селското население в засегнатите области.
Паралелно с процеса на намаляване на тракийското население, предизвикан от честите варварски нашествия, през периода на римското и византийското господство се извършвал в земите на тра-
60. Гръцки извори за българската история, I, с. 155.
61. Срв. за събитията Ю. Кулаковский, История Византии, I, с. 131 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 76 сл.
62. Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 88 сл.
63. Главни извори за действията на остготите в балканските земи през втората половина на IV в. са съчиненията на византийския писател Малх и на готския историк Йордан. Подробен разказ у Ю. Кулаковский, История Византии, I, с. 393.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 100 сл.
64. Срв. Извори за българската история, I, с. 138.
79
ките и един процес на непрестанно увеличаване на етническата пъстрота. С всяка измината година все по-голям ставал броят на чужди на тракийския етнос заселници от различен произход, които се настанявали в села и градове на север и юг от Стара планина. По такъв начин с течение на времето някогашната относителна чистота на тракийския етнос, с която той се характеризирал през доримския период, е била сериозно накърнена и се създали постепенно условия за обезличаване на част от тракийското население и за загубване на етническото му самосъзнание, т. е. за пълната му асимилация.
Създаването на етническа пъстрота в Балканския полуостров и по-специално в земите на траките се обяснява главно с политиката на Римската империя, която се стремяла да укрепи своите позиции в завладените територии във военно-икономическо и културно отношение. Още през първите години след установяването на властта си в балканските земи римските императори докарали в тях значителни военни контингенти, предназнанени да поддържат реда в страната и да пазят дунавската граница от варварски нашествия. За настаняването на тези войскови единици били организирани редица военни лагери, предимно в областта между Дунав и Стара планина, където опасността от вражески нахлувания била по-голяма. Постепенно тези лагери прераснали в истински селищни центрове и в тях наред с войници се заселили и цивилни лица, предимно занаятчии и търговци, някои от които били местни жители, но повечето били преселници от други краища на Римската империя. [65] Между тези новообразувани центрове заслужават отбелязване Бонония (Видин), Кастра Мартис (при днешния град Кула), Рациария (днес в развалини при с. Арчар), Ескус (при с. Гиген), Нове (при Свищов), Никополис ад Иструм (при с. Никюп), Марцианопол (при с. Девня) и др. [66] Създала се при това практиката много от войниците, след като отслужат военната си служба, да не се връщат в родните си места, а да остават завинаги в новообразуваните селища, където мнозина от тях си били създали и семейства. Те получавали земи за обработване и се превръщали в местно трайно уседнало население в качеството си на бивши войници (ветерани). Тази практика се разпространила главно в провинциите Горна и Долна Мизия, където броят на войниците и съответно на ветераните е бил по-голям.
80
Освен в новосъздадените градски центрове по време на римското владичество започнал приток на чужди преселници и в редица балкански градове, които имали стар произход и съществували още преди идването на римляните. Такива преселници се установили напр. в античната Сердика (София), във Филипопол (Пловдив) и др. Значителна преселническа вълна обхванала през I—IV в. селищата по Черноморския бряг (Томи, Одесос, Месемврия, Анхиало, Созопол).
Интересно е да се проследи от какви области на Римската империя са идвали заселилите се в Балканския полуостров и по-специално в земите на траките чужди етнически елементи. От данните на епиграфските паметници, допълнени със сведения на наративни извори, се вижда, че голяма част от това ново балканско население (войници, ветерани, занаятчии, търговци и пр.) идвало от Италия и от други западни провинции на Римската империя (Галия, Британия Северна Африка). Немалък е бил обаче и броят на преселниците с източен произход, най-вече гърци от Мала Азия или жители от други източни провинции на империята — сирийци, копти, арменци и пр. Докато преселниците от западните краища на Римската империя говорели предимно латински и били приобщени към римската цивилизация, преселниците от изток знаели повече гръцки и били в значителна степен елинизирани. [67] Териториално погледнато, романизованото население заело главно градските центрове между Дунав и Стара планина, докато броят му в градовете южно от Стара планина е бил далеч по-малък. Напротив, елинизованото население се установило предимно в областта южно от Стара планина (в днешните
65. Подробно изследване на колонизацията в българските земи под римска власт породена от военните нужди на империята, у Б. Геров, Проучвания върху поземлените отношения в нашите земи през римско време (I—III в.), с. 23 сл.; същият, Романизмът между Дунава и Балкана, I, ГСУ, ИФФ, XLIV, кн. 24, София 1949.
66. Относно създаването на тези градове и тяхната социално-икономическа, административна и етническа история през I—III в. срв. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана от Хадриан до Константин Велики, II, ГСУ, ФФ, XLVII, 1951/52, с. 69 сл.; XLVIII, 1952/53, с. 310 сл. Проучванията на Геров са основани на богат епиграфски материал.
67. По въпроса за романизацията и елинизацията в балканските земи през епохата на римското владичество, които се дължат в значителна степен на заселването в тях на романизовани и елинизирани елементи срв. по-долу с. 84 сл.
81
югозападни български земи, в Тракия и в Македония). Значителна е било количеството на елинизираните жители и в градовете по черноморското крайбрежие, а така също и в провинцията Малка Скития (днешна Добруджа). Многолюден елинизиран слой се заселил и в два от новите римски центрове в провинцията Долна Мизия — Марцианопол и Никополис ад Иструм.
Наред с така отбелязаната колонизация на чужди етнически елементи от западните и източните провинции на Римската империя, които се заселили в градовете северно и южно от Стара планина сред местното тракийско население, по време на римското и впоследствие на византийското владичество в Балканския полуостров се извършвал един непрестанен приток на варвари от различен етнически произход (сарматски, германски, тюркски и др.). Идването на тези варвари и заселването им в балканските земи се обяснява с две главни причини: от една страна, със стремежа на римските и византийските управници да си осигурят работна ръка за обезлю-дени и опустошени области и, от друга, с желанието на самите „варвари” да намерят нови обработваеми земи и да си осигурят по-спокойно съществуване. В редица случаи заселените „варвари” били превръщани във федерати, т. е. в съюзници на империята, със задачата да бранят Дунавския лимес от други нашественици. Това е било допълнително и също така твърде важно съображение, което обуславя колонизационната политика на цариградските владетели по отношение на „варварския свят”.
Хронологически погледнато, първото заселване на „варвари” на територията на Римската империя южно от река Дунав станало през 62 г. от н. е. Отбелязва се, че те били на брой около 100 000 души, но не се знае каква е била етническата им принадлежност. [68] Истинският период на заселванията започва от средата на III в. насам, когато балканското население и в частност траките били намалели чувствително и поради това много земи останали без работна ръка. През 268—270 г. по време на император Клавдий били колонизирани на юг от Дунав голям брой готи, част от които получили земя за обработване, а други били включени в римската войска. [69] Няколко години по-късно, вероятно след 273 г., в провинцията Малка Скития били заселени множество карпи (племе от сарматски произход), които си създали там селища и се превърнали в уседнало земеделско население. [70] През 275 г. в територията между Дунав и
82
Стара планина придошли голям брой даки, жители на отвъддунавската римска провинция Дакия, която била изоставена по това време от римския император Аврелиан поради големия натиск на варварите северно от Дунава. [71] Няколко години по-късно виждаме да се заселват на юг от Дунав 100 000 бастарни (келтско племе), а впоследствие големи групи от германските племена гепиди, гревтинги и вандали. [72] Така етническата пъстрота в провинциите Долна и Горна Мизия и Малка Скития нараства непрестанно. През 282 г. към така колонизираните „варвари” се прибавя едно множество от 20000 сармати, които били пленени от император Кар по време на една сполучлива битка срещу тях в областта Илирик [73] (в северозападните краища на Балканския полуостров). Къде са били заселени тези сармати, не се казва, но вероятно е да се предположи, че те получили места за обработване в някоя обезлюдена област на Горна или Долна Мизия. Наскоро след това (през 290 г.) става дума за сарацини (араби), които били пленени по време на едно тяхно нахлуване през арабско-сирийската граница в територията на Римската империя. Сарацините били заселени в Тракия [74], което говори, че и в тази област, макар и не така обезлюдена, имало пустеещи и свободни земи. Пет години след това южно от Дунава били докарани нови групи карпи и бастарни. [75]
Колонизационната политика на римските императори продължила и през следващото столетие и съответно с това се увеличава все повече етническата пъстрота на Балканския полуостров и специално в земите на траките. През 303 г. в Тракия, южно от Стара планина, било заселено по нареждане на император Галиен някакво чуждо
68. Срв. Б. Геров, Проучвания върху поземлените отношения в нашите земи, с. 24
69. Hist. Aug. 9, 3 (Извори за бълг. история, II, с. 63). По това време върлувала чумата и мнозина от преселниците, както известява Зосим, загинали (Извори за бълг. история, I, с. 159).
70. За едно село на карпите (Carporum vicum) през 376 г. съобщава писателят Амиан Марцелин (Ammian Marc. Gestarum XXVII, 5, 5 (Извори за бълг. история, II, с. 153).
71. Във връзка с изоставянето на Дакия и преселването на населението южно от Дунав срв. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, II, с. 33 сл.
72. Hist. Aug. 18, 1 (Извори за бълг. история, II, 74).
73. Срв. Hist. Aug. 9, 4 (Извори за бълг. история, II, с. 77); Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, II, с. 35.
74. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, II, с. 35.
75. Срв. Eutropii Breviarium, IX, 24, 1 (Извори за бълг. история, II, с. 87).
83
племе, чиято етническа принадлежност не е отбелязана. Касае се може би за карпи. [76] Много преселвания били извършени при Константин Велики и неговите приемници. През 334 г. в провинциите Македония, Тракия и Малка Скития били заселени язиги, сармати и готи, чийто брой според думите на писателя Евсевий достигал до 300000 души. [77] Само по себе си това огромно количество, дори и известието на Евсевий да е преувеличено, свидетелствува колко силно обезлюдени по това време са били посочените области и колко многолюден „варварски” елемент придошъл в тях. Ново заселване на готи е отбелязано през 348 г. Става дума за група вестготи, които били водени от своя епископ Улфила и споделяли учението на Арии. По нареждане на император Констанций I те били заселени някъде около Никополис ад Иструм, където получили земи за обработване. Според един западен писател, Исидор Сивилски, те живеели в планински краища като самостоятелна, изолирана група. Така преселените вестготи се задържали като самостоятелен етнос чак до средата на VI в., както може да се заключи за това от данните на готския писател Йордан. [78]
Ново заселване на готски елемент в земите южно от Дунава станало между 376—382 г. в резултат на хунския натиск, който изтласкал вестготските племена от поселенията им в днешна Южна Русия. [79] Заедно с вестготите по това време в балканските земи дошли алани, сармати и други племена. След 400 г. част от вестготите били избити или принудени да напуснат Балканския полуостров, но някои от тях останали да живеят по старите си места.
И през следващото столетие, когато Балканският полуостров и земите на траките се намирали вече под властта на Византийската империя, притокът на „варвари” не преставал. През 409 г. на територията на Византия били колонизирани известен брой „варвари”, пленени след една голяма битка срещу хуните. [80] Между тези варвари, както се предполага, най-много са били карпите. Ново голямо раздвижване сред варварския свят, последвано от масови колонизации, настъпило след разпадането на хунския племенен съюз през 453 г. В областта между реките Вит и Искър (т. е. в Горна Мизия) се заселили в качеството си на федерати на цариградската власт хуни и сармати, а в провинцията Малка Скития (днешна Добруджа) дошла хунската дружина на Атиловия син Ернах. Ако се
84
вярва на разказа на готския писател Йордан (средата на VI в.), потомци на така заселилите се в пределите на Византийската империя хуни продължавали да живеят и по негово време. Те се наричали, както сочи Йордан, с имената „сакромантиси” и „фосатиси” (fossatissi). [81] Названието „фосатиси” подсказва, че се касае вероятно за „федерати”, т. е. за население, което било получило земя за обработване от страна на цариградската власт срещу задължението да брани границите на империята срещу няшественици.
Наред с хуни и сармати след разпадането на хунския племенен съюз в провинциите Долна Мизия и Малка Скития се заселили групи от племената скири, садагари и алани. [82] Впоследствие през 474 г. някакви хунски племена преминали Дунава и част от тях останали да живеят там. Това станало по време на царуването на византийския император Зенон. [83] Пак по това време в крайбрежна Дакия и Горна Мизия около градовете Нове и Марцианопол се установили като федерати на Византийската империя остготите, които се изтеглили от Панония след разпадането на хунския племенен съюз. Впоследствие те опразнили земите южно от Дунава и се отправили към Италия, [84] но все пак една част от тях останала да живее в Долна Мизия. Тук готите продължили да живеят и през следващото столетие и да вземат участие във византийската войска при нейните войни, водени от Юстиниан I (527—565). [85]
От направения преглед се вижда, че в земите на траките по време на римското и впоследствие на византийското владичество се създала в течение на I—V в. голяма етническа пъстрота. В сравне-
76. Срв. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия, с. 233.
77. Пак там, с. 234.
78. Срв. за тях по-долу, с. 108.
79. За тия събития Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 75 сл.
80. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия, с. 234.
81. Срв. Йордан о происхождении и деяних гетов, Getica, вступительная статья, перевод, комментарий Е. Ч. Скржинской, Москва, 1950, с. 174 (латински текст), с. 265 (руски превод); Извори за бълг. история, II, с. 358.
82. Йордан, Getica, с. 266. Начело на заселилите се алани стоял някой си Кандак. По същото време в Малка Скития се заселил и един от синовете на Атила — Ернах, като водел със себе си вероятно и група прабългари.
83. Срв. Euagrii Hist. eccl., III, 2 (Извори за бълг. история, III, с. 263).
84. Срв. Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 101.
85. Срв. Ргос. De bello Goth., I, 16, 1—2; De bello pers. I, 8.
85
ние с положението през доримския период обстановката сега се променила коренно. До I в. от н. е. тракийският елемент имал подчертано преобладание и притежавал значителна териториална хомогенност, а сега той постепенно бил обграден и вътрешно раздробен от различни чужди нему етнически групи: италийци, гърци, романизовани и елинизовани жители от западни и източни провинции на Римската империя, готи, сармати, бастарни, хуни и пр.
Епиграфският материал, допълнен от данни на наративни източници, показва, че през IV—VI в. тази чужда на тракийския етнос маса е била разпределена в териториално отношение доста неравномерно. Общо взето, „варварският елемент” (т. е. предимно преселници северно от Дунава) бил по-многолюден в североизточните краища на Балканския полуостров (в провинциите Малка Скития, Долна и отчасти Горна Мизия). Тук са станали най-масовите колонизирания и тук е имало и най-много пустеещи земи, раздадени на „варварите” за обработване. Що се отнася до Черноморското крайбрежие, то тук особено много се засилил през IV—V в. притокът на елинизирани жители от източен произход (предимно от Мала Азия). В това отношение особено внимание заслужават данните за населението на град Одесос. Преселници от Изток имало и в други градове (напр. в Сердика), в Марцианопол, в Никополис ад Иструм и пр., но главното им ядро през разглежданото време се струпало в крайбрежните черноморски градове. Тук те играли важна роля в стопанския живот, най-вече като занаятчии, търговци и корабостроители. Сравнително по-слабо засегната от големите етнически изменения била областта южно от Стара планина. Тук местният тракийски елемент се запазвал относително най-плътно, а броят на „варварите” бил значително по-малък, отколкото броят на варварите между Дунав и Стара планина. [86]
От гледна точка на поселищното разпределение елинизованите и романизованите заселници преобладавали в градовете. Това личи от богатата епиграфска документация за редица градски центрове, като Бонония, Ескус,Рациария, Марцианопол, Никополис ад Иструм, Одесос, Месемврия, Августа Траяна, Филипопол, Сердика, Пауталия и др. Напротив, „варварите” се заселвали предимно в села, без това да означава, че отделни лица от варварски произход не са могли да проникнат и в някои градове.
Създадената в течение на I—V в. голяма етническа пъстрота
86
в земите на траките северно и южно от Стара планина водела неминуемо до смешение на населението от различни етнически групи чрез бракове, т. е. осъществявал се един доста широк по своите размери асимилационен процес. Развитието на подобен процес е започнало още през първите векове от установяването на римската власт на Балканския полуостров, но особено улеснен бил той след
86. Специално е засегнат въпросът за териториалното разпределение на чуждите на траките етнически групи през IV—VI в. от V. Velkov, Zut Frage der ethnischen Zusammensetzung der Bevölkerung in den Städten Thrakiens in der Spätantike, Neue Beiträge zur Geschichte der alten Welt, B. II, Berlin, 1965, c. 267—280; същият, Kleinasiater und Syrer in den Balkangebieten während der Späčanike (IV—V JJahr.), Études Histoiiques, II, 1965, c. 19—26; същият, Über einige Probleme der sozial-ökonomischen und ethnischen Entwicklung im II—V Jhr. und des Obergangs von der Antike zum Mitelalter im VI—X Jahr, Études Historiques, V, 1970, c. 35; същият, Бележки върху социално-икономическото развитие на Одесос през късноантичната епоха, Изв. на Арх. д-во във Варна, X, София, 1953, с. 109; същият, Das Schicksal einer frühbyzantinischen Stadt zur Zeit der Völkerwanderung Odessos — Varna am Schwarzen Meer. Acten des XI. inter. byzant. Kongresses 1958. München, 1960, c. 655. За проникване на преселници от Изток в София срв. Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, III, ГСУ, ФЗФ, LXII, 12, 1969, с. 212.
87
[[ По-голяма карта ]]
ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ ЧАСТИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ПОД РИМСКО И ВИЗАНТИЙСКО ВЛАДИЧЕСТВО (I—VI в.)
( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров )
1. Римски градски селища, 2. Елински колонии, 3. Римско провинциално устройство от края на II в. от н. е. и граници на провинциите
Територии на провинциите:
4. Тракия, 5. Македония, 6. Горна Мизия, 7. Долна Мизия
Римско и ранновизантийско провинциално устройство от IV до VI в. от н. е.
8. Граници на провинциите, 9. По-големи „варварски” нашествия с годините им. 9. на готите, 10. на хуните, 11. на остготите,
Територии на провинциите след административното преустройство IV—VI е.:
1 Горна (Първа) Мизия, 2 Прибрежна Дакия, 3 Долна (Втора) Мизия, 4 Скития, 5 Вътрешна Дакия, 6 Тракия, 7 Родопа, 8 Хемимонт, 9 Европа, 10 Дардания, 11 Първа Македония, 12 Втора Македония, 13 Тесалия, 14 Стар Епир, 15 Нов Епир, 16 Превалитана