Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

3. Малгарско и Кешанско

Българското население въ двѣтѣ околии, изложено на първитѣ турски удари.

Като вървимъ отъ Одринската кааза на югъ къмъ Димотика и Узункюпри, постепенно българскитѣ селища оредяватъ, и тъкмо заради туй най-южнитѣ околии, Кешанска и Малгарска, изненадватъ съ своето сравнително по-гѫсто българско население, между което и мохамедански българи (помаци), заселени тамъ въ послѣднитѣ три-четири десетолѣтия. Главнитѣ български села въ двѣтѣ околии сѫ петь: село Булгаркьой, което се пада въ Кешанска околия, петь километра източно отъ града Кешанъ, и селата Лезгаръ, Кадъкьой, Пишманъ и Теслимъ. Имаше българи и въ селата Харлагюнъ и Яйлагюнъ, все на близу откъмъ изтокъ. Въ Лезгаръ и Яйлагюнъ покрай православното българско население имаше и унияти българи. Това наше население понесе първитѣ удари на турското отмъщение. Отъ всичкитѣ най-много пострада селото  Б у л г а р к ь о й, защото то бѣ най-видно и по численостъ на населението и по материалното си благосъстояние и особено поради събуденото национално съзнание на жителитѣ.

По-долу подробно излагамъ историята на страшната участь, която е постигнала жителитѣ на това до скоро цвѣтуще българско село.

25

Село Булгаркьой

Данни върху миналото на Булгаркьой. — Изненадата. — Лукава турска тактика. — Застрѣлването на 360 мѫже. — Селото прѣдадѣно на огънь и мечъ. — Отвличането на 1030 Булгаркьойски жители прѣзъ Галиполи въ Чанаккале (Мала Азия). — Насилията надъ женитѣ по пѫтя до Галиполи. — Прѣнасянето имъ въ Варна и сетнѣ въ Дедеагачъ.

Булгаркьойци не помнятъ, кога се е заселило селото имъ и отъ гдѣ сѫ дошли въ тоя край. Самото название на селото, което очевидно е дадено отъ околното турско население, показва, че това българско село е най-старо въ околията, именно то ще да е било първо тукъ, та затова е било и наречено отъ турцитѣ „Българско село” (Булгаркьой). Самитѣ българи никога нѣма да го кръстятъ съ такова име, и затова трѣбва да приемемъ, че тѣ си го наричали инакъ, за което и сега се знае, понеже то минава у околнитѣ села и подъ име Ново село (тур. “Нуселкьой”). Отъ говора на Булгаркьойци мѫже и жени, които срещнахъ въ Дедеагачъ, веднага разбрахъ, че жителитѣ и на това село, както и на всички други въ Кешанско и Малгарско, произхождатъ отъ Родопската область. Езикътъ имъ принадлежи къмъ голѣмото Срѣднородопско нарѣчие и се отличава съ нѣкои старински черти отъ голѣма важность, които сѫщеврѣменно служатъ за доказателство, че Булгаркьойци доста отколѣ, най-малко отъ прѣди 300 години ще да сѫ заселени въ Кешанско, ако не и отъ много по-рано. Най-забѣлѣжителниятъ архаизъмъ въ Булгаркьойския говоръ, досега незапазенъ ни въ едно българско нарѣчие въ такъвъ старъ видъ, е формата на старобългарското  н е о п р ѣ д ѣ л и т е л н о  н а к л о н е  н и е  (и н ф и н и т и в ъ), която е спазила напълно окончанието – т и  и която се употрѣбява обикновено слѣдъ повелителната форма немой: „нъмóй  д а в а т и”, „нъмóй  с и  и г р á т и  т’ва нщŏ”, или слѣдъ спомагателния глаголъ щъ (1 л. ке, 2 л. кеш. 3 л.  ке, рѣдко ще), съ който образува бѫдеще врѣме, напр. „ни кé ти  п р ŏ с т ú т и”. Спазени сѫ и склонявани членувани форми като Род. и Вин. п. „чел'катог, вълк'етŏг, пóпатог, мжетог; Дат. п. чĕл’кутому, попутому, мъжетóму, вълкéтому. Мн. ч. Дат. п. тỳрцитäм, жéнитам, снáитäм, гŏведаретом. Забѣлѣжително е, че членната форма за Дат. п. ед. ч. ж. р. напр. „к р á в ä т о й” е напълно правилна и по-стара отъ родопската форма  к р а в т у х ú, въ която се вмъкнало х. И нечленнитѣ форми често се употрѣбяватъ въ формата на

26

стария родителенъ или дателенъ пад. ед. ч.:  ч ĕ л ä к а,  ю н à к а,  б р а т а, у ф ч ä р ä,  ч е л ä к у,  б р а т у,  м а й ц и,  б à б и; сѫщо и у прилагателнитѣ имена срѣщаме стари падежни форми:  с т á р о г  дäвера,  с т á р о й  бáби,  м л а д о г  юнáка,  с т á р ом  челäку,  с т á р о м  свáту. И при мѣстоименията се спазили склонявали членни форми:  м ó ä т  с и н,  м ó й т о г  с ú н а,  м ó й т о м у  с ú н у,  м о й т ä м  б р á т я  и пр. Особеноститѣ на глаголнитѣ форми сѫ напълно рупски, напр. въ сег. врѣме 1 л. се чува оконч. м: нъ (не)  м ó г а м, но и безъ -м :  д  п ó д а  (1 л. ед. ч.),  д  в ú к н а.

Отъ фонетиката на говора ще изтъкна, че гласната ъ като рефлексъ на стб. ъ и ѫ не е минала подъ ударение въ о, напр. казватъ рка, рąчица, което е пакъ старинска черта въ сравнение съ рефлекса о въ срѣднородопскитѣ говори (вж. подробна характеристика на родопскитѣ говори въ съчинението ми „Die Rhodopemundarten der bulg. Sprache”, Wien, 1912 год.)

Рефлексътъ на ѣ е широко е, сир. ä, но прѣдъ твърда съгласна и подъ ударение вече се произнася и като 'а, както е и въ другитѣ Източно-родопски говори напр.:  в 'á р а,  б 'á л,  б ‘á л а,  б 'ä л и,  нĕвсти — нĕв'аст. Безъ ударение се чува ä или по тѣсно като : вóйки, хóше, но сеше;  в ú л , но: р з д á л . Родопска фонетична черта е и правилната замѣна на х съ j прѣдъ съгласна или въ края на думитѣ, напр. браj (брахъ), браjме (брахме), с'раj браj (страх брах), дуведуjме (доведохме),  д а д о j а — дадоха,  к а з а j а  = казаха,  д о й д о j а.

При опрѣдѣлянето границата Еносъ-Мидия отъ наша страна много се е настоявало да влѣзе въ българска територия поне селото Булгаркьой, което се и сполучи та тя минаваше само на 4 километра югоизточно отъ него, така че съсѣднитѣ села Теслимъ и Лезгаръ, както и по-далечнитѣ на югъ Кадъкьой и Пишманъ остаяха въ Турция.

Булгаркьойци сѫ главно земедѣлци и скотовъдци. Имали сѫ до 15,000 дребенъ добитъкъ. Часть отъ населението се поминувала и съ занаятъ, били зидари и каменодѣлци. До руско-турската война Кешанската околия е брояла 45 села, повече турски, отъ часть гръцки, въ които е имало и незначително число патриархисти българи въ Арнауткьой, Браги, Къзкапанъ, Ябулдакъ, Хадъркьой. Само Булгаркьой въ цѣлата околия е било  ч и с т о  б ъ л г а р с к о  с е л о  с ъ  п о в е ч е  о т ъ  2000  ж и т е л и.

27

До руско-турската война Булгаркьойци сѫ били патриярхисти, сетнѣ минали подъ Ексархията. Слѣдъ тая война надошли въ околията много турски бѣжанци „мухаджири”, турци и помаци (помашки села Акходжа, Калъчкьой, Курткьой, Коджа-хадъръ) та селата станали 86.

Булгаркьойската селска мѣра е добра и голѣма: „поле, два часа съ конь да вървишъ — трае мѣрата”. Богато било селото съ храни. На българската войска на Булаиръ отъ Булгаркьой сѫ изпратени до 80 кола съ жито, и още много съ коне. Когато бѣ хваналъ голѣмиятъ студъ, Булгаркьойци непрѣкѫснато сѫ помагали. Съ турцитѣ мирно си живѣли, макаръ че тѣзи ги мразѣли, главно имъ „завиждали” заради добрия имъ поминъкъ. Прѣди руско-турската война имало наблизу двѣ черкезки села, отъ които много си патили, но тогава тѣ се дигнали та сетнѣ били „рахатъ”. Въ послѣднитѣ двайсетина години отношенията съ турцитѣ повече охладнѣли, главно защото подирнитѣ ги подозирали, че хранятъ комити. Но това, както ме увѣряваше Дѣдо Димитръ Ангеловъ, за когото вече споменахъ, било съвсѣмъ неоснователно, защото въ тѣхното поле нѣмало почва за въстаници.

Въ Булгаркьой имало голѣмо българско училище, основно и двокласно, съ 7 учители и 2 учителки. Била започната и постройка на голѣмо здание за четирикласно училище. Турскитѣ власти постоянно имъ правѣли спънки, не давали да отварятъ повече отъ единъ класъ. При все това момчетата отивали да продължаватъ учението си въ Одринъ. Въ Булгаркьой е имало двама свещеника, Попъ Павелъ Николовъ (60 год.) и попъ Г'еорги Костадиновъ (45 г.). Прѣзъ войната въ 1912 год. турцитѣ отначало денонощно вардѣли съ патраули телеграфа, който минава отъ Кешанъ прѣзъ Булгаркьой за Малгара. Слѣдъ Люле-бургаската битка, като се чуло, че българскитѣ войски достигнали откъмъ Лозенградъ, въ Хайреболъ и сетнѣ въ Малгара, турцитѣ се оттеглили въ Кешанъ, и Булгаркьойци се почувствували свободни та веднага изпратили хора въ Малгара да влѣзатъ въ сношение съ българскитѣ войски. Капитанъ Томовъ (отъ 7-ми конни полкъ) имъ отпусналъ пушки, които се раздали на населението. Така въорѫжени, Булгаркьойци взели сами да си пазятъ селото и вече не пуснали да влѣзатъ турци, докато

28

не дошла българска войска. Капитанъ Томовъ далъ заповѣдь, да се прѣсече телеграфътъ, който свръзва Ипсала съ Кешанъ и Галиполи съ Кешанъ, и това Булгаркоьйци извършили. Слѣдъ това отишла депутация въ Малгара, да моли да дойде българска войска. Капитанъ Томовъ съ седемъ души кавалеристи влѣзълъ въ селото, тържествено посрѣщнатъ начело съ поповетѣ съ байраци, съ кръстове” [1]. Отъ тамъ отишли въ черква. Бойницитѣ седѣли въ село два дена. Малгарскитѣ турци съ скрити пушки отново се въорѫжили и завзели града. Затова кавалериститѣ, що били въ Булгаркьой, бърже заминали за Хайреболъ. Нова българска войска стига въ Малгара и наново завзема града, при което сѫ паднали мнозина турци и нѣкои отъ по-виднитѣ гърци, тѣхни съчувственици. Слѣдъ това станало сражение съ турцитѣ, които настѫпили откъмъ Курудагъ, като влѣзли и въ Кешанъ та тогава и изгорили голѣма часть отъ гръцкитѣ кѫщи. Булгаркьойци виждали, какъ гори градътъ, и били въ страхъ и трепетъ за своята участь. Въ селото имъ тогава се намиралъ подпоручикъ Поповъ съ 10 кавалериста и ги успокоявалъ, че нѣма да ги остави и че заедно съ 100-тѣхъ въорѫжени Булгаркьойци щѣлъ да защищава селото. Турцитѣ наистина се опитали да влѣзатъ, но като разбрали, че има българска войска, не го нападнали.

И така се спасило селото, а турцитѣ избѣгали къмъ Галиполи. Въ Булгаркьой дошла българска войска. Прѣзъ Булгаркьой сетнѣ постоянно минавали български войски къмъ Булаиръ ; и часть отъ македонското опълчение минало отъ тамъ.

________

Видѣхме, какъ до 2 юли Булгаркьойци били съвсѣмъ безгрижни и дори твърдѣ щастливи, че споредъ обявената на 29 юни правителствена наредба селото имъ остаяло подъ българска власть, та останалите оттатъкъ границата български села имъ завиждали и бързали, въ тѣхното село да си прѣхвърлятъ по-цѣнната движима стока. Когато внезапно на 2 юли се явили въ селото 5-6 души турски кавалеристи и се пръсналъ слухъ, че повече войска иде, събралъ се народътъ

1. Узнахъ, че съ кавалериститѣ тогава дошло едно гърче отъ Кешанъ което имало фотографическн апаратъ, и тамъ на срѣдъ село, на мегданя между кръчмитѣ всички наредени, фотографирало народа. Много е желателно, ако нѣкой има копие отъ тая снимка, частно или чрѣзъ вѣстницитѣ да обади.

29

начело съ поповетѣ, кметоветѣ и старѣитѣ, да ги посрещнатъ. Турскитѣ офицери се държали хладно, нищо не казали, а само поискали веднага хлѣбъ и сирене за войската, защото били уморени. Не влѣзли всички войници въ селото, а само половината; около 50 души дошли на площада и тамъ слѣзли съ конетѣ. Четирма офицери седнали въ кафенето на Дѣдо Димитръ и пили кафе. Сетнѣ пакъ излѣзли отъ селото. Едни застанали на край село, къмъ Малгарския пѫть, а други заловили другия край, Кешанския пѫть, за да не може никой да бѣга. Селянитѣ имъ изнесли храна въ изобилие. Заповѣдали на кмета, на другия день сутриньта да докаратъ всичкитѣ ялови добитъци — овце, крави. Тоя добитъкъ войницитѣ набрали и го откарали въ Кешенъ. Началникътъ Кадри бей оставилъ да седи въ селото само единъ поручикъ, Нешатъ ефенди, а той самиятъ и другитѣ двама офицери били подъ палатки до самото село. Нешатъ ефенди билъ родомъ арнаутинъ и сносно говорѣлъ български.

Като не подозирали още нищо, каква ужасна участь ще сполети селото, нѣкои отъ селскитѣ първенци още доста свободно се разговаряли съ началника на турския отрядъ, майоръ Кадри-бей, който заедно съ другитѣ офицери се явилъ нѣколко пѫти въ селското кафене. „Въ селото живѣеше — разказваше ми споменатиятъ свиленградски търговецъ Спасъ Добревъ — Ламбо Мърдевъ (55 год,), родомъ отъ Булгаркьой, старъ народенъ дѣецъ, бившъ главенъ учитель, високо интелигентенъ човѣкъ — свършилъ Одринската гимназия — и богаташъ. Мърдевъ разговаряше съ майора на французки; азъ пъкъ говоря добрѣ турски та се разговаряхме. Азъ и Мърдевъ му казвахме: “вие навлизате тукъ, но понеже нарушавате единъ Лондонски договоръ съ това, бждѣте увѣрени, че ще ви принудятъ да се върнете назадъ”. Кадри-бей отговори, че и той така мислѣлъ, но понеже началството му дало такава заповѣдь, да вървятъ напрѣдъ, тѣ вървятъ. Въ този духъ се водѣха разговори съ него свободно. Съ другитѣ офицери почти не говорѣхме”.

Слѣдъ като турцитѣ откарали добитъка и събрали орѫжието, докато кметоветѣ се грижели за храна на войницитѣ и пекли хлѣбъ, много селяни полека-лека успѣвали да се измъкнатъ въ гората, така че на третия день откакъ дошли турцитѣ малцина мѫже останали въ селото. Турцитѣ, като забѣлѣжили това, опитали се на сила да върнатъ избѣгалитѣ и

30

даже убили нѣкои, но не успѣли. Тогава на 6 юли турската войска се дигнала отъ селото и потеглила ужъ къмъ Кешанъ, а въ сѫщность се спрѣла половинъ часъ на западъ при воденицитѣ. Избѣгалитѣ Булгаркьойци, като узнали, че вече турци нѣма, че оставили въ селото само двамина стражари и четирма войници да чуватъ кашкавала, който го работѣли на мандрата на единъ гъркъ, всички се успокоили и се събрали въ селото. За да ги измамятъ турцитѣ още повече, пуснали нѣколко крави и волове, на сто 10 до 15 отъ заловения добитъкъ, та нѣкои излѣзли да си търсятъ добитъка. Прѣзъ нощьта войската се върнала и заобиколила селото. Още въ тъмно припукали пушки откъмъ Кешанския пѫть, отъ което се разбрало вече, че турцитѣ пакъ идатъ. Излѣзли кметоветѣ и нѣкои първенци, да разбератъ, какво искатъ. Единъ поручикъ съ единъ таборъ (дружина) войска, въ която имало и една пожарникарска рота („янгън-алаѝ”), заобиколилъ селото. Въ това врѣме мнозина селяни успѣли пакъ да избѣгатъ въ гората. Поручикътъ, сѫщиятъ Нешатъ ефенди, за когото се спомена, далъ заповѣдь да изнесатъ всички край село орѫжието си и всичко, що сѫ взели отъ турцитѣ прѣзъ миналата война. Изплашили се селянитѣ, почнали да влѣкатъ, взели не взели отъ турцитѣ нѣщо, дори влачили и сукмани, колкото да минатъ въ списъка, че сѫ дали нѣщо. „Азъ самъ отидохъ тамъ — разказва Дѣдо Димитъръ — и занесохъ турскитѣ военни дрѣхи на моето момче, което по-напрѣдъ бѣше турски войникъ, а тогава бѣше взетъ въ българската войска къмъ Сърбия. Занесохъ имъ дрѣхитѣ и имъ разправямъ, че моя синъ Атанасъ тъй, тъй ...”. Хубави пушки нѣмало въ селото, повечето били кримки и разни ловджийски. Въ туй врѣме силни военни патраули кръстосвали селото и забирали селянитѣ къмъ опрѣдѣлено мѣсто въиъ отъ селото, като казвали, че командантътъ щѣлъ да имъ държи назидателна рѣчь, какъ да заживѣятъ съ турцитѣ, както и по-рано сѫ живѣли. И самитѣ селяни единъ други подканяли: „хайде да отидемъ, да чуемъ словото”. Споменатиятъ търговецъ Спасъ Добревъ казва, че щѣлъ за малко и той да отиде, но както знаелъ турскитѣ словоизлияния отъ врѣмето на хуриета, не полюбопитствувалъ и си отишелъ въ кѫщи. Дѣдо Димитъръ забѣлѣжилъ, като прѣдавалъ дрѣхитѣ на сина си, че единъ офицеринъ странно го изгледалъ, та се усъмнилъ и се измъкналъ, като казалъ, че мухтаритѣ го искали

31

въ селото, за да описватъ стоката, която сега се събира да се прѣдаде. Той се затворилъ въ кѫщи и рѣшилъ, да не излиза никадѣ.

№ 1. Карафилъ Стояновъ и Христо Тодоровъ отъ с. Булгаркьой, и двамата се спасили отъ общото избиване на мѫжетѣ на 7 юли 1913 год. (къмъ стр. 31 и 42).

Вънъ отъ селото се събрали до 350 мѫже, млади, стари; и селскиятъ свещеникъ Павелъ билъ тамъ. Командантинътъ попиталъ, има ли още хора въ селото, и като му отговорили, че не ще да има повече отъ десетина души, наредилъ селя-питѣ на купъ и сетнѣ заповѣдалъ на войницитѣ да стрѣлятъ съ залпъ върху тѣхъ. Останалитѣ въ селото, — това било тъкмо по обѣдъ на 7. юли, въ недѣлята, — чули два залпа. Всички изпопадали. Нѣколко отъ по-леко раненитѣ почнали да бѣгатъ. Войницитѣ съ щиковетѣ добили падналитѣ и подгонили тия, що бѣгали. Само 8 души отъ тѣхъ се спасили съ бѣгство: Карафилъ Стояновъ (39 год.), Никола Стояновъ (50 год.), Христо Тодоровъ (30 год.), Иванъ Митровъ (35 год.), Киро Вълчовъ (30 год.), Иванъ Костадиновъ (25 год., леко раненъ, сетнѣ убитъ, когато бѣгалъ къмъ Лозенградъ), и Никола Ивановъ (25 год.). Имахъ случай въ Дедеагачъ да срѣщна едного отъ споменатитѣ спасили се, именно Карафилъ Стояновъ, който ми разправи какъ е станало застрѣлването на Булгаркьойци: „Ние си свободно седѣхме близу до офицеритѣ. Казаха ни да чакаме и да не мърдаме. Свирна бурията, да се събератъ отвредъ войницитѣ. Единъ офицеринъ отиде къмъ тѣхъ и нѣщо имъ казвà. Сетнѣ сѫщиятъ се върна и намъ заповѣда да се съберемъ на купъ, да слѣземъ на низкото, на пѫтя. Ние се събрахме на гѫсто, единъ до други. Тогава ни попита офицеринътъ: Има ли помежду васъ и хора отъ друго село? Ние му казахме, че има. Наистина имаше българи отъ Лезгаръ и Пишманъ. Офицеринътъ два пѫти мина, разходи се между двѣтѣ редици, народа и войницитѣ, които бѣха срѣщу насъ на десеть крачки. Слѣдъ това сѣщиятъ даде заповѣдь да стрѣлятъ въ залпъ. Като гръмнаха, ние всичкитѣ, ударени, неударени легнахме на земята. Втори пѫтъ като гръмнаха, — то бѣ веднага, безъ да спратъ — и азъ рипнахъ и ударихъ на дѣсно къмъ сѣверъ (офицерътъ бѣ на лѣво) и по рѣчката поехъ та въ единъ виръ. Подирѣ ми бѣгаха още двама, та трима легнахме въ водата — само главата вънъ. Имаше храсталакъ, шипци и кѫпини надъ водата. Тамъ стояхме скрити отъ пладне до кѫдѣ 10 часа вечерьта. Прѣзъ туй врѣме чувахме гърмежи по селото, но ви-

32

кове не се чуваха. Вечерьта, като се измъкнахме изъ водата, бѣхме трима: азъ, Иванъ Митревъ и Киро Вълчовъ, видѣхме, че цѣлото село е въ пламъци, и ние бѣжъ къмъ корийката на изтокъ, къмъ Малгарско. Въ корията се срѣщнахме съ избѣгалитѣ отъ село жени, дѣца и около 50-тина мѫже. Въ тая гора се криехме до 48 дена и сетнѣ вече възвихме въ Кешанъ и се прѣдадохме на турскитѣ власти, гдѣто стояхме 8 дена, когато дойде заповѣдь да идемъ всички въ Галиполи”.

Подробности за ужаситѣ, които сѫ послѣдвали въ самото село, узнахъ като разпитвахъ освѣнъ Дѣдо Димитъръ и споменатия търговецъ Спасъ Добревъ, които сега живѣятъ въ Дедеагачъ, но още и множество жени и мѫже, които сега сѫ настанени въ близкото до Дедеагачъ село Шахинларъ, всички прѣживѣли отъ начало до край невъобразимитѣ страдания, на които е било подложено останалото живо население отъ Булгаркьой. Тука ще прѣдамъ най-характеристичнитѣ разкази на споменатитѣ очевидци.

Дѣдо Димитъръ, както се каза, успѣлъ да се измъкне подъ прѣдлогъ, че го търсятъ мухтаритѣ за работа, на което офицеринътъ натъртено и съ неохота му извикалъ: хайде върви тогазъ! „Като чухъ, че изгърмѣха пушкитѣ, — разправяше ми той — разбрахъ, че ще ни избиятъ. Слѣдъ 10-тина минути почнаха да палятъ селото. Най-напрѣдъ напалили кѫщата на Георги Варсамиевъ, близу до която застрѣлиха народа. Сетнѣ отидоха на площада и почнаха да подпалватъ кръчмитѣ и моето кафене и кметовото кафене, което е до самата ми кѫща, единъ дуваръ. Огънятъ за щастие не подхвана кѫщата ми. И ние се криехме вѫтрѣ — азъ, жена ми и една вдовица съ петь дѣца. Видѣхъ, че прѣдъ моята кѫща удариха двѣ момчета по на 15 години: едното бѣше Димитъръ х. Кировъ, а другото бѣше Димитъръ Савовъ. Тѣзи момчета се бѣха скрили на тавана на срещната кѫща, кръчма, гдѣто имаше до 40 жени. Почнаха да бѣгатъ съ ужасенъ викъ, плачъ . . . Аскеритѣ ги завтасаха задъ моята кѫща, да ги обискиратъ за пари. Единъ викне: „брей, не дѣйте закача женитѣ!” („кадънларъ докунмаясъ!”). Азъ слушамъ това. Женитѣ, слѣдъ като имъ взеха, каквото намѣриха у тѣхъ, оставиха ги, и тѣ избѣгаха въ балкана. Тоя день има до-

33

25 жени убити, между които сѫ: [1] Маринговица Каля (40 год.), Султана Алешова (25 год.), Мария Петкова Каловица (70 год.), Демяна Николова (22 год.); тази се хвърлила въ огъня, за да не я безчестятъ; Злата Христова (20 год.) съ дѣтенце въ рѫка, убита близо до селото — застрѣлени; Попадията Петкана, на застрѣляния попъ Павелъ; Недѣля Георгиева (50 год.). Янка Михалева (55 год.), Янчова Катранá (Катерина), (40 год.). На едно мѣсто при рѣката Камушъ, имало до 13 жени избити. „Азъ се чудѣхъ”, — продължава Дѣдо Димитъръ — какво да правя: да излѣза вънка, ще ме убиятъ, да стоя, ще изгоря. За щастие, моята кѫща и на вдовицата Варсама Пѣйова, която бѣше скрита у мене, не се запалиха. Мръкна се. Кѫдѣ 10—11 часа вечерьта бабата вижда прѣзъ прозореца — имаше мѣсечина — 8 души войници, наредени вървятъ къмъ долнитѣ врата да влѣзатъ въ кѫщата. Излѣзохъ и азъ и ги гледамъ. Съ единъ камъкъ счупиха вратата. Тогава излѣзохме прѣзъ задния капиджикъ и влѣзохме въ съсѣднитѣ кѫщи, които още горѣха. Като бѣгахме отъ кѫща на кѫща най-сетнѣ излѣзохме отъ селото. Взехме по рѣката та въ балкана надъ селото Теслимъ. Тамъ намѣрихъ сбрали се до 500 жени и дѣца, повече изпокрили се по шубрацитѣ. Тука прѣкарахме до двѣ седмици. Трошехме жито отъ класоветѣ та се хранѣхме. Козитѣ се бѣха пръснали по гората: колемъ кози, но безъ соль. Прѣзъ туй врѣме въ селото все турски мохаджири отъ околнитѣ села вървѣли, изнасяли стока, покѫщнина. Завтасаха башибозуци и отъ касабата (Кешанъ), отъ селата, — кадъни, всички грабятъ, носятъ. Онѣзи войници, които въ недѣлята ни избиха, на другия день си заминаха. Прѣзъ дена и прѣзъ нощьта (7 юли) всички жени сѫ безчестени. Кѫдѣ 10 юли всичкото село бѣше опостушено, разграбено, изгорено. На 17 юли излиза отъ гръцкото село Тетекьой единъ турски офицеринъ съ войници и почва да ни дири по гората, за да избие мѫжкитѣ. Гонѣха ни като зайци, стрѣляха по нази, убиха тогава до 20-тина души. Тогава бѣ убита и Груда Иванова (25 год.) съ тритѣ си дѣца въ лозята близу то манастира св. Атанасъ. Войницитѣ заловиха до 100-тина жени и ги закараха въ село Теслимъ. Българитѣ отъ това сѣло бѣха избѣгали, а селото не бѣше опожарено”.

1. При изброяването на убититѣ жени спомагаха и жени Булгаркьойки, които бѣха дошли отъ Шахинларъ въ Дедеагачъ та присѫствуваха при разказа на Дѣдо Димитъръ.

34

Една отъ тѣзи жени, Сандра Костова (40 год.), сега въ село Шахинларъ (Дедеагачско), присѫтствуваше при разказа на Дѣдо Димитъръ. Тя ми съобщи подробности върху теглата на заловенитѣ жени:

„Хванаха ни; имаше съ насъ и до 12 души мѫже. Докараха ни въ Теслимъ. Mѫжетѣ половината избѣгаха по пѫтя, та само 5—6 души докараха съ насъ въ селото. Мѫчиха ни за пари и ни маскариха всички. Тукъ бѣха докарани и други мѫже, до 18 души, заловени по гората, а сетнѣ навързани ги откараха ужъ за селото Алчъ, но по пѫтя всички съ щикове ги избили въ една долина при рѣката и ги оставили, Войницитѣ, които извършили това, се върнаха пакъ въ Теслимъ. И моятъ мѫжъ бѣше между ония избититѣ съ щикове. Ние се сѣтихме, че тѣ сѫ избити. Плачехме, а тѣ ни лъжеха, че ужъ ги закарали въ Малгара, за да взематъ хлѣбъ. Обраха ни до риза и безчестиха. Сетнѣ отъ женитѣ отдѣлиха 10—12 и ги закараха въ Булгаркьой, да посочатъ, гдѣ иматъ скрити пари. Тѣ бѣха богати: Петкана Божилова, тя прѣдала 180 наполеона; Петкана Райковица, Недѣля Тодорова Карамоловка, Катарина Вълчева, Злата Костадинова, — всички извадили пари, алтъне; маскарили ги тамъ при селото. Ние седѣхме въ Теслимъ една недѣля. Сетнѣ ни закараха въ Кéшанъ, гдѣто стояхме три дена, а отъ тамъ ни разпрѣдѣлиха по гръцкитѣ села, да ни хранятъ. Мене оставиха на село Сеглú (единъ часъ отъ К éшанъ). Въ това село се бѣха събрали до сто наши жени. Слѣдъ като стояхме тукъ 15 дена, половината ни дигнаха, на Карлъкьой, гдѣто прѣстояхме пакъ 15 дена. Други пъкъ проводили на Парнаркьой и по много други села. Имаше останали и въ града”.

Останалитѣ незаловени жени и мѫже въ оная гора, гдѣто е билъ и дѣдо Димитъръ, минали къмъ мѣстностьта Кабакьой, гдѣто се въртѣли, все криейки се, около три седмици. Женитѣ постепенно почнали да се пръскатъ по околнитѣ села. По гръцкитѣ села имъ давали хлѣбъ, а тѣ пъкъ имъ работѣли.

Дѣдо Димитъръ продължи да разказва своята история: „Пакъ ни гонѣха башибозуцитѣ. Прѣмѣстихме се кѫдѣ гръцкото село Музали, и тамъ кришно, нощѣ ни даваха хлѣбъ, защото имаше турски войници подъ чадъре. Тамъ слѣдъ 25 дни видѣхме за първъ пѫть хлѣбъ. Тукъ двѣ седмици прѣкарахме. Гърцитѣ отъ това село свободно си отиваха на Кéшанъ

35

Азъ писахъ едно писмо до единъ гъркъ въ града по име Архонди Апостоловъ, кръчмаръ, да ми обади, бива ли да дойдемъ въ града, да се прѣдадемъ. Той ми писа, че може, но да гледаме рано сутринь да влѣземъ въ града, когато по съмване патраулътъ се прибира, защото ако ни залови патраулътъ, щѣлъ да ни обере, каквото имаме, и щѣлъ да ни заведе въ полицията. Изпроводи ми хлѣбъ и тютюнъ. Тогава ние една утрина ставаме и отиваме 15 души мѫже и жени въ града. Влѣзохме по съмване въ гръцката махала. Никой не ни забѣлѣза. Влѣзохме въ гръцки кѫщи. Така и прѣди насъ мнозина влѣзли и сетнѣ продължаваха да влизатъ, та полека-лека всички наши отъ горитѣ се прибраха въ Кешанъ. По селата имаше много жени. Въ Кешанъ живѣхме осемь дена. Дойде заповѣдь, всичкитѣ българи, мѫже, жени и дѣца, и отъ селата да се събератъ въ Кешанъ, та отъ тамъ да идатъ на Галиполи. Събраха ни. Извадиха десетина гръцки кола за багажа. Товариха малко дѣца. Ние нѣмахме никакви дрѣхи, никакъвъ багажъ. Като отивахме къмъ Галиполи, по пѫтя ни вардятъ десетина войници и двама стражари. Бѣхме се събрали 1030 души, между които бѣха само 60 души мѫже, другото все жени и дѣца. Трѣбва да кажа, че прѣди застрѣлването на мѫжетѣ нъ Булгаркьой избѣгаха отъ селото мнозина мѫже, а сетнѣ още 50—60 души. Най-много дѣца сѫ изгинали.  Ж е н и т ѣ  с и  х в ъ р л я х а  д ѣ ц а т а. Има сѣмейства, които си оставиха по двѣ-три дѣца по гората, дѣца дори по 5, 6 и 7 годишни. Сега всичко липсуватъ отѣ наше село загинали до 1100 души — малко-голѣмо”.

За да бѫде картината на страданията, описана до тувъ, но-пълна, прѣди да слѣдимъ пѫтуването на заробенитѣ Булгаркьойци къмъ Галиполи, за малко ще спремъ, за да изслушаме разказа на споменатия Свиленградски житель Спасъ Добревъ, който, както видѣхме, заедно съ годеницата си се намѣрилъ случайно въ Булгаркьой, дошелъ тамъ на разходка и не излѣзълъ вънъ отъ селото да чуе „словото”, което щѣлъ ужъ да държи турскиятъ командиръ.

„Тъкмо по обѣдъ се чу единъ силенъ залпъ. Изведнѫждъ почнаха да пискатъ женитѣ въ селото, защото разбраха, че нещо ужасно става на онуй мѣсто вънъ отъ селото. Слѣдъ туй и засвири трѫба, която даваше заповѣдь за палежъ. Сигналитѣ ги разбираше Дамянъ Илиевъ, бивши турски войникъ

36

дезертьоръ (сега юнкеръ въ военното училище въ София). Той е родомъ отъ Булгаркоьй и въ оня моментъ се намираше въ сѫщата кѫща, въ която бѣхъ и азъ. Веднага се втурнаха войници низъ селото, низъ улицитѣ и почнаха да стрѣлятъ и палятъ. Взеха да открътватъ дюкянитѣ, вадѣха гасъ и съ него подпалваха. Прѣзъ туй врѣме домакинътъ на кѫщата ни, Тодоръ Симеоновъ, и нѣколко други селяни, като видѣха, че ще бѫдатъ избити, излѣзоха на улицата. Тодоръ каза: “да не ни убиятъ поне прѣдъ дѣцата, да излѣземъ вънъ да ни убиятъ”. Веднага излѣзе съ нѣколцина други, и съ единъ залпъ ги убиха прѣдъ вратата на кѫщата, щомъ прѣкрачиха прага. Женитѣ имъ се втурнаха да плачатъ надъ труповетѣ... Прѣзъ туй врѣме азъ дръпнахъ годеницата си въ единъ оборъ, гдѣто имаше сѣно, и се скрихме въ сѣното. Дойде при мене и 10-годишното дѣтенце на едного отъ убититѣ заедно съ Тодора, който се казваше Панайотъ, та азъ и дѣтето скрихъ въ сѣното. Отъ вънъ се чуваха писъци и хиляди гърмежи. Не зная, какво стана съ споменатия Илиевъ и съ моя постояненъ другарь, учителя Дянковъ (родомъ отъ Мустафапаша), тъй сѫщо сѣмепроизводитель и мой съдружникъ и тъй сѫщо като мене дошелъ съ годеницата си въ Булгаркьой на разходка. Въ сѫщия оборъ при сѣното имаше двѣ биволици и единъ конь. По едно врѣме турцитѣ влѣзоха, отвързаха коня и биволицитѣ, подпалиха сѣното и излѣзоха. Понеже стопанитѣ на добитъка знаеха, че турцитѣ грабятъ добитъкъ, бѣха го скрили въ обора и бѣха му турили въ бакъри и вода, за да пие. Съ тази вода азъ изгасихъ сѣното. Събрахъ боклукъ и туряхъ на вратата, като го подпалихъ да дими, та страшенъ димъ се дигаше. Това сторихъ, за да помислятъ други турци, които биха дошли, че яхърътъ гори. А въ туй врѣме цѣлото село горѣше. На често се чуваха викове, като „Дурмушъ, (собствено име) да запалимъ ли туй, де не запалимъ ли?” Азъ стояхъ въ обора, докато се мръкна добрѣ. Излазямъ отъ обора и отивамъ въ съсѣдната кѫща прѣзъ малкия дворъ, за да взема вода и хлѣбъ та да хванемъ гората. Дѣтето ще ни води, понеже то знае пѫтя. Селото горѣше и се чуваха още стрѣлби, но не върху хора, а сѫ стрѣляли на свини, кокошки и др. Въ кѫщата заварихъ подпалени йоргани на вратата, та се дигаше силенъ пушекъ. Разбрахъ, че по сѫщия начинъ нѣкой се спасявалъ тамъ, както и азъ. Обадиха се

37

отъ вѫтрѣ Дамянъ Илиевъ и Дянковъ. Годеницата му била излѣзла въ суматохата вънъ, когато припискаха женитѣ, и избѣгала въ селото, гдѣто я заловили турцитѣ. Тя бѣше граждански облѣчена, съ рокля, та сетнѣ, когато съ другитѣ заловени жени я влачили, селянитѣ я наричали учителка. Учителка между тѣхъ е нѣмало. Въ Галиполи сетнѣ рускиятъ консулъ я взелъ отдѣлно и се погрижилъ особено та я прѣпратилъ въ България. Тя се спаси, и Дянковъ се ожени послѣ съ нея. Тя е била много мѫчена. Не попаднахме въ турски рѫцѣ азъ, Дамянъ Илиевъ, една мома по име Ефрония и моята годеница, като се скитахме цѣлъ мѣсецъ по гората и сетнѣ успѣхме да се домъкнемъ до Родосто. Дянкова изгубихме; той се отдѣли отъ насъ да търси годеницата си. Ние денемъ се криехме въ пѣкои кѫпини и въ нѣкой храсталакъ. Грозно се измѫчихме безъ храна, безъ вода и въ постояненъ смъртенъ страхъ. Най-сетнѣ азъ съобразихъ, че въ Родосто има консули, а пъкъ гѫсти турски войски въ тоя край не ще има, понеже е далечъ отъ нашата граница. Така и излѣзе. Водени отъ единъ селянинъ, Никола Димовъ, пѫтувахме двѣ нощи и стигнахме въ Родосто въ най-окаянно състояние, опърпани като просяци. Бѣше рамазанъ та турцитѣ нощно врѣме не излизатъ, и това ни помогна. Въ Родосто имахъ познати хора, арменци. Укрихъ се у тѣхъ. Дамянъ Илиевъ и Ефрония се прибраха у гърци, които се указаха добри хора. Отъ тамъ се спасихме. Азъ останахъ въ Родосто по-дълго скритъ въ една мелница, която бѣше подъ руски протекторатъ. Послѣ успѣхъ съ паспортъ прѣзъ Цариградъ заедно съ годеницата си да се спася въ Варна, гдѣто узнахъ за разорението, което бѣ постигнало нашия градъ Мустафапаша.”

Нека сега слѣдимъ нататъкъ отвличането на ония 1030 души Булгаркьойски жители отъ Кешанъ къмъ Галиполи. Въ кафенето на Дѣдо Димитъръ въ Дедеагачъ, когато той разказваше прѣживѣното въ туй пѫтуване, бѣха се насъбрали 15-тина жени Булгаркьойки, които сѫ били съучастници, та слѣдѣха разказа и сами често се намѣсваха, допълняйки и поправяйки. Цѣльта на турцитѣ била, да ги прѣкаратъ въ Мала-Азия и тамъ да ги задържатъ поне за извѣстно врѣме, може би, колкото да не се разбере веднага за извършенитѣ звѣрства въ Булгаркьой. Самитѣ нещастни селяни сѫ убѣдени,

38

че искали да ги потурчатъ въ Анадола, като пръсната женитѣ по турскитѣ села. До колко е това истина, не може да се каже, но положително е, че и сега по Кешанскитѣ турски села сѫ останали множество Булгаркьойски дѣца отъ двата пола, потурчени, за което и по-долу ще видимъ. Дѣдо Димитъръ подробно ми описа, какъ сѫ стигнали въ Галиполи, какъ минали оттатъкъ прѣзъ Дарданелитѣ на Азиатския брѣгъ и какъ сетнѣ се спасили:

„Като тръгнахме