I. Писма от Димитър и Константин Миладинови
ОТ ДИМИТЪР МИЛАДИНОВ
[ Писма 1 — 10 ]
1. до Виктор Ив. Григорович — 25 февруари 1846 г.
2. до Александър Екзарх — 20 август 1852 г.
3. до бр. Робеви и синове — 14 юни 1855 г.
4. до Никола А. Робев — 22 октомври 1855 г.
5. до д-р Константин Робев — 5 март 1857 г.
6. до х. Викентий — 1 юни 1857 г.
7. до бр. Робеви и синове — 3 юли 1857 г.
8. до д-р Константин Робев — 14 юли 1857 г.
До Виктор Ив. Григорович – Виена [1]
Охрид, 25 февруари 1846 г.
Не е получил никакво писмо от Григорович. Съгласно с желанието му подготвя граматика на българския език и записва български народни песни. Постъпки за пренасянето на останките на Св. Климент в Охрид.
13
Факсимиле от писмото на Д. Миладинов до В. Григорович – 25 февруари 1846 г.
14
ГБЛ, ф. 86 (В. И. Григорович), к. 5, ел. хр. 53. [2]
Превод
Достопочитаеми колега г. Виктор Григорович!
Охрид, 25 февруари 1846 г.
След заминаването Ви не съм получил нито ред. Между това моите старания за нашия български език и българските [народни] песни, според Вашата поръка, са ненадминати. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обещания към Ваша милост, защото българите спонтанно се стремят към истината. Но нека ми бъде простено досегашното отлагане, защото се затруднявах при подбора на най-добрите песни, а също и при работата ми върху граматиката. Надявам се при втори удобен случай, след като събера повече песни и завърша граматиката, според Вашето горещо желание, да Ви ги изпратя, като ми пишете къде и чрез кого сигурно могат да Ви бъдат предадени.
Ние сме убедени напълно според уверенията на селяните от Главиница, че ще се намерят и търсените каменни надписи, [3] които ще изследвам идващата пролет. Прекрасно и желателно ще бъде, ако чрез твоето съдействие се поискат от правителството светите мощи на свети Климент Охридски, [4] засвидетелствувани от Великата Христова църква, както ти се увери със собствените си очи и по свой почин ги поиска. А постъпките пред тукашните власти за поменатите свети мощи допринасят и на Вас да се отдаде похвала, и новооткритото наше училище да види полза.
Пиша Ви така по нареждане на първенците в Охрид. Очаквайки незабавен отговор на гръцки език по същия приносител, Ви поздравлявам с най-дълбока почит и уважение.
Ваш слуга
Димитър Миладин
гръцки учител в Охрид
[Послепис]
Господин Георги Бодлис [5] Ви предава чрез мен почитанията си. Лекарят господин Конст. Роби [6] отсъствува и е в Серес.
1. Виктор Иванович Григорович (1810–1876) — един от видните слависти в Русия, доцент, а след това професор в Казанския и по-късно в Новоросийския университет в Одеса. Името на тоя руски учен е широко известно у нас. След Юрий Венелин в първата половина на XIX в. той е най-големият изследвач на българските земи. Неговата книга „Очерк путешествия по Европейской Турции”, излязла от печат през 1848 г. и във второ стереотипно издание през 1877 г., е настолна книга за всички специалисти, които се занимават с писмените паметници и етнографията на българския народ.
За Григорович подробни сведения се дават в голямата студия на д-р Иван Д. Шишманов „В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844–1845) и неговите отношения към българите”, Сборник на БАН, кн. V), София, 1916, 321 стр. Авторът е използувал обширната литература за Григорович, но поради войната останала му недостъпна издадената книга от Руската академия на науките под заглавие „Донесения
15
В. И. Григоровича об его путешествии по славянским землям”, Казань, 1915, VIII, 256 стр. В тая книга са обнародвани всички доклади на Григорович за командировката му до попечителя на Казанския учебен окръг. Докладите съдържат интересни за нас подробности, които липсват в „Очерк путешествия но Европейской Турции”. Според едно сведение в „Донесения” Григорович е бил в Охрид от 8 до 12 май 1845 г. Тогава се запознал с Димитър Миладинов, с когото заминал за Струга. В ръкописната сбирка на Григорович, съ-
Виктор И. Григорович
хранявана сега в Държавната библиотека „Ленин” в Москва, се намира един Апостол-апракос от XII в., намерен в черквата „Св. Георги” в Струга. (Викторов А. Е., Собрание рукописей В. И. Григоровича, Москва, 1879, стр. 19).
Настоящото писмо е адресирано до Виена, гдето Григорович е престоял 4 месеца (вж. „Донесения...”, стр. 249).
2. Оригиналът се пазеше по-рано в Румянцевския музей в Москва, на който наследниците на Григорович подарили целия негов богат архив. През 1898 г. проф. Иван Шишманов прегледал тоя ценен за нас архив, но не е успял да открие никакво друго писмо до Григорович от българин освен писмото на д-р Константин Робев от Охрид от август 1846 г. През 1960 г. в Ленинската библиотека работи проф. К. Куев от Софийския университет. Той намери настоящото писмо, неизвестно на предишните изследвачи, защото в „Описа на ръкописите” като автор е посочен не Димитър Миладин, а Димитър Пеладин (погрешно е разчетен подписът му). На връщане от Москва той донесе фотокопие от това писмо. Проф. Куев с готовност ми отстъпи фотокопието. За неговия похвален жест на безкористие изказвам му тук искрена благодарност.
3. Според пространното житие на Климент Охридски българският княз Борис му е дал не само три великолепни къщи в Девол, но и места за почивка при Охрид и Главиница. На стр. 104—105 от „Очерк путешествия по Европейской Турции” Григорович пише: „В новооткритото от мене [кратко] житие на св. Климент се среща следният пасаж: „А в Кефалиния, преименувана на български език Главиница, могат да се видят запазените
16
и досега каменни стълбове, по които са вдълбани надписи, ознаменуващи преминаването в Христа на целия [български] народ. Нямайки основание да се съмнявам в истинността на старинния ръкопис, аз щателно разпитвах къде се намира Главиница. Всички запознати с тоя край, посочваха село Издеглавье, на изток от Дрин, между Дебър и Струга, в каазата Дебърца”.
Получил това указание, Григорович се упътил на 12 май 1845 г. за Струга и Издеглавье, но, както съобщава на стр. 107, и на самото място не е могъл да узнае нищо положително за съществуването на каменни надписи.
Под Главиница в настоящото писмо Димитър Миладинов подразбира селото Издеглавье. По въпроса за местонахождението на Главиница има различни мнения (вж. статията на Кръстю Миятев „Где се намирала Главиница” в сп. „Археология”, орган на Археологическия институт и музей при БАН, год. IV, 1962, кн. 1, стр. 5—6; Ив. Снегаров, „Къде се намирал средновековният град Главиница (Главаница)”, сп. Археология, год. V, 1963, кн. 3, стр. 1—5.
4. В черквата „Св. Климент се намирали мощите му без главата, за която Григорович узнал, че била задигната от монаси от Берския манастир „Св. Антоний” („Очерк...”, стр. 98). Името на манастира е погрешно записано от Григорович. Касае се за манастира „Св. Йоан Предтеча („Продромос”), както правилно е посочено от Д. Миладинов (в дописка до „Цар. вестник”, бр. 476 от 26. 3. 1860), от К. А. Шапкарев (вж. Кратко историческо описание на градовете Охрид и Струга, Сборник на БКД-во в София, кн. I, София, 1901, стр. 108) и проф. Иван Снегаров (вж. „Българският първоучител св. Климент Охридски”, Годишник на Богословския факултет, том IV, 1927, стр. 321). К. А. Шапкарев на означената страница от своя труд съобщава как е била похитена главата на св. Климент и за опитите на охридчани да я вземат обратно от манастира „Продромос”. „Охридската църковна власт, пише той, възбудила процес против кражбата и крадеца на светинята пред Вселенската патриархия, на която поменатият манастир е подведомствен. Последната обаче обадила се в полза на крадците, като се постарала и да укроти тъжителите чрез некои извинения”.
5. Георги Бодлев, шивач по занятие, но любознателен и доста начетен, е бил постоянен водач на Григорович в Охрид. Благодарение на него Григорович можал да се запознае с всички исторически останки на Охрид и да открие неизвестното дотогава житие на Климент. Георги Бодлев е притежавал много стари книги и ръкописи и преписал протоколите на Охридската патриаршия за цял един век (вж. Gelzer H., Der Patriarch von Achrida, Leipzig, 1902, стр. 104, 105, 111 и 112). Починал е през 1882 г. (вж. в Архив на БАН, ръкописа на Кузман А. Шапкарев „Материали за историята на възраждането на българщината в Македония от 1854 до 1884 г.”, стр. 4).
6. Сведения за д-р Константин Робев вж. по-долу в бележката към писмото на Димитър Миладинов от 5 март 1857 г.
До Александър Екзарх [1] — Цариград
Битоля, 20 август 1852 г. [2]
Упование в Русия. Гръцкото духовенство — враг на българския напредък. Среща на Д. Миладинов и В. Григорович в Охрид през 1845 г. К. Миладинов учил черковно-славянски език в Зографския манастир. Оттам той донесъл в Струга славянски черковни книги.
17
18
Превод
20 август 1852, Битоля
Достопочитаеми Александър Екзарх,
Вашето добро име е име за гордост на всички славянобългари в Европейска Турция. Ти привличаш почитта на нашите единородци чрез истинската ти ревност за тях. Пожелавам родолюбивото ти чувство да се разнася като светкавица към всички някога славни, а сега възкръсващи от тинята на невежеството наши единородци, потомци на Илир, на Коледа, на силния Стефан Немановик и на други [19].
О, какво време, по-сгодно от всякога за съкрушаване железните обръчи на заливащото невежество! Всесияйната северна звезда, предопределена от бога, не е ли всевидима, за да упътва единородците, както някога огненият стълб Моисея?... Сегашното време, през което сякаш ни ръководи ръката на всевишния, не е ли време за възход към златния ни век? Век на просветата? Няма ли страшният гигант на деня да разчупи прогнилия череп на аномалията и да разпръсне мъглата, що спъва напредъка? А пречките за тукашния славянски напредък не са нито малки, нито малко и като последица от другите пречки най-голямата е може би гръцкото духовенство, което е било всякога, е навсякъде и ще бъде интригантска машина против славянския език [20] (ама со име божио не ке дочекает) и според пословицата нужно е „на золтарi зла копачка”. Пиша ти свободно по моя съотечественик и ученик Андроник Д. Йосиф[чев] [21], когото ти препоръчвам като родолюбив и честен.
19
Нека ми бъде простено да кажа някои наблюдения още от детство. В почти шест осми от Македония, населени от едноезични българи, всички се учат на гръцки и от гърците се наричат гърци с изключение на по-северните славяни, които напредват в славянския език [22].
Един руски пътешественик по име Виктор Григорович, професор в Казан, много се изненада, като видя славянски книги в Охрид, в моето
Края на писмото на Дим. Миладинов до Ал. Екзарх — 20 август 1852 г.
родно място Струга, в Преспа и пр., като че ли тукашните българи [23] не са били познати на европейските народи, а са били смятани от тях като някакъв друг народ. Когато преподавах Тукидид в Охрид, Григорович възкликна възторжено: „О, ели наши братя сте?” и като че ли бълнуваше и не вярваше, че славянският език ни е майчини прадедовски език. Като стигнахме двамата в родното ми място Струга, вечерта пожела старата ми майка да изпее (богарска песма), която си и записа. И след това ме помоли да напиша граматика на говоримия днес български език, която очакваше във Виена, гдето някои гърчоля и албанци от околните места на родината ни, подбудени от някои, му приписваха несправедливи обвинения, че задигнал книги, а в същност нашите съотечественици му дадоха на драго сърце някои книги. От това разбирам, че „гърците и френците за нищо не не борает”.
Родолюбивейши! Пороят на гръцкия език ще стане за тукашните места неудържим, ако не се вземат силни мерки. Мнозина славянобъл-
20
гари са се учили и се учат в Атина и с течение на времето с езика се оформяват и нравите, и следователно народността се слива с чувствата.
Моят брат, връщайки се това лято от Атина, гдето учи в университета гръцка филология само три години, мина през Атонския манастир Зограф, за да се срещне с йеромонах Партений [24], който някога бе мой ученик и който напоследък се учи в Русия. Брат ми имал намерение да склони Партения да му помогне да продължи образованието си в Русия по славянска филология [25]. Но засега изкарал само славяно-руска граматика и синтаксис в манастира [26] и се завърна в родното си място. А Партений му дал такова обещание (ако е вярно и това): „Чрез учителската си професия изплати в срок от три години своите лихвоносни дългове (тъй като ние се учихме с пари, взети под лихва), а подир това аз ще имам средства да те изпратя след три години в някой от университетите в Русия.” [27] Оттам брат ми донесе две книги: по черковно пеене на български и едно българско евангелие, които подари на родното ми място Струга, където, както ми пише брат ми, всяка неделя се чете българско евангелие от един свещеник, който знае славянски, за голямо задоволство на слушателите.
По моя подбуда гръцкият учител в Струга, бивш мой ученик, както и поп Йоан, се убедиха да обучават учениците първо на български. Ако имаха на този език книги за подготовка, като буквари, граматики, синтаксиси, аритметики и географии, уверявам ви, че щеше да стане добро начало от най-западна Македония.
„От крепка ръка всички се нуждаем.” Търгуващите там г. г. Петър А. Димисовик и Димитър К. Пагонидис [28] могат да те осведомят за моите скромни чувства на родолюбие и за госпожа Немотията. [29]
Ако някога бъда удостоен с ваш отговор, изпращането на писмата се осигурява чрез господин Д. Пагонидис и Петър Димисовик, като се адресират до кантората в Битоля на братя Роби и синове. [30]
Съм завинаги ваш почитател,
Всецяло ваш:
Димитър Миладинис
[На IV стр. адрес]
До достопочитаемия господин Александър Екзарх в Цариград
1. Александър Екзарх (1810–1891) — виден общественик, добил широка известност още преди Кримската война не само като редактор на единствения по онова време български вестник, но и поради своята дейност за осигуряване издръжката на много български училища с щедрата помощ на братска Русия. Обвиняван, че имал примирително отношение към Цариградската патриаршия. Извънредно ценна е за историята на нашето Възраждане неговата обширна преписка с разни общини в България, както и с видни чужденци, пред които е защищавал българските интереси. По-голямата част от преписката е запазена, подвързана и подредена от самия Александър Екзарх в хубави албуми. Там се намира настоящото писмо от Димитър Миладинов.
2. Писмото е писано в Битоля, гдето Димитър Миладинов бил главен учител в гръцкото училище. То е едно от най-хубавите негови писма, в което е отразено горещото му българско родолюбие и ясно очертано българско народностно съзнание още преди Кримската война. Издадено бе от Г. Баласчев в сп. Минало, кн. I, стр. 37–45, за съжаление с допуснати много важни грешки както в гръцкия текст, така и в превода, които не са по правени и във второто издание на писмото, поместено в брошурата „Братя Миладинови”,
21
притурка на научното списание Минало, София, 1912, стр. 15—20. Всички тия грешки са посочени на съответните места по-долу.
3. У Баласчев „Ἰλλύρου Κόχλεδα”, а в оригинала „Ἰλλύρου, Κόλλεδα”.
4. У Баласчев „Στέϕανα”, а в оригинала „Στέϕαν”.
5. У Баласчев „ἱερατικὸν”, което значи „духовно, свещеническо”, а в оригинала „ἱερατεῖον” — .духовенство”.
6. У Баласчев „εὐγενῆ” — „благороден”, а в оригинала „ϕιλογενῆ” — „родолюбив”.
7. У Баласчев „νομιζομἑνων”, а в оригинала „νομιζόμενοι”.
8. У Баласчев „μπόλγαρσκα”, а в оригинала „μπόγαρσκα”.
9. У Баласчев „ἐδῶ” — „тук”, а в оригинала „νῦν” — „сега”.
10. У Баласчев „καὶ” — „и”, а в оригинала „ῆν” — „я”.
11. У Баласчев „Εὐλογέστατε” — „най-разумни”, а в оригинала „ϕιλογενέστατε”, — „най-родолюбиви”.
12. У Баласчев „εἴπε ταύτην”, а в оригинала „εἴπε μὲ ταύτην”.
13. У Баласчев „ἐπαγγέλματος μου” — „моята професия”, а в оригинала „ἐπαγγέλματα σου” — „твоята професия”.
14. У Баласчев „ἐξώϕλησα” — „изплатих”, а в оригинала „ἐξώϕλησαι” — „изплати”.
15. У Баласчев „χρέη μου” — „моите дългове”, а в оригинала „χρέη σου” — „твоите дългове”.
16. У Баласчев „καὶ εὐαγγέλιον” — „и евангелие”, а в оригинала „καὶ ἕν εὐαγγέλιον”— „и едно евангелие”.
17. У Баласчев „αὐτοῖς” — „на тях”, а в оригинала „εὐτόϑι” — „там”.
18. У Баласчев „Δημίσοβη”, а в оригинала „Δημήσοβικ”.
19. У Баласчев „илириеца Колледа, на силния Стефан Неманя и останалите” вместо „на Иллир, на Колледа, на Стефан Немановик и на други”.
Димитър Миладинов смята сънародниците си българи за потомци на кралете Иллир[ик], Колледа и Стефан Немановик. Първите двама са посочени като български крале в „Царственик” от Христаки Павлович (вж. стр. 9 и 10) и в някои преписи на „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски (вж. Иван Д. Шишманов, Константин Г. Фотинов, неговият живот и неговата дейност, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн.. XI, стр. 214). Това сведение Димитър Миладинов е взел от Паисиевата история, която се заел да преведе на гръцки, за да събуди българско съзнание у погърчените българи, докато Паисий написал своята история, за да предпази българите от погърчване. Що се отнася до мнимия произход на българите от силни Стефан Немановик (Стефан Душан), Димитър Миладинов е изхождал от съображения, които са изложени от руския учен архимандрит Антонин (Из Румелии), Спб., 1888, стр. 42).
20. У Баласчев цялото това изречение не е преведено точно: „А пречките на тукашния словенски напредък не са нито незначителни, нито малки и сравнително с другите може би най-значигелно е гръцкото духовенство, което е всякога, навсякъде е и ще бъде активна машина против словенския язик...”
21. Андроник Йосифчев (1818–1901) — един от многото добри ученици на Димитър Миладинов, дългогодишен учител в Охрид и други градове из Македония. През 1893 г. емигрирал в България и умрял в София като пенсионер на българската държава. За него е писал Я. Стрезов в статията „Тримата ветерани”, поместена в сп. Светлина, год. VIII, 1898, кн. VII, юли. Подробни сведения са дадени във второто издание на „Материали за жизнеописанието на братя Миладинови Димитрия и Константина” от К. А. Шапкарев, което се пази в ръкопис в Архива на БАН.
22. В писмото си до братя Робеви от 25 август 1857 г. Димитър Миладинов се изразява по-ясно по този въпрос: „Славяните от Горна България, наши сънародници, първо учат като бозаят от майчино мляко, а след това французки, гръцки, немски и т. н.”
23. У Баласчев „тукашните народи” вм. „тукашните българи”.
24. Йеромонах Партений (1818–1876), български книжовник, учител и духовник. Роден в Галичник, ученик на Димитър Миладинов в Охрид, завършил средното си образование в Атина и Кишинев, а висшето си образование в Московската духовна академия. Като бивш възпитател на царските деца в Петербург той се ползувал с „височайше покровителство” и бил назначен на служба при Руското посолство в Цариград. В качеството си на такова длъжностно лице той по-късно е улеснил отпътуването на Константин Миладинов за Русия, като го снабдил с препоръчителни писма до видни лица в Одеса и Москва. Бил полянински епископ в Кукуш и нишавски митрополит в Пирот. Партений Зографски е автор на няколко книги. Занимавал се и с езикови въпроси. В неговите статии по този въпрос се изтъква нуждата от проучване на българските наречия в Македония, за да бъдат използувани в общия български книжовен език. Поддържал езиковото и народностното единство на всички българи от разните краища.
22
Подробни сведения за него са дадени от Лазар Димитров, Обществена и книжовна дейност на хаджи Партения Зографски, Известия на семинара по славянска филология, кн. I, 1904—1905, стр. 359—360. Също така и от Филип Томов, Живот и дейност на Хаджи Партения, сп. Македонски преглед, год. X, 1936, кн. I и II, стр. 31—107.
25. Баласчев е превел погрешно края на това изречение: „като съм имал намерение да го склоня да продължи (да учи) славянската филология в Русия” вм. „брат ми имал намерение да склони Партения да му помогне да продължи образованието си в Русия по славянска филология”.
26. През време на своето пребиваване там Константин, както сам бележи, е преписал грамоти на охридски архиепископи. Вж. статията му „Охридска архиепископия” в сп. Братски труд, Москва, 1860, стр. 22.
27. Цялото това изречение е объркано в превода на Баласчев: „А Партений му дал такова обещание (дали това е вярно): „Чрез учителското занятие изплатих вземените пари с лихва (защото се учихме с взети пари под лихва) в тригодишно разстояние; следователно след три години ще имам средства да те изпратя в руските университети”.
28. Петър А. Димзовик и Димитър К. Паунчев, търговци кожухари в Цариград, приятели на Димитър Миладинов. Вторият е бил заточен в Света Гора по искането на гръцката патриаршия заради демонстрация срещу митрополит Дионисий. Вж. Панче Дорев, Документи из турските държавни архиви, ч. I, София, 1940, стр. 412, гдето годината е посочена погрешно 1861, когато Дионисий не е бил вече охридски митрополит. По-късно Димитър Паунчев се настанил като търговец в Солун, гдето е развил народополезна дейност като член и председател на българската черковна община. За него вж. проф. Иван Снегаров, Солун в българската духовна култура, исторически очерк и документи, София, 1937, стр. 81, 256—264.
29. Баласчев е превел погрешно това изречение: „Търгуващите там г. г. Петър А. Димзов и Димитър К. Паунчев могат да Ви уведомят за незначителните ми чувства (?) и за госпожа немотията”, вм. „Търгуващите там г. г. Петър А. Димзов и Димитър К. Паунчев могат да те осведомят за моите скромни чувства на родолюбие и за госпожа Немотията”.
30. За братя Робеви вж. бележките към писмата на Димитър Миладинов до тях.
До братя Робеви и синове — Битоля [1]
Струга, 14 юни 1855 г.
Във връзка с приемането и изпращането на писма чрез кантората на братя Робеви и синове.
НБКМ, ф. Братя Робеви
*. Презимето може ла се чете в оригинала само така.
23
Превод
Струга, 14 юни 1855 г.
Достопочитаеми братя Р[обеви] и синове!
Мимоходом срещнах пощенския куриер, син на Мате.
Синът на Дзодза [2], като се върна от Битоля, ми каза, че имал писма от кантората Ви, но не съм срещнал господата.
Моля настоящото писмо да се предаде според надписа и да получа чрез същия положителен отговор относно известната Ви моя работа.
Поздравявам Ви.
Признателният
Д. Младинос
[Адрес:] До достопочитаемите г. г. братя Роби и синове
В Битоля
1. Братя Робеви и синове са по произход от Охрид. Робеви е стар български род. В надписи и писмени паметници този род се среща под формите: Ропе, Ропеоглу и Ромби (погърчена форма, в която нашият звук „б” е предаден със съчетанието „мб”). Търговската къща на Робеви е основана в Охрид през втората половина на XVIII в. от Стефан Робев, който починал през 1814 г. Неговите синове Ангел и Атанас (Тасо) са разширили търговията и открили клон в Битоля. Те започнали да търгуват с Виена и Лайпциг. Без образование, но с вродени редки способности, упорити и предприемчиви, те успели да спечелят голям кредит на търговската им къща, която се издигнала още повече, когато синовете на Ангел и Тасо, завършили образованието си в Янина, Атина, Виена и Лайпциг, преместили кантората в Битоля, открили клонове във Виена и Лайпциг, както и представителства в Белград, Триест и други търговски центрове. Те поели в ръцете си цялата търговия, обаче фирмата продължавала да се нарича Братя Робеви и синове. Крупни търговци, те се проявили и като родолюбци подобно на сънародниците им Христо Тъпчилещов в Цариград и братя Христо и Евлоги Георгиеви в Букурещ. За щастие в Народната библиотека в София и Архивния отдел на БАН се съхраняват архивите и на тия три най-големи търговски къщи от преди Освобождението, от неоценимо значение не само за търговията в българските земи, но и за нашето национално възраждане. В архивния фонд на братя Робеви и синове се намериха само от Димитър Миладинов 30 писма и 22 писма от разни лица до братя Робеви и синове около арестуването на Димитър Миладинов. В архива има писма и от други заслужили дейци на българското национално възраждане, защото кантората на братя Ро