Въведение
1. НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
Въпросът за образуване на българската народност, който е предмет на настоящото изследване, е сложен и многостранен. Неговото изясняване е свързано с разработването на разнороден изворов материал и със систематизирането в проблемен и в хронологичен ред на голям брой данни из областта на историята, археологията, лингвистиката, етнографията, топонимията и антропологията, които отвеждат към далечното минало на нашите земи и на нашия народ. Касае се следователно за едно сложно, комплексно по своето естество проучване на множество факти, събития и процеси, което има за цел да изясни въпроса за образуване на българската народност както в неговата цялост, така и в отделни подробности, доколкото позволява това състоянието на източниците. Преди да пристъпим обаче към това проучване, което носи конкретно исторически характер, необходимо е да се поставят предварително някои въпроси, които досега не са стояли пред погледа на българските изследвачи. Нужно е да се види какво представлява изобщо „народността” като специфичен вид „историческа категория”, как тя се създава и развива, какви са факторите за нейното изграждане, кои са основните ѝ черти и признаци и пр.
Изясняването на тези въпроси ще ни помогне да се ориентираме по-точно в систематизирането на фактическия материал и в установяването на взаимните връзки между отделните явления и процеси.
Въпросът за народността като специфична историческа категория и етническа общност е сравнително нов и досега е предизвиквал интерес главно за етнографи, социолози и философи, а по-малко за историците. Той е бил пренебрегван за сметка на въпроса за същината на „племената” и „нациите”, който е значително по-добре разработен. Едва в последно време се появиха отделни работи, в които се засягат в теоретико-философски и етнографски аспект някои проблеми за възникването, основните черти и развитието на „народ-
15
ностите” като етнически общности, различни от племе и нация. [1] Интерес към изследване на „народността” от гледна точка на изучаване на историята на образуването и развитието на българската народност се проявява у нас през последните години. [2] Тук се прави опит въз основа на принципите на историческия материализъм и при привличане на конкретен материал, свързан с историята на образуването на отделни народи и по-специално с историята на образуването и развитието на българската народност, да се очертаят най-важни моменти относно произхода, същината и главните белези на „народността” като етническа общност.
Народността, както личи това от изследването на богат сравнителен материал, представлява вид етническа общност, възникнала при определена степен на развитие на човешките общества. Тя е по-висша и напреднала категория от „племето”, което е също така вид етническа общност, характерна за една по-ранна фаза от историята на човечеството. Същевременно „народността” е по-низш етап от друга етническа общност — нацията, независимо от това, че между тези две категории не винаги може да бъде установена лесно разграничителната граница.
Като вид етническа общност народността се изгражда и развива при определени обществено-икономически отношения, при условията на даден вид социален организъм, в чиито рамки и при чието въздействие тя проявява своята същност. Трябва да се отбележи, че въпросът за взаимоотношенията между етническите общности и социалния организъм, при които се създават, съществуват и развиват те, е твърде сложен и все още не напълно изяснен. Главната трудност за неговото изясняване трябва да се търси в това, че етническите общности си имат собствени закономерности на изграждане развитие и изменение, които не винаги съвпадат точно с вътрешните закономерности, характерни за появата, развоя и смяната на отделните обществено-икономически формации. Следователно ние не винаги сме в състояние да открием точно съвпадение между даден вид обществено-икономическа формация и даден вид етническа общност. Все пак конкретната история на човешките общества показва, че племената и племенните общности като първи вид „етническа общност” са характерни за епохата на първобитнообщинния строй, докато народностите се раждат и развиват предимно в условията на робовладелския и феодалния строй (т. е. през епохата на античността
16
и на средновековието). През средновековието са възникнали в Европа редица романски, германски и славянски народи. Тогава е била създадена и българската народност паралелно с процеса на възникване и утвърждаване на феодализма в нашата страна (VIII—X в.).
Като историческа категория, създадена в резултат на продъл жителен процес, и като нов вид етническа общност, различна от „племето”, „народността” притежава определени белези, има свои черти и особености, които ѝ придават характер на нещо обособено, трайно и устойчиво.
Първи характерен белег на народността е наличието на един общ език, който се говори и разбира от всички, които принадлежат към нея. Езикът е главното, основно средство за общуване, което създава тесни връзки между хората, прави ги да се чувствуват родствени и близки помежду си. Чрез общия език се създава и проявява най-ярко тясната спойка между членовете на определена етническа общност, на една оформена вече народност. Обшност ца езика съществува до голяма степен и при условията на първобитнородо-
1. Срв. А. Токарев, Проблема типов этнических общностей (к методологическим проблемам этнографии), Вопросы истории, 1964, кн. 11; Н. Н. Чебоксаров, Проблемы типологии этнических общностей в трудах советских ученых, Сов. этн., 1967, кн. 4 ; В. П. Козлов, О понятни этнической общности, Сов. зтн., 1967, кн. 2; същият, Типы этнических процессов и особенности их исторического развития, Вопросы истории, 1968, кн. 9. Срв. и Л. Гумилев, О термине „этнос”. „Этнос” как явление. Доклады отделений и комиссий географического общества СССР, вып. 3, Ленинград, 1967; П. И. Кушнир, Национальное самосознание как этнический определитель, Краткие сообщения Института этнографии, вып. 3, Москва, 1949; П. И. Лашук, О. формах донациональных этнических связей, Вопросы истории, 1967, кн. 4 ; Ю. П. Семенов, Категория „социальный организм” и ее значение для исторической науки, Вопросы истории, 1966, кн. 8; F. Boas, Race, Language and Culture, New York, 1940; F. Hertz, Nation, nationale Ideologie und Nationalismus in Grundbegriffe der Geschichte, Bertelsmann Verlag, Gütersloh, 1964; B. Grafenauer, Die ethnische Gliederung und geschichtliche Rolle der westlichen Südslawen im Mittelalter, Ljubljana 1966. Добър библрюграфски обзор в книгата на В. И. Козлов, Динамика численности народов, Москва, 1969, с. 375—403.
2. Срв. Д. Ангелов, По въпроса за населението в Македония през средновековната епоха (VII—XIV в.), сп. „Изкуство”, XII, 1962, кн. 4—5 ; същият, Образуване на българската народност, „Ново време”, кн. 12, 1968; същият, Категорията „народност” в българската история (под печат); същият, La formation de la nationalité bulgare, Études Balkaniques, 2, 1969, p. 14—37; същият, Bonpocы образования болгарской народности, Международный симпозиум славянской археологии, 21—28 IV. 1970, София, 1970, с. 1—52.
17
вия строй, но тогава, както се знае, са били налице и значителни диалектни различия, които са се дължали на племенната изолираност и разпокъсаност и на липсата на по-продължителни и постоянни връзки. При образуването на „народностите” тези различия намаляват чувствително, а при това обикновено заедно със създаването на народността се създава и собствена писменост и се налага един общ за всички литературен език, който се разпространява в цялата страна. Такъв е случаят с българската народност, сред която се разпространи в края на IX и началото на X в. един общ книжовен език и с това се допринесе за още по-силното ѝ вътрешно консолидиране.
Историческото развитие познава примери, когато сред някоя народност са в употреба не един, а повече езици (напр. сред ирландците, които говорят ирландски и английски, и сред швейцарците, където са разпространени немски, френски и италиански). Но това са изключителни случаи, дължащи се на конкретно исторически причини, които не отменят констатацията, че една от главните и характерни черти на народността е наличието на един общ език за цялото население на страната.
Колко важна е ролята на езика като един от главните признаци на народностната общност, се вижда от обстоятелството, че ако се случи принадлежащи към дадена народност лица по една или друга причина да не изучават или да забравят напълно родния си език (при емиграции, при насилствена асимилация, при смесени бракове и пр.), то обикновено следва и тяхното етническо обезличаване, т. е. превръщането им в членове на друга етническа общност.
Наред с общия език важен белег на „народността” е наличието на една сравнително устойчива по своя характер и специфична материална и духовна култура, която е обща за преобладаващото мнозинство от населението на страната. Тя се проявява в различни области и аспекти (жилищно строителство, облекло, покъщнина, трудови навици, храна, религиозни вярвания, обреди, празници, песни, танци, приказки, поговорки и пр.). Особено показателна и характерна за дадена народност е неговата духовна култура, т. е. неговото прозаично и поетично творчество, неговите песни, приказки и танци и пр. По проявите на тази духовна култура много лесно и сигурно може да бъде определен даден народ и тя служи като един вид негов етнически портрет. Достатъчно е да видим и чуем напр.
18
един народен танц с всички негови характерни особености в мелодия, метрика, хореографски движения и пр., за да определим дали се касае за български, румънски, руски, френски, испански или други танци, т. е. за да определим етническата същина на този вид проява на народностната духовна култура.
Тъй като народностите в средновековна Европа са възникнали главно през епохата на феодализма, когато преобладаваща част от населението е било селячеството, формиралата се през този период материална и духовна култура е свързана предимно със селското ежедневие, с въпроси около земеделския и скотовъдния бит, плодородието, сушата, с живота, интересите и нуждите на селския стопанин. Такъв характер в главни линии има, както ще видим, материалната и духовната култура, изградена и в средновековна България през IX—X в. И в нея преобладават черти и особености на селския бит, на живота и светогледа на селското население.
Естествено, когато се говори за специфичната материална и духовна култура на дадена народност, не би могло да се твърди, че тя е напълно хомогенна по своя характер и че е еднаква за всички слоеве на обществото. Не бива да се забравя, че във всяка народност, създадена при условията на антагонистични класови формации (робовладелски или феодални), съществуват значителни вътрешни противоречия. Налице са отделни класи и съсловия (феодална аристокрация, зависимо селячество, духовенство, граждани и пр.), които имат собствени интереси и цели, свои разбирания и нужди, свой начин на живот и светоглед. Това дава отражение върху характера и развитието на материалната и духовната култура на народите и разрушава в определени области и аспекти нейното вътрешно единство. Класово-съсловното разделение, при което живее и се развива дадена народност, е свързано с видимо разнообразие в стила на живота, в облеклото, в навиците, в идеологическите разбирания и пр. Така напр. по друг начин се е обличал, мислел и разсъждавал един болярин в средновековна България, отколкото един зависим селянин Същата констатация важи за разликата в облекло, навици, манталитет на феодалите и селяните в други средновековни страни, като Франция, Русия, Германия, Англия, Сърбия, Византия и пр.
Известни нюанси и различия в областта на материалната и на духовната култура са налице и лоради някои традиции, запазени от времето на родово-племенния строй. Това са различия по отношение
19
на облекло, на песни, на обреди и пр., които имат регионален и локален облик и са свързани обикновено и с различия от езиково-диалектно естество. Интересни примери в това отношение ни предлага материалната и духовната култура на германската народност, където тези различия са доста силно изразени. Обаче нито различията, обусловени от класово-съсловното разчленение на обществото, нито различията, запазени по наследство от стари родово-племенни деления, не бива да се надценяват и въз основа на тях да се определя същината на материалната и духовната култура на дадена народност. Типично за „народността” е не различното, вариращото, противопоставеното в нейната култура, а общото и еднаквото, което отличава от другите народности и което ѝ придава характер на една трайна и устойчива етническа единица, способна да съществува и да се изявява в продължение на столетия и хилядолетия. Това е общият език, говорен от всички жители на страната, еднаквите в основни линии обичаи, празници, предания, песни, обреди, приказки, танци и пр., които се разпространявали по всички краища на страната, в села и градове, в селски хижи и болярски палати. Общността и вътрешното единство на „народността” имат много по-съществен относителен дял и трайна значимост, отколкото отликите и спецификите от класово-съсловен и регионален характер. Това важи с особена сила за българската народност, образувана през епохата на средновековието и запазила своята хомогенност и вътрешна спойка в продължение на векове.
Наред с общата материална и духовна култура, която представлява достояние на дадена народност и се явява един вид неин етнически портрет, във всяка народност с течение на вековете се изгражда ярко изразено чувство на солидарност и общност, основано на еднаквото минало, на наличието на обща държава и родина, на съвместен политически, стопански, културен живот. Отделните народи придобиват, така да се каже, „историческа памет”, която им говори за тяхното многовековно съществуване, която ги сплотява в единно цяло, особено в дни на големи изпитания (глад, епидемии, външни нашествия и пр.). „Историческа памет” у отделния народ се запазва и освежава било по пътя на устното предание (чрез песни, приказки, предания и пр.), било по пътя на книжовното творчество и на различни веществени паметници. Конкретни примери из историята на европейски и други народи сочат, че тази „историческа
20
памет” може да избледнее и да загуби своята жизненост в дни на тежко подтисничество, свързано с политически, икономически и духовен гнет. Примери за това можем да намерим напр. в историята на редица азиатски и африкански народи, попаднали под ударите на колониализма. Примери за това ни предлага и историята на българския народ, който бе започнал при условията на османското и фа-нариотското иго да забравя и да пренебрегва миналото си. Затова именно изиграха така ярка отрезвяваща роля укорителните думи на Отец Паисий в неговата „История славяноболгарская”: „О неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин.” Чрез Паисиевата книжка и писанията на наши дейци от епохата на Възраждането бе възстановена „историческата памет” на българската народност и бе отстранена заплахата от нейното етническо и духовно обезличаване.
Наред с общия език, специфичната материална и духовна култура и „историческата памет” един от белезите на „народността” може да бъде понякога и общата религия. Известно е, че религията е участвувала дейно във формирането на етническото съзнание през периода на първобитнообщинния строй, когато е служела като етнически портрет на едно или друго племе или племенна общност. Значителна е нейната роля и при формирането на някои народности през епохата на феодализма. Като етнически показател религията получава особено ярка изява при положението, че даден народ живее в обкръжение или съжителство с други народи, от които се различава в религиозно отношение. Такъв е напр. случаят с еврейската народност, която векове наред е била пръсната по различни краища на света и се намирала в съприкосновение с християнски и мохамедански народи. За евреите е било особено характерно обстоятелството, че изповядват друга вяра и по това именно са били отделяни и считани за различен народ. В случая особено ярко е подчертан един от белезите на дадената народност, който при друга обстановка не би имал такова значение. Подобен е примерът до известна степен и с българите през епохата на османското владичество. Принадлежността към „християнската вяра” се явява през този период като твърде важен показател за характеризиране на българската народност и за противопоставянето ѝ на турците-мохамедани. По такъв начин се откроявяла по-ясно пропастта между поробени и поробители, между подчинени и господствуващи. Напротив, през
21
епохата на византийското владичество, когато и завоевателите (византийците) и подчинените (българите) са изповядвали една и съща вяра (християнството), религиозният признак като етнически определител не е играел почти никаква роля и не е служел като определящ белег за българската народност. Можем да твърдим следователно, че религията е една от възможните черти на народността като етническа общност, която се откроява и налага само при определени исторически ситуации, без да бъде такъв траен и неизменен показател като езика и специфичната материална и духовна култура. При това вследствие на общото отслабване на религиозното съзнание и на религиозните вярвания, настъпило в наши дни в резултат на победата на научния светоглед, ролята на религията като етнически показател намалява все повече и повече и при някои народности тя практически почти не може да бъде вече констатирана.
Последният, но безспорно един от най-съществените белези на народността като етническа общност е народностното съзнание (или самосъзнание). То представлява по същество субективен “израз на действителните, обективни съставки на „народността”, с които е тясно свързано и от които се определя и обуславя. Да имаш народностно самосъзнание означава да знаеш и да чувствуваш, че принадлежиш към даден народ, че говориш неговия език, че си свързан с неговото минало, с родната му земя, че познаваш, споделяш и изпълняваш проявите на неговото материално и духовно творчество. С една дума, народностното самосъзнание не е „голо”, лишено от реална основа субективно и самоволно изразяване на мисли и чувства, а е естествен резултат от здрава и трайна връзка на отделния човек с основните, определящи черти на този народ, сред който се ражда, живее, твори, радва и страда. Народностното съзнание се създава и утвърждава под въздействието на редица фактори и в различни среди (семейство, училище и пр.). За неговото утвърждаване и укрепване допринася особено разпространяването и популяризирането на свързани с родната история и родния бит обичаи, песни, предания, приказки, танци и пр. Твърде важна роля играе поддържането на свежа „историческа памет”, т. е. разпространението на знания за миналото на съответната народност, за нейните политически, икономически и културни успехи, за нейните борби срещу външни потисници и завоеватели и пр. За това запазване на „историческата памет” особена роля се пада на образованите слоеве (учители, писатели, художници).
22
Като важен субективен белег на народността народностното самосъзнание се предава от поколение на поколение и по същество представлява един от най-ярките и трайни показатели за нейното реално съществуване. Това съзнание се запазва и проявява независимо от значителните изменения, които могат да настъпят в характера на материалната и духовната култура на даден народ, в развитието на неговия икономически и културен живот. А такива изменения са се осъществявали в историята на всички народности. Достатъчно е да хвърлим поглед върху нашето собствено историческо развитие, за да се убедим, че между бита, културата, светогледа, езика, религиозните вярвания на българския народ през ранния период на създаването му (IX—X в.) и неговата култура, бит светоглед и език през XVIII—XIX в. съществуват немалки отлики. Твърде съществени различия има и в историческото развитие на други народности (френска, английска и пр.), ако се сравнят различните фази на тяхното съществуване. Изменя се стопанският облик на обществото, коренни промени търпи техниката, значителна еволюция изживява езикът. Съзнанието за народностна принадлежност обаче остава трайно и непроменимо. „Българин” се е чувствувал българинът и през IX в., „българин” се чувствува той и през XVIII в., „българин” се чувствува и сега.
Естествено в степента на „народностното съзнание” могат да се наблюдават известни и понякога доста значителни нюанси. Има периоди в историята на отделни народности, когато това съзнание е по-слабо проявено, и, обратно — такива моменти, когато то се изявява с твърде голяма сила. Причините за това са най-разнообразни и се коренят в конкретната политическа, социално-икономическа и духовна обстановка, при която живее и се развива даден народ. Така напр. при условията на засилената сред някои народи феодална раздробеност (в Германия, Франция и др.) съзнанието за обща народностна принадлежност е отслабвало и е било дори заглушавано в значителна степен от локално-регионални представи за род и родина. Общо взето, укрепването на държавата, създаването на по-тесни икономически и духовни връзки между населението от различните нейни краища, допринася за усилване на народностното съзнание, за неговото по-ясно изкристализиране. В такъв смисъл обединителните политически процеси, осъществени в Западна, Централна и Източна Европа през XV—XVIII в., са изиграли твърде
23
съществена и важна роля. За усилване на народностното съзнание помага в редица случаи бедственото положение, в което е изпаднал даден народ. Това съзнание може да придобие особено ярки изяви в борбата срещу чужди угнетители, а понякога може да бъде използувано и раздухвано преднамерено с оглед на завоевателни цели.
Веднъж създадено и утвърдено, народностното съзнание придобива подобно на всяка друга форма на общественото съзнание (религиозно, политическо и пр.) известна самостоятелност и може да се развива при определени случаи независимо и изолирано от основните предпоставки и условия, които са го породили. С това се обяснява напр. обстоятелството, че отделни лица или цели групи, които са се откъснали от родните си места и от своя народ, пак запазват своята етническа и народностна принадлежност. За пример могат да бъдат посочени българите в Банат, изселени там в края на XVII в. след неуспешното Чипровско въстание през 1688 г., и българите в Бесарабия, заселили се там в началото на XIX в. Народностно съзнание е запазено сред редица емигрирали в Северна и Южна Америка чужденци (италианци, поляци, китайци, германци и пр.) и това съзнание се предава от поколение на поколение.
Съзнанието за народностна принадлежност е спояваща сила, играла нееднократно роля на важен фактор в историята на отделни народи. Водени ст това съзнание са се вдигали на борба срещу нашественици и завоеватели много народи в Европа през средновековната епоха (руси, сърби, румъни, поляци и пр.). Съществен двигател е бил народностното съзнание, както ще видим, и в историческото развитие на българския народ и особено по време на борбите му за запазване на неговата свобода.
Като терминологичен израз на съзнанието за народностна принадлежност още през ранната фаза на изграждането на народностите се утвърждава едно общо име (руси, сърби, французи и пр.), с което се назовават принадлежащите към даден народ. Това общо име (или самоназвание) постепенно отменя и заличава съществуващите дотогава различни и многобройни племенни названия, които са били в употреба, преди да се извърши обединителният процес, както и названията на отделни разнородни етнически групи, които са съществували, преди да се слеят в общата народност. Няма формирана вече народност без собствено име, нито пък съществува народност с много и различни названия освен в случаите, когато
24
процесът на нейната вътрешна консолидация още не е напълно завършен. В процеса на своето образуване и утвърждаване и нашата народност, както се знае, е получила свое название. Това е името „българи”, което се разпространява и налага като общо име за българския народ от средата на IX в. насам. Този въпрос ще бъде разгледан подробно в съответната част на изложението.
След така направения преглед върху основните черти и признаци на „народността” като тип етническа общност би следвало да се спрем на един друг въпрос, а именно — как и при какви условия се създават „народностите”.
Създаването на „народностите” е продължителен и сложен процес, при който действуват разнообразни фактори и който завършва с това, че „племето” като определена етническа общност се заменя с друга и по-силно изразена в своите главна черхи етническа общност. Един от тези фактори е наличието на обща територия, в която се изгражда, живее и твори даден народ. Без наличието на обща територия, която образува необходимата пространствена основа, не е възможно да се преодолее племенната раздробеност и изолираност и да се създадат трайни икономически, политически и духовни връзки, характерни за същината на всяка една добре изградена вече „народност”. Ако хвърлим поглед върху възникването на редицата народности в Европа, Азия и Африка през епохата на античността и средновековието, а и през ново време, ще видим, че това е ставало винаги при наличието на една трайно установена, постоянна територия, в която е могъл да се осъществи обединителният етногеничен процес, да се оформи една етническа общност със свой език, със собствена материална и духовна култура, със свое самосъзнание и самоназвание. Общата територия е била, както ще видим, решаващата предпоставка и за образуването на българската народност през VIII—X в. На тази територия, обхващаща главно областите Мизия (днешна Северна България), Тракия и Македония, са се срещнали и заживели съвместен живот отделните компоненти на нашата народност (траки, славяни, прабългари), за да се слеят с течение на времето в една хомогенна общност.
Сама по себе си общата територии не би могла да изиграе обаче своята обединяваща роля, ако наред с това не е налице и държавна организация. Благодарение на наличието на държавна власт с добре устроен административен апарат става възможно да
25
бъдат разчупени тесните рамки на родовия строй, да се преодолее племенната раздробеност и изолираност. Държавата като нов вид социален организъм допринася за създаването и разпространението на общи правни норми, за налагането на един по-уеднаквен начин на живот, на поведение и мислене. Всичко това има за краен резултат формирането на по-сплотени общности и преодоляването на битови, културни, езикови отличия, характерни за периода на господство на родово-племенните отношения. Ролята на държавата като важен етнообразуващ фактор може да бъде констатирана при образуването на редица народности в Европа и в останалите континенти през средновековната епоха. Със създаването на силни и сравнително централизирани държави се утвърди напр. народността във Франция и в Англия, а също така в някои славянски страни (като напр. Сърбия и Киевска Русия). Значението на държавата е особено силно и в наши дни във връзка с формирането на редица народности в Африка, където се преодолява вековната племенна раздробеност (напр. в Нигерия, в Конго и пр.). Много голяма роля изиграва държавата като етнообразуващ фактор и в нашата история. Не е случайно, че действителният процес на образуване на българската народност съвпада хронологически с процеса на изграждане и утвърждаване на славянобългарската държава (VII—X в.) и че когато нашата държава се намираше в своя разцвет, се консолидира напълно и нашата народност. Този въпрос ще бъде засегнат подробно на съответното място.
Наред с общата територия и държавата важен фактор за създаване на „народността” е общият подем на производителните сили, развитието на стопанския живот, появата и укрепването на градовете като центрове на занаяти и търговия. При една по-разгърната икономика се създават условия за преодоляване на племенната раздробеност, за установяване на по-тесни връзки между населението в дадена област, за сближаване и взаимопроникване на отделни етнически групи. Всичко това допринася за формирането на по-устойчиви етнически общности, каквито представляват народностите. Ролята на икономическия фактор може да бъде констатирана при образуването на редица народи в Европа, Африка и Америка през средновековната епоха, а и в ново време. Значителна е била неговата роля и при образуването на българската народност, както ще видим по-долу. Не случайно формирането и утвърждаването на на-
26
шата народност съвпадат с периода на видимо разрастване на производителните сили в средновековна България, на подем в развитието на земеделието, занаятите и търговията, на засилване и укрепване ролята на градовете (IX—X в.).
Обща и трайно установена територия, държавна организация и по-развит стопански живот (в сравнение с икономиката през периода на племенната раздробеност) могат да се считат като три основни и неизменно необходими фактори в процеса на изграждане на категорията „народност” като по-напреднал етап от категорията „племе”. Наред с тези фактори за образуването на „народностите” могат да имат значение и други фактори, които имат по-специфичен характер и се проявяват конкретно исторически при изграждането на една или друга народност. Между тези фактори заслужава отбелязване религиозният. Въвеждането на нова, обща религия за цялото население на определена територия допринася в редица случаи за преодоляване на битовата и културна раздробеност, за създаване на уеднаквен начин на живот, на еднакъв светоглед, на един и същи начин на поведение и мислене. А това съдействува за формирането на по-сплотени етнически общности с по-ярка изразена вътрешна връзка помежду им. Твърде голяма е била напр. ролята на религията при изграждането на арабската народност през първата половина на VII в. Благодарение на тази религия (мохамеданството) е станало възможно да се обедини Арабският полуостров етнически, политически и идейно и да се започне бурната, изпълнена с крупни военни, икономически и културни събития история на арабския свят през средновековната епоха. Значителна е ролята на религията (християнството) при образуването на редицата славянски народи (южни, западни и източни) през VIII—X в. Съществено значение има тя, както ще видим, по-специално при образуването на българската народност.
Между факторите, които допринасят за утвърждаване на „народността”, заслужава отбелязване създаването на собствена писменост и книжнина и на слой от образовани хора. Благодарение на писмеността става възможно да се разпространи и наложи по-лесно един общ език, т. е. да се изгради една от основните черти на народността като по-напреднал вид етническа общност и да се премахне съществуващата при условията на племенната раздробеност голяма пъстрота от различни диалекти. А чрез дейността на родената интелигенция (със слово и с книга) се допринася за укрепване
27
на чувството за принадлежност към род и родина, за формиране на по-ясни представи за общото минало и общата съдба, за утвърждаването на едно по-силно народностно самосъзнание, което е един от главните елементи в процеса на консолидирането и на развитието на народностните общности. Ролята на писмеността и на свързания с нейното разпространение слой от образовани хора може да се констатира във връзка с процеса на формирането на редица народности в средновековна Европа, в това число и на българската народност. Тази роля може да се наблюдава и в наши дни, когато благодарение на дейността на местна интелигенция се ускорява видимо процесът на формиране на нови народности и нации в редица освободени от колониална зависимост страни в Африка и Азия.
Както се вижда от направения преглед, при създаването на „народността” като друг вид етническа общност, различна от „племето”, дял имат фактори и условия от разнообразно естество (териториално, политическо, социално-икономическо и културно). Едни от тях са неизменни и необходими при формирането на всички народностни общности, докато други могат да бъдат констатирани само при образуването на отделни народи. Наличието на разнообразни фактори свидетелствува, че създаването на дадена народност е твърде сложно явление, при което действуват и се намират във взаимна зависимост както някои общи закономерности, така и някои елементи от специфичен характер, които трябва да бъдат проследени в конкретно исторически план.
Веднъж изградена и здраво консолидирана като етническа общност, народността може да съществува и да се развива вече и без наличието на някои или дори и на всички от етнообразуващите фактори. Тя придобива, така да се каже, способност за самостоятелна изява, без да са налице определящите нейното създаване предпоставки и условия. Примери за това има доста много както от историята на европейските народи, така и от историята на народи ог други континенти. Особено показателен е примерът с еврейския народ. Известно е, че векове наред евреите са били лишени от собствена територия и държава и са живеели разпокъсано по отделни части в целия свят, но все пак са запазили народностната си обособеност и сплотеност и не са престанали да бъдат една хомогенна етническа общност. Запазил се е в продължение на векове и арменският народ въпреки това, че нееднократно се е намирал под
28
чуждо господство (на перси, византийци, араби, турци) и че голям брой арменци са били принудени да емигрират в чужбина. Липсата на собствена държава и на единна територия не е била причина за изчезването на арменския народ, за разложението на арменската етническа общност. Подобно е положението и с нашата народност. Известно е, че българският народ, който бе създаден през IX—X в., загуби в началото на XI в. политическата си свобода и падна под ударите на византийците, а в края на XIV в. бе завладян от османските турци. Въпреки липсата на свободна държава обаче и през тези продължителни периоди на угнетение (от 1018 до 1185 г. и от 1396 до 1878 г.) българският народ се запази и продължи да съществува и да се развива като една етническа общност със свой език, свой бит и култура, с народностно самосъзнание и самоназвание. Като „ българи се съзнаваха при това не само жителиге на коренната българска територия (Мизия, Тракия и Македония), но и онези наши сънародници, които бяха принудени да емигрират през тежките години на чуждото владичество в други страни (Банат, Бесарабия и пр.). Нито териториалното откъсване, нито почти пълната липса на икономически и културни връзки с родината не бяха в състояние да премахнат у тези отделили се от своето отечество групи българи чувството за народностна принадлежност, да ги накарат да забравят своя роден език — с други думи, да унищожат главните черти на етническата общност. И това се дължи, както вече се отбеляза, на обстоятелството, че след като етнообразуващите фактори (главно обща територия и собствена държава) са изиграли своята роля и народността е вече формирана и консолидирана, тя получава възможност за съществуване и изява дори и в такива случаи, когато основните предпоставки за нейното възникване вече липсват било частично, било изцяло.
Разбира се, животът на „народности”, попаднали под чуждо владичество или откъснали се от своята родина, в други страни е силно застрашен и нееднократно може да се стигне до тяхната пълна или частична асимилация, до претопяването им в други етнични елементи. Това претопяване може да бъде или естествено, по силата на икономическо или културно преобладание на една по-голяма по численост инородна маса, или пък насилствено, в резултат на специални мерки от политически, просветен и културен характер. С развоя на подобни асимилационни процеси се обяснява
29
изчезването на малък брой етнически общности (племена и народи) в средновековната епоха, а и в по-ново време. От подобни процеси са били засегнати и българи, и то както в собствената им родина, така и в други страни, където са били принудени да емигрират.
Един твърде важен въпрос, свързан с процеса на образуването на отделните „народности”, е въпросът за участието на различните етнически компоненти. Конкретната история относно създаването на различни народности в Европа през средновековната епоха, а така също и на народности в другите континенти показва, че при тяхното образуване имат дял обикновено няколко етнически групи и че в това отношение съществува голямо разнообразие. Така напр. при формирането на френската народност са взели участие гали, римляни и франки, а при образуването на английската народност дял имат келтски и англосаксонски племена, а също така дошли от Северна Франция нормани. При образуването на румънската народност става едно съчетание на доста сложен по своя характер етнически субстрат (съставен предимно от романизовани даки) със значителни групи славянско население, живеещо в областите Мунтения, Олтения, Молдава, Трансилвания. Славянско население участвува като компонент и в изграждането на унгарската народност в басейна на реките Дунав и Тиса. Сложен етногеничен процес е характерен, както се знае, и за образуването на българската народност.. Тук участвуват, както подробно ще бъде разгледано това в съответните глави, три компонента — траки, славяни и прабългари.
Участието на различни компоненти при изграждането на отделните народности в средновековна Европа се дължи до голяма степен на обстоятелството, че през III—VI в. тук са се извършили чувствителни миграции и движения на голям брой племена, и племенни групи. Това е периодът на т. нар. „Велико преселение на народите”, при който се разпокъсва съществуващата дотогава относителна териториална сплотеност на отделни етнолингвистични общности (германци, славяни, тюрки и пр.) и се започват масови раздвижвания, които засягат главно Южна, Югоизточна и Централна Европа. Резултат от „Великото преселение на народите” е това, че в една и съща територия се установяват нееднородни по етническата си принадлежност хора, които заживяват съвместен живот и често влизат в границите на една и съща държава. Миграциите са били придружени с военни сблъсквания, със завладявания, с поглъщане и уни-
30
щожаване на малки етнически групи и пр. Общият резултат от всичко е бил едно голямо смесване на различни етнически групи, ъа различни езици, вери, култури. Такава пъстра картина се е създала в Западна, Централна, Южна и Югоизточна Европа от средата на III в. насам и при една такава обстановка започнало постепенното формиране и консолидиране на отделни народности в този обширен район. Напълно закономерно е било при това положение в създаването на тези народности да вземат участие и да имат дял най-разнообразни „етноси”.
При образуването на „народност” в обстановката на съжителство на няколко етнически компонента се развиват паралелно два процеса, които до известна степен са независими един от друг, но едновременно с това си влияят взаимно. Първият процес се свежда в постепенно преодоляване на племенната раздробеност на групи еднородни племена и в обединяването им в едно цяло, най-често в рамките на една феодална държава. От друга страна, развива се процес на постепенно сливане на различните етнически групи, на тяхното взаимопроникване и уеднаквяване до сплотяването им в една нова етническа общност, с единно народностно самосъзнание и самоназвание. Първият процес, който премахва племенната раздробеност, е процес обединителен и за неговото осъществяване са меродавни главно фактори от териториален, политически и социално-икономически характер. Вторият процес, който поставя край на етническата пъстрота, е процес асимилационен. При неговото осъществяване наред с фактори от териториален, социално-икономически и политически характер, важен дял имат фактори от биологично, религиозно, културно естество. Такива асимилационни процеси са се осъществили при образуването на редица народности в средновековна Европа, включително и при образуването на българската народност, при което са се слели траки, славяни и прабългари.
Характерно за асимилационните процеси е това, че като краен резултат една от етническите групи надделява над останалите. Това означава, че се възприема и утвърждава преди всичко нейният език, който става господствуващ сред цялото население на страната. Налагат се и се утвърждават най-типичните белези на нейната материална и духовна култура, а също така — което е най-характерно — и нейното етническо самосъзнание, което става общо и свойствено и за останалите компоненти. Казано с една дума, тази група излиза
31
„победител” в дълголетното териториално, политическо, икономическо и културно съжителство с останалите етнически групи и тя дава облик на формиралата се в резултат на извършено смешение народност. За пример могат да бъдат посочени изградилите се през средновековната епоха южни и източни славянски народи — български, руски, сръбски. Това са народи, възникнали чрез смесване на различни компоненти (траки, илири, варяги, прабългари и пр.) като в крайна сметка победител е излязъл славянският компонент. Това личи ясно, ако се хвърли поглед върху материалната и духовната култура, върху езика, начина на живот, бита и светогледа на тези народи през ранната фаза на създаването и консолидирането им. Като славянско се е формирало и народностното съзнание на тези народи, включително и на българския народ.
Безспорен интерес предизвикват въпросите, кои са главните фактори, под чието въздействие се развиват асимил