ГЛАВА ПЪРВА. Тракийският етнически субстрат
1. ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
Траките са първото засвидетелствувано от писмени данни население в източните краища на Балканския полуостров, и по-специално в днешните български земи. Сведенията относно най-ранната им история са твърде оскъдни и все още не може да се установи с положителност дали те са автохтонни балкански жители, или са дошли впоследствие на територията южно от река Дунав по време на миграционните процеси през III хилядолетие пр. н. е. Това е дискусионен въпрос, който излиза извън рамките на настоящата работа и няма да бъде поставян на разглеждане. [1] За нас е важно да отбележим, че през първото хилядолетие пр. н. е. тракийската етническа общност е населявала вече балканските земи и че тя е привличала погледа на своите съседи гърците, както личи това от запазените писмени паметници. Първи известия за траките се съдържат в Омировия епос, който се отнася приблизително към IX—VIII в. пр. н. е. Впоследствие сведения за Тракия като географска област намираме у гръцкия лотограф Хекатей от Милет (VI—V в. пр. н. е.), автор на една интересна творба под наслов „Описание на земята”. Особено подробни стават данните за тракийските племена в съчи-
1. По-важна нова литература във връзка с този въпрос: В. Георгиев, За произхода на древното население от североизточната част на Балканския полуостров, ИАИ, XIX, Сборник в чест на Гаврил Кацаров, II, София, 1955, с. 305 сл.; същият, Тракийският език, София, 1957, с. 82 сл.; същият, L'ethnogenése de la peninsule balkanique après les données linguistiques (Actes du Symp. intern. sur l'ethnogenése des peuples balkaniques — Plovdiv, 1969, Sofia, 1970); В. Миков, Българските земи в края на неолитната епоха, ГСУ, ИФФ, т. XLIII, 1946/47, с. 3 сл.; И. Венедиков, Произходът на траките, Сборник Изследвания в памет на акад. Ст. Романски, София, 1960, с. 525 сл.; М. Гарашанин, Хронология на неолита в централната и югоизточната част на Балканския полуостров, Археология, VIII, 1966, кн. 1, с. 16 сл.; А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, София, 1970, с. 82 сл. Въпросът за произхода на траките бе поставен на специално разглеждане на състоялия се в град Пловдив през 1969 г. Международен симпозиум по етногенезис на балканските народи.
47
ненията на гръцките историци от V в. пр. н. е. насам, като Херодот (около 484—425), Тукидид (роден към 460 г.) и Ксенофонт (около 440—365 г.). [2] Наред с писмените извори богат материал за живота, бита и културата на тракийския етнос през този период ни предлагат находки от археологически проучвания на тракийски селища и некрополи.
От изворовите сведения се вижда, че към VI—V в. пр. н. е. траките заемали една обширна територия в югоизточния дял на Балканския полуостров, включена между Дунав, Черно и Егейско море (т. е. на част от земите на днешна България, Гърция и Европейска Турция). Предполага се, че първоначално тракийски племена живеели и в западния дял на Балканския полуостров, чак до Адриатическото крайбрежие, но по-късно, вероятно към 1300 г. пр. н. е., там навлезли илирите, които погълнали част от траките, а други изтласкали в източна посока. В резултат на илирийското нашествие отделни тракийски племена били принудени дори да напуснат балканските земи. Това са т. нар. бриги (или фриги) и мизи [3], които се заселили в Мала Азия и за чието съществуване през I в. пр. н. е. в тази област има редица изворови данни (топоними, хидроними, каменни надписи и пр.).
Освен в Балканския полуостров и в Мала Азия сродни с траките племена живеели и в земите северно от река Дунав, на територията на днешна Румъния, а отчасти и на днешна Унгария. Това са тъй нар. даки, които представляват най-старият етнически компонент на образувалата се през средновековната епоха румънска народност. Близки с даките били агатирсите, които живеели в днешно Седмиградско. Тракийски елемент е засвидетелствуван и в Южна Русия (в западните области на Украйна, по долното течение на Днепър, по крайбрежието на Азовско море и др.). [4]
Заели през I хил. пр. н. е. една обширна територия траките били заобиколени с редица други етнически общности. На североизток техни съседи първоначално били тъй нар. кимерийци, които са най-старото засвидетелствувано от писмени паметници население и причерноморските райони на Южна Русия. Изказано е предположение, че кимерийците са сродни по своя език с траките и че спадат към една и съща етнолингвистична група. Според друго гледище те спадат към иранската етническа общност. [5] През IX—VIII в. пр. н. е. част от кимерийците навлезли дълбоко в земите, засе-
48
лени с траки, прекосили целия Балкански полуостров и се заселили в Мала Азия. По време на своето движение през балканските земи те увлекли и отвели със себе си тракийското племе трери, което също се заселило в Мала Азия. Отслабени след извършената масова миграция, кимерийците, които останали в Южна Русия, станали лесна плячка на скитите (племена от ирански произход), които ги завладели и си създали огромна държава. От VII в. пр. н. е. насам скитите били вече главните съседи на тракийския етнос и влезли с него в тесни политически и културни връзки. Постепенно те разширявали своята територия и в началото на V в. пр. н. е., след като разгромили персийския цар Даркй, който се бил опитал да ги покори (513 г.) те проникнали дълбоко на юг в балканските земи. Към 40-те години на IV в пр. н. е. скитите си създали в североизточния край на Балканския полуостров (в днешна Добруджа) държава, която станала непосреден съсед на тракийското племе гети. Най-голяма сила достигнала тази държава през средата на III в. пр. н. е.
По името на тези скити заетата от тях област получила названието „Малка Скития”, което се запазило векове наред в админи-
2. Подробен обзор на сведенията на гръцките писатели за Тракия и траките в студията на Хр. Данов, Към облика на древна Тракия, I, ГСУ, ИФФ, XL, 1943/44 г. с. 1—61 ; същият, Древна Тракия, София, 1968, с. 44—74.
3. Срв. В. Георгиев, Тракийският език, с. 82. Вж. и Г. Кацаров, Битът на старите траки според класическите писатели, СбБАН, Клон ист. фил. и фолкл., I, София, 1916, 4 сл.
4. Срв. М. И. Ростовцев, Эллинство и иранство на юге России, Петроград, 1918, с. 30, 88. Специално по този въпрос срв. сборника „Древние фракийцы в Северном Причерноморье”, Москва, 1969.
5. Литературата върху произхода и историята на кимерийците е значителна, но поради оскъдните изворови данни редица въпроси остават все още твърде спорни. По-важни работи: М. И. Ростовцев, Эллинство и иранство на юге России, с. 26 сл., който е склонен да приеме гледището, че те са родствени на траките; В. Д. Блаватский, Процесс исторического развития античных государств в Северном Причерноморье (Проблемы истории Северного Причерноморья в античную эпоху), Москва, 1959, с. 9 сл.; същият, Пантикапей, Очерки истории Боспора, Москва, 1964, с. 22 сл., 136; Т. Д. Златковская, К вопросу об этногенезе фракийских племен, Сов. этн. 1961, кн. 6, с. 82 сл.; Хр. Данов, Древна Тракия, с. 192 (с добър библиографски обзор); същият, Zu der Ethnogenese und den Lageverschiebungen der Volksstämme Altthrakiens in der zweiter Hälfte des II und der ersten Hälfte des I Jahrh. v. u. Z., Actes du Symp. Inter. sur l'ethnogenése des peuples balkaniques, Sofia, 1970; А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 93.
49
стративната и географска терминология на антични и средновековни автори. [6]
На юг съседи на траките били елините (гърците), които заемали приблизително днешните гръцки земи, част от Мала Азия и островите в Егейско и Бяло море. На Балканския полуостров гърците дошли след две последователни преселвания — на ахейските племена (към края на III хил. пр. н. е.) и на дорийските племена (около 1200 г. пр. н. е.). След тяхното установяване тук първоначално досегът им с местните тракийски племена е бил сравнително ограничен, но от VII в. пр. н. е. насам той се усилил значително поради това, че гърците основали редица градове-колонии по северното и западното крайбрежие на Черно море (като Олбия, Пантикапей, Нимфей, Фанагория, Херсонес, Истрос, Калатис, Одесос, Месемврия, Анхиало и др.) и по крайбрежието на Бяло море (Енос Абдера и пр.). Така се разширила твърде много пространствената основа, на която се срещали траки и елини, и се създали благоприятни условия за тесни икономически, политически и културно-религиозни връзки между двата етноса. [7]
На запад траките граничели с редица илирийски племена, които заемали през I хил. пр. н. е. целият северозападен дял на Балканския полуостров (приблизително територията на днешна Югославия и на Албания). Точната граница между тракийския и илирийския етнос е трудна за определяне, но в общи линии тя е минавала по басейна на реките Морава и Струма. [8] Западни съседи на траките били и редицата македонски племена, които населявали през първото хилядолетие пр. н. е. голяма част от днешна Македония и които си създали през V в. една доста силна държава с пръв владетел Пердика. Относно етническата принадлежност на македонците съществуват различни мнения. Някои изследвачи считат, че те са били гърци или сродни с гърците, но по-вероятно е да се приеме, че те са самостоятелен етнос, който е бил близък по произход и език с илирийския. [9]
Освен македонските племена западни съседи на траките били и тъй нар. пеонски племена, които през първото хилядолетие пр. н. е. населявали също така една част от Македония. [10] Изобщо етническата пъстрота в тази област през разглеждания период била твърде голяма.
Траките спадали към индоевропейската етнолингвистична група
50
и в това отношение били сродни със съседите си илири и гърци. Според описанията на някои древни автори те били едри и снажни хора, с руса или червеникава коса и със сини очи. Трябва да се предположи, че такива са били главно траките в южния край на Балканския полуостров, които гърците като техни преки съседи познавали най-добре. Понастоящем в Родопската област, както личи от направените антропологични проучвания, е установен един макрокефален тип със светла пигментация, т. е. такъв тип, който отговаря приблизително на описанията на старите автори. [11] От изследвания на тракийски некрополи, чийто брой непрестанно нараства може да се установи обаче, че голяма част от тракийското население е спадало към средиземноморския антропологичен тип, отлича-
6. За скитите срв. М. И. Ростовцев, Эллинство и иранство на юге России, с. 32 сл. Относно похода на Дарий и нахлуването на скитите на Балканския полуостров вж. Хр. Данов, Древна Тракия, с. 341 сл. Срв. и В. Велков, Пътища по западното Черноморие в предримската епоха (VI—V в.). Известия на Варненското археологическо дружество, 14, 1963, с. 25 сл. Относно скитската държава в Добруджа, срв. Historia Romîniei, I, Bucureşti, 1964), passim; D. M. Pippidi — D. Berciu, Din Istoria Dobrogei, I, Bucureşti, 1965, passim.
7. Относно гръцките колонии по северния бряг на Черноморието срв. редицата статии в сборника „Проблемы истории Северного Причерноморья в античную зпоху” , Москва, 1959, с. 1—300. Вж. още А. А. Иессен, Греческая колонизация Северного Причерноморья, Ленинград, 1947. За гръцката колонизация по Черно море срв. Хр. Данов, Западният бряг на Черно море в древността, Университетска библ. № 358, София, 1947, с. 1—147; същият, Древна Тракия, София, 1969, с. 218 сл. (с указания върху най-новата литература, предимно българска, съветска и румънска). Относно гръцките колонии по Егейското крайбрежие срв. В. Бешевлиев, Гръцката колонизация на Беломорието в древността, Беломорски преглед, I, София, 1942, с. 157—177; Хр. Данов, Древна Тракия, с. 227—264 (с добра библиография).
8. По този въпрос има значителна литература. Срв. напр. I. Russi, Graniţa etnicá intre Traci si Illiri, Cercetĕri epigrafice şi onomastice, AISC. IV, 1941—43, p. 73—147.
9. По-важна литература: O. Abel, Makedonien und König Philipp, Leipzig, 1847; Г. И. Кацаров, Етнографическото положение на старите македонци, сп. „Минало”, год. I, кн. 2, с. 156—175, и кн. 3, с. 263—281; същият, Цар Филип II Македонски, София, 1922; А. Keramopulos, Μακεδονία καὶ Μακεδόνες, 1930; В. Бешевлиев, Към въпроса за народността на старите македонци, ГСУ, ИФФ, XXVIII, София, 1932, с. 1—74; J. N. Kalleris, Les anciens Makedoniens, Études linguistiques et historiques, t. I, Athena, Paris, 1954; A. C. Шофман, История античной Македонии, I, Казань, 1960; А. Фол, Възникване и развитие на македонския град през VI—VII в. пр. н е., ГСУ, ФИФ, LVII, 1963, кн. 2, с. 149 сл.
10. Срв. Г. Кацаров, Пеония, София, 1921, с. 1—62, който счита, че пеонците подобно на македонците са били сродни с илирите.
51
ващ се със своята тъмна пигментация. Би могло да се предположи, че този тип е бил свойствен на едно по-старо, автохтонно балканско население, докато светлопигментираният тип е донесен от север и свидетелствува за миграционни и преселнически движения в балканските земи. Въпросите все още се нуждаят от по-детайлни проучвания на един широк пространствен фронт, който да обхване всички райони в Балканския полуостров, заемани през античността от тракийските племена. [12]
Основно занимание на траките (първо хилядолетие пр. н. е.) било земеделието и животновъдството. Съобразно с това преобладавал селският бит и селото било основна поселищна и производствена единица. [13] Към VI—V в. пр. н. е. в икономическия живот на тракийския етнос се забелязва видим напредък, засилва се занаятчийството, започва обмен на стоки между отделните племена. За напредналия стопански живот свидетелствува обстоятелството, че се появила вече нужда от употребата на различни форми на платежни средства. Трябва да се отбележи, че социално-икономическо-то развитие на тракийския свят се движело неравномерно. По-напреднали били племената в Южна и Югоизточна Тракия и на това се дължи и обстоятелството, че там възникнала първата тракийска държава.
Един от съществените въпроси е да се види каква е била числеността на тракийския етнос в балканските земи през разглеждания период. Сведенията ни по този въпрос са твърде оскъдни. Както изглежда обаче, броят на траките към VI—V в. пр. н. е. е бил значителен и това правело впечатление на съвременниците им. Според гръцкия историк Херодот „тракийският етнос след индийския е най-голям от всички народи” (Θρακικὸν δὲ ἔθνος μέγιστόν ἐστι μετά γε ἰνδοὺς πάντων ἀνθρώπων). [14] За многобройността на траките може да се съди и по някои сведения, които се отнасят до числеността на техни войскови единици и които се съдържат в съчиненията на Тукидид, Страбон, Павзаний и други писатели от класическата и елинистическата и римска епоха. Предполага се въз основа на тези данни, че през периода до завладяването на Балканския полуостров от римляните (по-точно между V—I в. пр. н. е.) броят на траките в балканските земи е достигал до към 900 000 души. При това по-голямата част (около 600—700 000 души) са населявали областта на юг от Стара планина, докато в територията между Морава, Ду-
52
нав, Черно море и Стара планина са живеели около 150—200000 души [15]. С други думи, в демографско отношение тракийският етнос е бил разпространен доста неравномерно и главната му жива сила се е съсредоточавала в югоизточните краища на Балканския полуостров.
За това, че броят на траките през доримският период е бил значителен, може да се съди от данни на археологията. През латенската епоха (т. е. за времето от V в. пр. н. е. насам) на територията, заемана от траки, са открити редица селища, предимно от селски тип, който е бил най-разпространен тогава в съответствие с преобладаващия земеделско-скотовъден бит на тракийското население и с обществено-политическото му устройство. [16] Повечето от тези селища са открити при това южно от Стара планина, което
11. Срв. А. Poulianos, Антропологический состав народов на территории между Эгейском морем и Дунаем. I-er congreés intern. des études balkaniques et Sud-est Europeen., Sofia, 1966, p. 59—60.
12. Понастоящем с изследване на антропологичните типове на траките се занимава главно П. Боев. Срв. статията му „Антропологично проучване на тракийския скелет от с. Калояново, Силистренски окръг”, ИАИ, XXXI, 1969, с. 91 сл.; същият, Тракийски антропологични материали от Севтополис, Археология, II, 1960, кн. 2, с. 52 сл.; същият, Антропологията за произхода на траките (Вечерни новини, 22 юни 1968, бр. 5210). Под печат е сега голяма негова книга на немски език, която има за предмет антропологични изследвания на тракийския, славянския и прабългарския етнос. През последно време бяха публикувани редица нови материали от тракийски, некрополи, които заслужават внимание. Срв. напр. М. Мирчев, Раннотракийският могилен некропол при с. Равна, ИАИ, XXV, 1962, с. 97 сл.; Ц. Дремсизова, Могилният некропол при с. Браничево (Коларовградско), ИАИ, XXV, 1962, с. 165 сл.; М. Чичикова, Тракийска могилна гробница от с. Калояново, Сливенски окръг (IV в пр. н. е.), ИАИ, XXXI, 1969, с. 47 сл., и др.
13. Относно стопанството на траките срв. добре систематизирания очерк на Г. И. Кацаров, Битът на старите траки според класическите писатели. Сп БАН I, 1913, с. 1—72. Подобрено немско издание под наслов Beiträge zur Kulturgeschichte der Thraker, Sarajevo, 1916. Срв. още Хр. Данов, К вопросу об экономике Фракии и ее Черноморского и Эгейского побережья в позднеклассическую и эллинистическую эпоху, сб. Античное общество, Москва, 1967, с. 131 сл. Най-ново изложение на стопанството на траките въз основа на последните проучвания на В. Велков в колективния труд „Икономиката на България”, т. I, София, 1969, с. 22 сл.
14. Herodoti Historarum libri IX, ed. H. D etsch, vol., II, Lipsiae, 1881, 1. V, 3 = c. 2.
15. Срв. А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 125.
16. Системен труд, в който да са събрани и подредени всички известни досега сведения за тракийски селища, установени по пътя на археологически разкопки и на-
53
отговаря на общата констатация, че в тази област броят на траките е бил по-голям. Извършваните непрестанно археологически разкопки ще допринесат несъмнено за уточняване на нашите представи относно числеността на тракийския етнос и неговото разпределение в отделните области, които той е обитавал през разглеждания период.
От гледна точка на своето обществено-икономическо развитие тракийският етнос се е намирал към средата на първото хилядолетие пр. н. е. на прехода от първобитнообщинни форми към класово ранноробовлацелско общество. Добре известно е от данните на редица писатели (като Херодот, Тукидид, Ксенофонт и пр.), че траките се делели на голям брой племена, разположени на юг или на север от Стара планина, всяко от които си имало собствено име. [17] Като по-важни племена, които играли роля в политическия и културния живот на тракийския свят през периода до римското завладяване, заслужават отбелязване следните: трибали (в областта между реките Морава и Искър), крестони (в областта между долното течение на реките Стримон (Струма) и Аксиос (Вардар), бисалти, одоманти и едони (по долното течение на р. Струма и по басейна на р. Места), серди (в днешното Софийско поле), дентелети (по горното течение на р. Струма), меди (по средното течение на Струма), дий, дерсеи и дерони (по река Места), беси (по горното течение на р. Марица и в Родопите); травси (пак в Родопската област, югоизточно от бесите), одриси (по средното и долното течение на р. Марица и по басейна на р. Регина, дн. Еркене), ниспеи, меландити, мелинофаги, тини, асти (по черноморското крайбрежие, южно от Стара планина), мизи (на изток от река Искър в Северна България), кробизи (източни съседи на мизите, също в Северна България), гети (в днешна Добруджа). У Херодот става дума за общо 19 племена, но, както изглежда, броят на племената по негово време е бил по-голям. Затова може да се съди и от данни на по-късни автори (като Страбон и пр.). [18] При това, както личи от изворовите сведения, повечето от тракийските племена са били разположени на територията южно от Стара планина, а числото на племената между Дунав и Стара планина е било значително по-малко. Това идва да потвърди отбелязаната вече констатация за по-голямата численост на траките южно от Балкана, в областта между Черно море, Бяло море и река Струма.
54
Видимото раздробяване на тракийския етнос на множество племена е било придружено и с известно неединстйо по отношение на езика. Както се знае, траките спадат към индоевропейската лингвоет-ническа общност подобно на гърци, илири, славяни, германци, балти и други античнни и ранносредновековни етноси в Европа [19]. В продължение на столетия поради липса на тракийска писменост за техния
ходки, все още липсва. Могат да бъдат посочени обаче редица отделни съчинения, в които се съдържат важни данни по този въпрос. Заслужават отбелязване следните по-нови работи: Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—XI в., София, 1965 (с полезна библиография); Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, I, ГСУ, ФФ, LIV, 3, София, 1961, с. 1—406; II, ГСУ, ФЗФ, LXI, 1, София, 1967, с. 1—101 (срв. особено с. 11 сл.); И. Велков, Градища, Опит за систематизиране на укрепените селища в българските земи, ГНАМПл., II, София, 1950, с. 157—185; Д. Цончев, Старините по северните склонове на Еленския и Сливенския Балкан, ГНАМПл, I, 1948, с. 113—153; същият, Археологически паметници по южните склонове на Панагюрска Средна гора, Материали за археологическа карта на България, кн. IX, София, 1963, с. 1—110; И. Велков, Драгойново — един тракийски селищен център, ИАИ, XIX (Сборник Кацаров, II), 1955, с. 85 сл.; Ст. Стефанов, Старините по долния басейн на Янтра, Материали за археологическа карта на България, кн. VIII, София, 1956, с. 1—84 (срв. специално с. 37 сл.); Д. Димитров, България, страна на древни култури, София, 1963, с. 26 сл.; А. Fol, Le dévellopment de la vie urbaine dans les pays entre le Danube et la mer Egée jusqu'à la Conquête romaine, Études Balkaniques, 2/3, 1965, p. 309—317 (c добри библиографски посочвания). Библиографски указания за периода до 1956 г. във : С. Георгиева, В. Велков, Библиография на българската археология, 1879—1955, София, 1957, с. 44 сл. Срв. и обобщаващата статия на М. Чичикова, Проучвания върху тракийската култура в България (1944—1964), Археология, VI, 1964, кн. 3, с. 52—59 Хр. Данов, Древна Тракия, с. 299 сл.; А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 161 сл.
55
[[ По-голяма карта ]]
ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ ЧАСТИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров )
1. Тракийски племена, 2. Тракийската одриска държава към средата на V в. пр. н. е., 3. Македонската държава при Филип II (353—336 г. пр. н. е.), 4. Зависими от македонската държава територии към 341 г. пр. н. е., 5. Колонии на елинските полиси, 6. Племенни средища, 7. Македонски колонии, 8. Нашествия на келтите през III в. пр. н. е.
56&57
език се е знаело твърде малко и е господствувало схващането, че той е бил един и същ за всички племена от тракийски произход, разположени в посочената вече обширна област (в Балканския полуостров, северно от Дунава и в Мала Азия). Последните изследвания сочат обаче, че тракийският език в доримския период не бива да се схваща като нещо хомогенно, но че той се разделя най-малко на три сродни, но все пак различаващи се помежду си езици, а именно; същински тракийски, дако-мизийски и фригийски. [20] Първият от тях е бил говорен главно в областта между юг от Стара планина, където са били разположени повечето от тракийските племена. Дако-мизийски е бил разпространен в днешна Северна България и сред даките в днешна Румъния, а фригийски се е говорел от фригите в Мала Азия, изселени там, както вече се каза, след нахлуването на илирите в северозападните краища на Балканския полуостров.
Наличието на голям брой тракийски племена и липсата на един общ език говори, че през разглеждания период (V—I в. пр. н. е.) траките не могат да бъдат характеризирани от етническа гледна точка като „народ”. Те се намирали все още на такъв етап от своето етническо развитие, когато основна единица е представлявала племето. На това състояние на етническа раздробеност съответствува наличието на множество локални названия за отделни племена (одриси, беси, мизи и пр.) и липсата на единно название, което да ги измести и отстрани.
Наистина у гръцките писатели ние срещаме вече името „траки” като събирателен термин за означаване на техните северни съседи, [21] но наличието на това име не е било в състояние да отмени употребата на цяла редица племеннорегионални имена, които се срещат у Херодот, Тукидид, Ксенофонт и други писатели от доримския период. При това ние не знаем дали самите „траки” са имали по това време едно общо име, или са си служели само с местните си племенни названия, така богато засвидетелствувани в гръцката и елинистическата литература от V до I в. пр. н. е. Това предположение изглежда по-вероятно, тъй като е в съответствие с действителното състояние на нещата и с голямата племенна раздробеност сред тракийския свят. То се подкрепя до известна степен и от един пасаж у Херодот, който твърди, че „(траките) носят много имена, всяко племе според страната си” (ὀνόματα δὲ πολλὰ ἔχουσι
58
κατὰ χώρας ἔκαστοι) [22] Никъде гръцкият писател не отбелязва, че наред с тези отделни имена те имали и едно обобщаващо (траки) и трябва да се предположи, че това обобщаващо название е било в употреба само у съседите на тракийските племена.
Племенната раздробеност сред тракийския свят се е отразявала и върху облика на тяхната материална и духовна култура. Ако
17. Подробно изложение относно различните тракийски племена през периода IX— III в. пр. н. е. и тяхното географско разположение у Хр. Данов, Древна Тракия, с. 100—157, снабдено със специална карта (с. 104—105), както и с добри библиографски указания за най-новата литература по този въпрос. Ценни проучвания върху отделни племена и заеманата от (тях територия у Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, I, ГСУ, ФФ, LIV, 2, София, 1959/60, с. 159 сл.; и II, ГСУ, LXI, 1, ФЗФ, София, 1967, с. 17 сл.
18. Срв. Извори за старата история на Тракия и Македония, с. 224.
19. По-нови изследвания върху езика на траките: D. Dečev, Charakteristik der thrakischen, Sprache, Sofia, 1952; същият, Die thrakischen Sprachreste, Osten. Akad. d. Wiss. Phil.-hist. Klasse III, Wien, 1957; В. Георгиев, Тракийският език, София, 1957; същият, Сегашно състояние на проучванията върху тракийския език, Археология, II, 1960, кн. 2, с. 13 сл.; същият, Исследования по сравнительно-историческому языкознанию, Москва, 1958, с. 112—145; К. Влахов, Морфологично-синтактични данни за езика на траките. Предславянският субстрат в нашите земи, Език и литература, XXIII, 1967, кн. 5; същият, Nachträge und Berichtigungen zu den thrakischen Sprachresten und Rückwörterbuch, ГСУ, ФФ, LVII, 2, 1963, c. 223—367. Кратък очерк върху постиженията на тракийското езикознание през последните години у Хр. Данов, Древна Тракия, с. 90 сл. Специално върху езика на гетите в Добруджа Р. Гандева, Овидий и населението на антична Добруджа, ГСУ, ФЗФ, LXII, 1, 1968, с. 7 сл.; I. I. Russu, Limba traco-dacilor, Acad. Rep. Popul. Romine, Bucureşti, 1967, 2. Редица проучвания върху езика на траките и оставената от тях топонимия излизат през последно време на страниците на списанието „Linguistique Balkanique” от български и чужди изследвачи. Все повече се разработват въпроси относно връзките на тракийския език с други езици. В това отношениие заслужава внимание трудът на I. Duridanov, Thrakisch-Dakische Studien, I, Die thrakisch und Dakisch-Baltischen Sprachbeziehungen, Linguistique Balkanique, XIII, 2, Sofia, 1969; K. Влахов, Трако-славянски успоредици, ГСУ, LXIII, 1, ФЗФ, 1969, с. 175—223. Подробна библиография на излезлите до 1966 г. трудове върху тракийски език у Z. Velkova, Die thrakische Sprache (Bibliographischer Anzeiger 1852—1965), Linguistique Balkanique, XII, Sofia, 1967, c. 156—184.
20. Гледището, че са съществували три различни тракийски езика, се прокарва главно от В. Георгиев (срв. Тракийският език, София, 1957, както и работите му Въпроси на българската етимология, София, 1958, и Българска етимология и ономастика, София, 1960). Същото гледище поддържа и К. Влахов, Срв. по-специално статията му Das thrakische Wort para und Seine Deutung, Živa Antika, god. XV, svitak II, Skoplje, 1965, c. 39 сл.; същият, Името на древните жители на нашата земя — траките, Език и литература, XXIII, 1968, кн. 2, с. 31 сл. Относно фригийския език срв. О. Haas, Die phrygischen Sprachdenkmäler, Linguistique Balkanique, X, Sofia, 1966, c. 1—259.
59
се съди от данни на гръцки, елинистически и римски писатели, може да се заключи, че са съществували редица регионални особености в характера на тази култура съобразно социално-икономическото и етническо състояние на дадено племе. Така напр. узнаваме за регионално местни обичаи на такива тракийски племена като агатирси, травси, гети, мизи, сарапари и др., които се срещали само у тях и не били познати на другите племена. Така напр. агатирсите, които живеели в днешно Седмиградско, имали обичай за общо ползуване на жените, травсите имали обичай да оплакват новородените деца, сарапарите практикували отрязване на главата или одиране на черепа на убития неприятел, някои от мизите (т. нар. капнобати) не употребявали месо, а други (т. нар. ктисти) не се женели. [23] С една дума, налице е било едно разнообразие в различни сфери на материалната и духовната култура, на бита, на общественото устройство, на идеологията, което предава на тракийския свят през доримския период значителна вътрешна колоритност. Това разнообразие е характерно не само за тракийския етнос, но то може да се наблюдава и у други етнически общности, които още не са се споили в една по-устойчива категория (народност) и сред които господствува племенното деление.
Независимо от това обстоятелство обаче у тракийските племена, които векове наред населявали една постоянна територия и живеели в близко съседство помежду си, са били налице и цяла редица общности в техния бит и нрави, в материалното им и духовно творчество, в религиозните им вярвания. За това можем да съдим както от веществени паметници, така и сведенията на голям брой антични автори.
Особен интерес в това отношение предизвиква описанието на Херодот, който е бил един от най-добрите познавачи на тракийските племена. У него срещаме добре известните и твърде показателни известия за еднаквия начин, по който е била третирана жената сред отделните племена, за обичая да се продават деца в робство, общ за всички траки, за обичая да се татуират телата като израз на благородство, за еднаквите погребални ритуали чрез издигане на надгробни могили и устройване на игри, за почитането на едни и същи божества, а именно Арес, Дионис и Артемида и пр. [24] Казано накратко, от изложеното на старогръцкия писател може да се заключи, че сред тракийския етнос към сре-
60
дата на V в. пр. н. е. независимо от регионални особености в бита и нравите на едно или друго племе е съществувала значителна общност по отношение на материалната и духовната култура, на обичаите, нравите и традициите. Специално внимание заслужава обобщаващото наблюдение на Херодот, че траките „носят много имена, всяко племе според страната си, но всички имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение с изключение на гетите, травсите, и траките, които живеят над крестонците (ὀνόματα δὲ πολλὰ ἔχουσι κατὰ χώρας ἔκαστοι, νόμοις δὲ παραπληςίοισι πάντες χρέονται κατὰ πάκτα πλὴν Γετεών καὶ Τραυσὠν, καὶ τῶν κατύπερθε Κρηστωναίων οἰκεόοντων). [25]
Тази констатация на Херодот отговаря на действителното състояние на нещата. Тя свидетелствува, от една страна, за липсата на единна тракийска народност и за наличието на отделни племена със собствени названия и същевременно — за голямата близост на тези племена, намерила израз в разпространението на една еднаква почти за всички материална и духовна култура. Тази общност именно е давала основание на античните автори да употребяват и общото название — траки — за цялото огромно множество от различни племена на север и на юг от Стара планина.
Важен момент в историята на траките през предримския период, който би могъл да подпомогне процеса на изграждане на тракийска народност, е несъмнено създаването на т. нар. Одриска държава. Държавата, както се знае, е един от основните етнообразуващи фактори, който съдействува за преодоляване на племенната разпокъсаност и обединяването на еднородни племена в едно
21. Относно произхода и значението на името „траки” са изказвани различни пред положения. Срв. по този въпрос К. Влахов, Името на древните жители на нашата земя — траките, Език и литература, XXIII, 1965, кн. 2, с. 31—44, който приема, че то е грецизирана форма на тракийското название Δραςίκες, което означавало „смел, храбър.”.
22. Herod. Hist., V, 2.
23. Срв. за така посочените примери Извори за старата история на Тракия и Македония, с. 22 (за агатирсите), с. 23 (за травсите), с. 226 (за сарапарите), с. 210 (за капнобатите и ктистите).
24. Срв. Herod. Hist. lib. V, сар. 2—7.
25. Срв. Herod. Hist. lib. V, сар. 2.
61
цяло. Одриската държава, възникнала в Източна Тракия, с главен център Ускудама, близо до днешния Одрин. Тя се явява резултат от общото социално-икономическо развитие на тракийския свят южно от Стара планина и от видимия подем в стопанския и по-литически живот след прогонването на персите от Балканския полуостров. Пръв владетел на Одриската държава е Терес (470—440), а след него иде синът му Ситалк (440—424). Първоначално територията на Одриското царство била сравнително ограничена, на впоследствие нейните предели се разширили значително. На изток границите на Одриската държава стигнали до Черно море, на север — до река Дунав, на северозапад — до областта, населявана от трибалите, и на югозапад — до басейна на река Струма. В тази обширна територия влезли редица тракийски и дако-мизийски племена, които се обединили под скиптъра на един общ владетел и повели и обща външна и вътрешна политика. [26] Така се създали, условия за ликвидиране на племенната раздробеност, което би могло да доведе постепенно до формирането на една по-устойчива етническа общност.
За съжаление могъществото на Одриската държава било краткотрайно. Въпреки опитите на одриските царе да укрепят централната власт сепаратистичните тенденции на отделни племенни вождове били много силни и желаното вътрешно сцепление не могла да се постигне. Някои племена непрестанно се бунтували и правели опити да се откъснат, а други (като напр. дии и трибали) останали изобщо извън пределите на държавата. [27] В края на V и началото на IV в. пр. н. е. в резултат на вътрешните борби Одриската държава се разпаднала на две части — на т. нар. „Горна Тракия”, начело с Амадок, и на „Долна Тракия”, където управлявал Севт II. По-късно се създали не две, а три отделни държави, управлявани съответно от Керсоблепт, Амадок II и Берисад (след 359 г.). Политическият и военен упадък продължавал, а в това време като опасен съсед на разпокъсаната Одриска държава се издигнала съседна Македония. Под ударите на македонския цар Филип II (359—336) паднали последователно и трите нейни отделни части и всички тракийски племена южно от Стара планина били поставени под македонско владичество.
През 323 г. след смъртта на Александър Велики Одриската държава била възстановена за кратко време, но наскоро-
62
след това била подчинена под властта на александровия пълководец Лизимах. Македонското владичество продължило до 281 г. пр. н. е., когато в Балканския полуостров нахлули идващите от северозапад келтски племена. Жертва на техните завоевателни действия станали редица илирийски и тракийски племена, между другото и племената в Източна Тракия, където келтите създали своя държава с център Тиле (вероятно близо до днешния Ямбол). През 218 г. келтското владичество било отхвърлено и Одриската държава била възстановена. Тя не притежавала обаче нито предишния си териториален обхват, нито някогашната си политическа и военна сила, а представлявала една слаба, нестабилна държ