Глава първа

ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКАТА ОРИЕНТАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

(септември 1938 - септември 1939)

В огромния порой на международните събития малка България тряб­ва да избира своя път, да търси своето бъдеще, да урежда своите наци­онални проблеми. За кой ли път през настоящото столетие България отново излиза на кръстопът.

В историческата литература тези събития, общо взето, са разгледа­ни така: Монархо-фашистка България, ръководена от немския агент цар Борис III, още преди войната се обвързва икономически с хитлеристка Германия и насочва своята политика в германски води.¹ „След като хит­леристите нападнаха Полша, цар Борис и неговите правителства из­вършиха трескави приготовления за присъединяване на България към фашисткия блок” и т. н² Тези заключения бяха разработени и от редица изследвачи на българската история през Втората световна война.

„Българските управляващи кръгове - пише Л. Б. Валев - вече опре­делили своето място на страната на хитлеристка Германия, завоевател­ните планове на която били в унисон с техните собствени реваншистки стремежи.”³ И така след всяка статия или монография се натрапва твърдението, че в навечерието на Втората световна война България е имала подчертана прогерманска ориентация.⁴

Тази постановка е непълна, в голяма степен неясна и едностранчива. Схематизирайки историческия процес, тя не дава възможност да се очер­тае мъчително трудният и болезнен подход на България към Втората световна война, омаловажава приноса на демократическите сили в пред­военната история на България.

Международното положение на България в навечерието на Втората световна война се определя от една дълга поредица от постоянно действали в нашата история фактори, от развитието на България като са­мостоятелна държава след 1878 г., от нейното положение след наци­оналната трагедия през 1918 г., от международната обстановка в Европа през 30-те години на XX в., от развитието на балканските отношения след Първата световна война и от една цяла серия вътрешни причини и обстоятелства.

Не приетата на доверие прогерманска ориентация определя посо­ките на българската външна политика, а, както ще видим по-нататък, тази политика е продукт на един сложен комплекс от причини.

И в спокойни, и в размирни времена международното положение на европейския Югоизток и на Балканите се е определяло от особеното географско-стратегическо положение на този къс на земята.

Балканите са кръстопът на световни пътища. Те са голямата врата за Егейско, Мраморно, Адриатическо и Черно море. Това е една зона на топломорска цивилизация, в която от най-стари времена се кръстосва Изтокът със Запада, Европа с Азия, Африка с Европа. Тук се намират двете морски теснини (Дарданелите и Босфора), които свързват море­тата и големите световни пътища. При това положение европейският Югоизток, Балканите с моретата, които мият техните брегове или са в непосредствена близост до тях, са били винаги обект на особено внима­ние и на претенции от страна на великите световни империи. Тук са заложени вековни интереси на големите държави. Вечният блян на Русия за топло море се е сблъсквал с английската политика за сигурност в ключовите позиции, които охраняват нейните колониални подстъпи за Изтока, за Суец, за Африка, за Индия и т. н. В по-ново време германски­ят „Drang nach Osten” се преплете в сложния възел, за да търси тук стопански пространства и политическо влияние.

Този грамаден възел от противоречия, заплитан и объркван с векове, определя взаимоотношенията между балканските народи. Световната политика, следвайки своите интереси, стигна до една „свещена доктри­на” - да менажира на Балканите малки, слаби, враждуващи помежду си държави, материал за политически комбинации, пазар на клиентела за военни коалиции, лесна плячка на тази или онази велика сила.

Външната политика на България не може да бъде разгледана вън от този сложен международен комплекс, който в навечерието на Втората световна война се намираше в едно по-ново състояние, но, общо взето, следваше установената традиция. При това трябва да се вземе предвид, че ако понякога и при определени обстоятелства някои от другите бал­кански страни са можели временно да отхвърлят бремето на междуна­родната опека, за България - центъра на полуострова, това почти не се е оказвало възможно.

Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война произтича от цялата нейна история като бур­жоазна държава, в която, от друга страна, бяха преплетени традициите и наследството още от времето на турското господство. Българската външна политика беше в най-пряка зависимост от нерешените пробле­ми на балканските отношения.

В 1878 г. Русия освободи България, като й остави един блян - санс-тефанските граници, които в общи линии обединяваха земите, населя­вани през вековете от българи. Но още същата година Берлинският кон­грес разпокъса българските земи и следвайки традиционната вече по­литика на европейските империи, отново заплете възела на противоречията. България тепърва трябваше да решава своите наци-онално-териториални проблеми. 1885 г. частично разхлаби възела, но не промени положението. Балканските страни, в това число и България, тръгнаха по пътя на военните разпри, търсейки в своите амбиции голе­ми покровители. Балканите бързо се превърнаха в един барутен погреб.

И войните следваха неизбежно. През 1912 г. балканските държави тръгнаха срещу Турция, за да търсят своите наследствени права. Следващата година те се изправиха една срещу друга. И възелът се заплете. България, настръхнала и недоволна, се опълчи срещу Турция, после срещу Сърбия и Гърция. Вероломството на румънската политика през втората Балканска война сипва още масло в огъня. Сърбия имаше претенции срещу България, Гърция и Турция и спорове с Румъния. В своите стремежи на север и изток Гърция срещаше България, Турция и Сърбия. Румъния гледаше все по на юг към българските земи. Турция не искаше да се прибере в Мала Азия.

Кой да реши балканските проблеми? Нямаше още сили, които да потърсят пътища в духа на демократическите построения на най-добрите умове на Балканите. Надделяваше буржоазният национализъм.

И в този момент избухна Първата световна война. Балканските дър­жави лудо се впуснаха да търсят големи покровители. Те бързо се на­реждат под знамената на двете воюващи коалиции. Сърбия и Гърция избраха Антантата. България и Турция се свързаха с Тройния съюз. Румъния остана вярна на себе си - да променя и нагажда своята поли­тика по щастливата звезда.

И дойде краят на войната. България се оказа в лагера на победените поради цяла редица исторически причини и обстоятелства. Тя трябва­ше да заплати скъпо за авантюрите на неразумния буржоазен национализъм, заради своята политическа незрялост и за своеволията на цар Фердинанд Кобургготски.

Ньойският мирен договор от 1919 г. разпокъса българската земя⁵. Така Ньой остана верен на старата политика на „балканизация”, на по­литиката на „тлеещата жарава”. Балканите останаха със своите стари проблеми, със своята разпокъсаност, междудържавна вражда, със сво­ите „ябълки на раздора”, със своите „Елзас - Лотарингии”, със своите тревоги. Но голямата политика беше отново постигнала целта си. За нея беше важно и достатъчно, че тук на Балканите отново ще има разпри, които и за в бъдеще ще бъдат предлог за намеса.

След Първата световна война българската външна политика въпре­ки нейните зигзаги се определяше от последиците на Ньой. България беше победена и демилитаризирана страна, изолирана от своите съседи, поставена под контрола на Обществото на народите. Западните евро­пейски сили бяха против нея. След Октомврийската революция Русия престана за дълго време да бъде фактор на Балканите. Бившата съюз­ница Германия се гърчеше в собствените си проблеми.

Тази обективна обстановка и вътрешнополитическото развитие на България определяха основните насоки на Българската външна поли­тика между двете световни войни. Скицирани най-общо, трайните ос­нови на тази политика чак до средата на 30-те години бяха следните:

1. Лоялност към великите сили-победителки, за да се смекчат кла­узите на мирния договор. От политиката на сервилност и от същността на социалния строй произтичаше антисъветският дух на българската външна политика.

2. Добросъседски отношения с балканските страни, за да се избяг­ват всякакви усложнения и евентуални удари срещу българската държава, лишена от редовна армия.

3. Умерен и мирен ревизионизъм и реваншизъм, разчитащ на дип­ломатически средства, на закрилата на ОН и на двусмислените клаузи на Ньойския договор. Защита на българските малцинства в Тракия, Македония и Добруджа.

Тези основни начала на българската външна политика я правеха пасивна, сервилна и предпазлива, за да я превърнат в политика на из­чакване на по-добри времена.

В началото на 30-те години обаче в политическото развитие на Европа ясно се набелязва тенденцията за ревизия на мирните договори. Ревизионизмът става могъщо средство, с помощта на което отделните държави се стремят да изменят следвоенното статукво в своя полза.⁶ През 1931 - 1932 г. договорите за мир са вече разклатени. В 1932 г. Лозанската конференция премахва репарациите. Същата година е изпразнена Ренания, след това Саарската област. На дневен ред се поставя и въпросът за Судетите.

Българската външна политика бързо реагира на новите тенденции, тъй като те непосредствено докосват нейните интереси. Поради това тя следи със затаен дъх събитията в Германия през 1933 г., които устано­вяват фашистката диктатура на Хитлер и откриват определени аспекти на ревизионизма в европейската политика.

В съответствие с изменящата се обстановка българската външна по­литика започва да проявява първите признаци на пробуждане. Това са нейните опити в началото на 30-те години да разкъса обръча на балкан­ската изолация чрез подобряване на отношенията с Югославия. Но бъл­гарската инициатива предизвиква бурна и спонтанна реакция в другите балкански страни, която довежда до създаването на Балканското спо­разумение през 1934 г. България се обявява против новия балкански блок, тъй като той е продиктуван от общия интерес на Румъния, Югославия, Гърция и Турция да се противопоставят на ревизията на Ньойския договор и е насочен против България, против нейните опити да се сближи с Югославия, да отслаби антиревизионистичните тежне­ния на балканската политика.⁷

Втората основна линия в развитието на отношенията на България с другите страни се изразява в постепенното стопанско сближение с Германия предимно в областта на търговията. Данните на българо-германската търговска статистика са твърде категорични.⁸

Табличката показва търговската хегемония на Третия райх в българ­ското народно стопанство. Бързото покачване на процентите, както се

вижда, временно е спряно в навечерието на войната, 1936-1937 г., но през 1938-1939 г., когато са сключени два военни заема в Германия, и настъпилото смутно време ограничава търговските връзки на България със западните страни, изведнъж те отскачат на 65,5% за вноса и 67,8% за износа.⁹

Процентно след Германия до избухването на войната само няколко други държави имаха известно значение за вноса и износа на България.

Българо-германското търговско сближение и сътрудничество тряб­ва да се обяснят преди всичко с благоприятните структурни, геополитически и традиционни културно-исторически условия. То се дължи глав­но на разнородните стопански структури на двете страни, на сигурните и незастрашени от други външни фактори водни и железопътни съобщения, на географската близост и на традицията в областта на вза­имната търговия, довела до установяване на солидни и продължителни връзки между търговския делови свят на двете страни.

От друга страна, едностранното търговско обвързване на България с германския пазар се дължи също на редица политически обстоятелства, наложени на България след Първата световна война. България е лише­на от своите естествени морски съобщения със западния свят, като на­силствено е откъсната от Бяло море. В същото време Съветският съюз е изолиран от Балканите. Западните сили за известно време са изоста­вили балканските страни сами под ударите на германското безкръвно икономическо завладяване.

В последните пет предвоенни години Германия чрез заробващата система на клиринга установява монопол върху износа на държавите от Дунавския басейн и Балканите - Унгария, Румъния, Югославия, България, Гърция и отчасти Турция.”

Явно е, че при това положение България неминуемо щеше да попад­не в орбитата на германското икономическо влияние. Германия, успяла да монополизира българската външна търговия, придобиваше огром­ни възможности да влияе върху политиката на България със средствата на стопанския натиск. Но това в никакъв случай не означава, че Германия е станала върховен разпоредител със съдбините на България, че българската външна политика още преди войната следва единствено германските внушения. И логически, и исторически това е невярно. По-сетнешната ориентация на България към германската политика не мо­же механически да се извежда от германо-българското търговско сътрудничество, въпреки че изигра безспорна, но не решаваща роля в българската ориентация. Тогава не би могло да се обясни защо другите балкански страни, намиращи се преди войната също под петата на гер­манския търговски монопол, се обявиха против Германия. По данни на германската статистика външната търговия на райха с Югоизточна Европа от 1929 до 1938 г. се е развивала, изчислена в райхсмарки, както следва.¹²