ГЛАВА IV.
Народенъ прѣдставитель въ Цариградъ. — Новъ махзаръ до Н. И. В. Султана. — Тържество по случай издаваньето на фермана. — Различни пропаганди въ Охридъ. — Възванието на Пърличевъ къмъ българския народъ. — Мелети подканя разбойника Шахина да избие охридскитѣ първенци. — Лазе Манянъ. — Генади Велешки и интригитѣ на Мелетия. — Афоризмото. — Нови клевети на Мелетия и скандалътъ въ Струга. — Въпросътъ за черква. — Грабваньето на „св. Климентъ” и на училищата. — Мѣркитѣ на народа и на Натанаила. — Битолскиятъ валия. — Прѣдаваньето на училищата и на черквата пакъ на българитѣ. — Манастирътъ „св. Наумъ”. Ходатайство чрѣзъ св. екзархия за български митрополитъ. — Истилямитѣ. — Избираньето на Натанаила Зографски за охридски митрополитъ. — Издаваньето царския му бмератъ. — Неговото посрѣщанье въ Охридъ. Приеманьто да управя епархията. — Протосингелъ Диониси. — Заточението на Стоянчо Костовъ. Дигваньето на дѣда Натанаила. — Двѣ думи намѣсто послѣсловие.
До 1870. год. охридчани водили борбата самостойно и независимо, а отъ тая дата въпросътъ взелъ друга фаза, друго направление. Прѣзъ мѣсецъ май сѫщата година, църковната община и другитѣ първенци рѣшили да проводѭтъ въ Цариградъ свой народенъ прѣдставитель, който, заедно съ другитѣ народни прѣдставители, да се труди за урежданьето
664
и основаваньето на бѫдѫщата бълг. екзархия. За такъвъ избрали Миле Манчевъ и го условили да сѣди тамъ до окончателното свършванье на въпроса, а за трудоветѣ му обѣщали да му плащатъ по петь лири мѣсечно. Него снабдили съ пълномощия отъ цѣлата епархия, а въ сѫщото врѣме направили и единъ епархиаленъ махзаръ до Високата Порта, който да занесе и го подаде той въ Цариградъ. Тоя махзаръ билъ подпечатанъ съ всичкитѣ махаленски печати и подписанъ отъ свещеницитѣ и отъ по четирима аази отъ всѣкоя махала. Послѣ М. Манчевъ съ тоя махзаръ обиколилъ цѣлата епархия, събралъ 232 печата и безброй подписи и се отправилъ въ Цариградъ. Тамъ, като събралъ прѣдставители отъ цѣлата епархия, поднесълъ махзара, кѫдѣто трѣбва, и се съединилъ съ другитѣ народни прѣдставители.
Съдържанието на махзара било, че се отказватъ отъ гръцката патриаршия и припознаватъ за напрѣдъ българската независима черква.
М. М. прѣсѣдѣлъ въ Цариградъ цѣли три години, поддържанъ отъ охридската община, и се върнѫлъ въ Охридъ слѣдъ назначението на Натанаила за охридски митрополитъ.
Забѣлѣжка. Да споменемъ по какъвъ случай билъ проводенъ прѣдставитель въ Цариградъ. Ферманътъ за основаваньето на бълг. екзархия билъ прѣдаденъ на прѣдставителитѣ въ Цариградъ на 28. февруари 1870. година, а въ първитѣ дни на мартъ се получилъ единъ екземпларъ отъ него и въ Охридъ. Той се прочелъ на 8. мартъ всрѣдъ голѣмо тържество и всрѣдъ множество народъ въ черквата св. Климентъ, а вънъ въ широкия и голѣмъ дворъ светили вода, и Пърличевъ държалъ прочувствена рѣчь. Ето какъ писва самъ той за нея: [1] „Понеже никога не съмъ сполучилъ да извадѭ изъ очи на многочисленъ народъ толкова сълзи, колкото чрѣзъ слѣдующето слово, пращамъ Ви го да го обнародвате, ако .... Словото се рѣче вчера, като се събра весь градъ въ църква, прочете се ферманътъ, а словото се прочете на дворъ прѣдъ весь народъ, облѣченъ съ най-лѣпитѣ дрѣхи, като проливаше горещи сълзи и пазеше дълбоко мълчение. Гласътъ на оратора колко и да бѣше силенъ не достигаше ясенъ въ ушите на вситѣ слушатели. Толко многочисленъ бѣше народъ. А на поющитѣ ученици гласътъ оглушаваше человѣка, и вся нощь би освѣтление по цѣлъ градъ. Наумѣте си що поетическо нѣщо е освѣтление въ градъ съ мѣстоположение, каквото охридското”.
Наистина тържеството било голѣмо и, народътъ не можалъ да спре сълзитѣ си отъ радость.
Слѣдъ горното извѣстие било взето рѣшение отъ общината да се проводи народенъ прѣдставитель въ Цариградъ.
1. Достойно е да прочетѫтъ читателитѣ туй прочувствено словце (вж. в. „Право”, 1870. г. бр. 6.), и за това го привеждаме изцѣло тука:
Благословенъ Господь яко посѣти и сътвори́ избавленіе людемъ свои́мъ.
Благословенъ и Царь нашъ Султанъ Абдулъ Азисъ Ханъ, що погледна на насъ и стори спасение за насъ.
Въ растояние на 108 годинъ бѣхми потънѫли въ църна тъмница, ево денеска зблъснѫ за насъ свѣтълъ день, веселъ день, день великъ, день святъ, радость надъ радости, празникъ надъ празници. Бѣхми загубили и язикъ и народность, Царь денеска пакъ ни ги подари. Бѣхми поругани и посмѣяни отъ вси народи, Царь денеска ни зеде подъ крило свое. Бѣхми въ чьрно облѣчени, Царь денеска ни облѣче бѣли дрехи. Бѣхми разслабнѫти и въ земля наведени, Царь денеска ни уячи и ни исправи. Бѣхми ужаляни, Царь денеска ни урадва. И тая радость не ще бѫде само денешня, но вѣчна! Дѣца, хвалите царя!
Когато цариградски Патрикъ Самуилъ съ страшна измама урнѫ Охридската Архиепископия и я прѣтопи и по вся България прати гърци владици, и на столътъ святи Климен-
665
Завчасъ слѣдъ отказваньето на охридчани отъ патриаршията и изпѫжданьето на Мелетия отъ черквитѣ, почнѫли да кръстосватъ въ Охридъ различни пропагандисти. Ако оставимъ настрана гръцкитѣ, които сѫ били много години, на ново се явили сърби, католици и протестанти. Всичкитѣ обѣщавали голѣми блага на народа, само и само той да се съгласи съ тѣхъ. Първо дошли двама сръбски учители и тѣ прѣдложили да учителюватъ даромъ и даромъ да подаряватъ книги и пособия на училищата. Но охридчани ги проводили да си отидѫтъ, откѫдѣто сѫ дошли, като имъ казалъ, че тѣ сѫ българи, и че всичкитѣ инородни елементи като турцитѣ и албанцитѣ за такива ги считатъ.
Слѣдъ сърбитѣ се появили двама католишки свещеници съ цѣль да въведѫтъ унията въ Охридъ. Тѣ най-голѣми обѣщания давали. Свобода въ черквитѣ, свобода въ училищата, свобода на всѣкѫдѣ, стига само да се съгласѭтъ да споминатъ поповетѣ името на папата. Народътъ ни най-малко не обърнѫлъ внимапие. Като видѣли, че въ Охридъ нѣма почва за католицизъмъ, отишли въ монастира „св. Наумъ” и оттамъ не се върнѫли вече.
Явили се и протестанти. Тѣ, благодарение на своитѣ парични възнаграждения, успѣли да обърнѫтъ къмъ себе нѣколко сѣмейства. Но и тия послѣднитѣ не смѣели явно да се обявѭтъ за такива, защото се боели отъ прѣзрѣнието на народа. Вчасъ слѣдъ заминаваньето на пасторитѣ, всичко като димъ изчезнѫло и тѣ останѫли пакъ такива, каквито си били и по-прѣди.
товъ седнѫхѫ фенерски зверове и се изгони славянскиятъ язикъ и отъ цьркви и отъ училища, тога Български народъ се облѣче въ чърно, наведе глава до земя и не се надѣваше никакъ да добие пакъ, това що изгуби. Отъ тога насамъ, 108 години работахми повече за гърци. Со потъ български се вадехѫ (поливахѫ) гърцки училища, гърцки болници, гьрцки книгохранителници, и фенерски раскошъ. А българинътъ бѣше оголенъ и осѫденъ само да работитъ и вси народи се смѣехѫ со насъ. Денеска царь хвърли на насъ милостиво око и ни подари все що бѣхми изгубили и стори лицето наше свѣтло и весело заради напрѣжнитѣ ни мѫки. Напрѣдъ Гръцки Патрикъ бѣше ходатай прѣдъ царя само за гърцитѣ, денеска царь ни даде да имаме и ние ходатай за насъ прѣдъ него. Съ една рѣчь бѣхме въ чърна тъмница, денеска царь ни изваде на бело видело. Деца, хвалите царя. (Пѣсень.)
Како единъ человѣкъ що се нахожда въ далечно мѣсто, на чуждина, и му се чуло извѣстие, че умрѣлъ и въ татковината негова го исплакали и чада, и сродници, приятели, та сетнѣ ненадѣйно дошълъ отъ чуждина здравъ и веселъ и лѣпо наруженъ, та си го обколисватъ мили чада, та му цѣлуватъ кое рѫка, кое чело, кое очи, и вси плачѫтъ оть радость, така и ние, како що плачехме отъ жаль, че изгубихми патрикана, така и сега плачимъ отъ радость, че умрѣлото въскръснѫ, че загубеното се найде. Дѣца, хвалите царя! (Пѣс.)
Царь се показа за българитѣ вторъ Мойсей. Како Мойсей що остави царска трапеза и царски наслаждения, за да откинитъ отъ яремъ израилтянитѣ и 40 години шета со нимъ по пустинитѣ и сънъ спокоенъ не паднѫ на очи негови, дори да откинитъ благословениотъ народъ, и да ги доведе въ Ханаанската земля, земля, що течеше медъ и млѣко, така и царь остави единствената на свѣтътъ столица и прошета по Европа за да прѣнеситъ свѣтло за насъ, за да отрѣшитъ най-жизненнитѣ въпроси, между които и народниотъ ни въпросъ и отъ кога се въскачилъ на високия Османски прѣстолъ сънъ спокоенъ не паднѫлъ на очи негови дори да откинитъ българския народъ отъ фенерекия яремъ, дори да ни подаде загубената наша Архиепископия, която е за насъ повече отъ медъ и млѣко. Дѣца, хвалите царя!
Български народе, благословенъ народъ, извадите капи! Закълните се, че ще чувате како очите правдината, що ви подари царь! Закълните се, че ще бѫдете по-вѣщи отъ дѣдовитѣ ваши! Тие изгубихѫ, вие да чувате, и на чада ваши наследие да оставите, и да ги научите отъ мали да почитатъ царя и името царско да го споменуватъ съ любовъ и уважение, да ги научите отъ мали да молѭтъ Бога да му подари дълги дни и бладоденствіе (Аминъ), и неприятелитѣ му да ги спрострѣ подъ стѫпкитѣ му (аминъ)!
666
Всичкитѣ тие пропаганди правили много пѫти опитвания, за да залъжѫтъ народа. Тѣ и сега не прѣставатъ да дѣйствуватъ. Това е дало поводъ на покойния Пърличевъ да напише възвание къмъ българския народъ: да погледне съ четири очи къмъ нещастната Македония. Ние ще приведемъ тука една часть отъ това възвание, защото то има значение и днесъ и повече даже отъ тогава. Ето какъ започва то: „Еднажъ за всѣкога, братя, послушайте гласа ни. Македония се намира въ опасность отъ пропагандитѣ. Кърстосватъ ѭ самитѣ катигитѣ (професори) и консули и директори отъ Гърция; кърстосватъ ѭ сърбски учители; кърстосватъ Македония и протестанти. Всичкитѣ тие обѣщаватъ и подаряватъ учители, учителки, пари, книги, даже и училища. Ето нѣколко отъ извършенитѣ дѣла на тия пропаганди.” [1] Понататъкъ Пърличевъ изброява гдѣ и какви учители и училища има гръцки и сръбски. Наистина, тѣ никакъвъ успѣхъ не сѫ показали тогава, благодарение на твърдостьта на народа, но за това пъкъ сега развиватъ усилена дѣятелность, като се ползуватъ отъ икономическия упадъкъ на македонския българинъ. Трѣбвало би да се вземѫтъ нѣкакви мѣрки за подобрѣнието на тая клета страна, дори не се обърнѫла на прахъ и на пепель.
* * *
Мелети не можалъ да се побере въ кожата си отъ ядъ, загдѣто не успѣлъ да затрие Пърличева, както направи съ бр. Миладинови. Като видѣлъ, че съ клевети прѣдъ правителството нищо не ще направи, тогава той влѣзълъ въ споразумѣние съ разбойника Шахина, който най-много върлувалъ около Охридъ и самъ живѣелъ въ тоя градъ, да влѣзе тоя съ нѣколкома разбойници въ града нощно врѣме, да убие Пърличева и другитѣ на около му съсѣди първенци. Наистина Шахинъ една вечерь се озовалъ на Кукуля съ цѣль да изпълни желанието на Мелетия, но не сполучилъ, защото го усѣтили варошани и дигнѫли цѣла врѣва въ града. Това било прѣзъ 1870. год.
Като не сполучилъ въ това си прѣдприятие, Мелети отъ злоба намислилъ да затрие цѣлия градъ. Тогава той влѣзълъ въ споразумѣние съ прочутия тогава разбойникъ Лазе Маняна. Лазе Манянъ разполагалъ съ цѣлия така називаемъ Долни Дебъръ (Матъ) и можелъ да поведе толкова арнаути оттамъ, колкото искалъ. Той се съгласилъ съ Мелетия, но прѣдварително пожелалъ да подкани охридчани да го припознаѭтъ и, ако се откажѫтъ, да влѣзе въ града съ 2000 пушки и да го унищожи. Написалъ писма до всичкитѣ първенци и ги подканилъ. Ето съдържанието на тия писма: „Всичкитѣ първенци охридчани и всичкитѣ чорбаджии, които се отдѣлихѫ прѣди малко отъ владиката си, трѣбва да го припознаѭтъ отъ сега до 6 дни за духовенъ пастиръ и да направѭтъ махзари за благодарностьта си отъ него, или инакъ да знаѭть тѣзи първенци и чорбаджии, че ще дойдемъ съ 2000 пушки ний арнаутитѣ
1. Вж. в. Право, 1873 год. бр. 40.
667
отъ Дебъръ и ще изгоримъ градътъ ви и нѣма да оставимъ нито единъ христианинъ. Искаме отговоръ въ 6 дни. Ако щете, кажете на правителството.” [1] Благодарение на единъ случай горнитѣ покани били открити отъ самата мѣстна власть. Арнаутинътъ. които билъ натоваренъ да ги раздаде, въ самия мезличъ, изкарвайки изъ-подъ феса си нѣкакъвъ записъ, изпуснѫлъ ги отъ пазвата си. Члѣноветѣ, като видѣли цѣлъ снопъ писма у единъ простъ сейменинъ, заинтересували се и прочели съдържанието имъ. На въпроса, кой ти ги даде, той не скрилъ и отговорилъ смѣло, че е проводенъ отъ Лазе Маняна, да ги пръсне по чорбаджиитѣ въ града. По такъвъ начинъ било открито намѣрението на Мелетия, властьта взела мѣрки, и градътъ билъ спасенъ.
Чуделъ се Мелети, по какъвъ начинъ да си отмъсти на тия „бугари-кондрокефали” и кому да излѣе яда си. Най-сетнѣ му се прѣдставилъ случай. Тоя билъ слѣдния: отъ отказваньето отъ патриаршията, та дори досега били изминѫли почти цѣли три години. Прѣзъ това врѣме се натрупали сума църковни работи за извършванье. Охридската община се обърнѫла до Бълг. Светѣйши Синодъ въ Цариградъ и го молила да ѝ проводи врѣменно нѣкой владика, който да дойде и да извърши нѣкой и други църковни потрѣби. Свет. Синодъ прѣдписалъ на Генадия Велешки, който тогава се намиралъ въ Велесъ, да слѣзе въ Охридъ и послѣ, слѣдъ като извърши необходимитѣ нужди, пакъ да се върне назадъ. Наистина, прѣзъ м. септември сѫщата 1871. год. негово високопр. Генади билъ посрещнѫтъ съ подобающата честь, минѫлъ срѣдъ множество народъ по чаршията и се установилъ въ една кѫща въ долна Влашка махала. Това било цѣла демонстрация, и за това Мелетия страшно се ядосалъ. Той намислилъ тука поне да напакости и за това изведнажъ се заловилъ за интригитѣ. Протестиралъ прѣдъ валията въ Битоля, че не може другъ владика да влѣзе въ чужда епархия безъ позволение на митрополита отъ послѣдната и казалъ, че Генади е дошелъ да размирява населението и да лъже православнитѣ му гърци христиани. И наистина, не били изминѫли още два мѣсеца отъ пристигваньето му, когато една сутрина, по заповѣдь на битолския валия, влѣзли нѣколко жандарми въ кѫщата му, измъкнѫли го отъ леглото и, безъ да му дадѫтъ хубаво да се облѣче, завели го пѣши въ конака. [2] Оттамъ, като му извѣстили заповѣдьта на валията, моментално го натоварили на единъ самаренъ конь и го пратили подъ конвой въ Битоля.
До колко били оскърбени отъ тая случка българитѣ въ Охридъ, не може да се изкаже. Всички тичали съ сълзи на очи да изпращатъ високопрѣосвещения Генадия и да му цѣлуватъ светата десница. Тои сѫщо съ сълзи благославялъ и съвѣтвалъ, да не се кахърѭтъ, защото рано или късно гръцкитѣ клевети щѣли да изчезнѫтъ и правдата щѣла да надвие. Между другото, за успокоение на народа, по гръцки прибавялъ:
1. Гл. в. Турция, бр. 4, 1871 год.
2. Казвать, че съ нощна антерия и съ нощна шапка билъ горкия старецъ, когато го водили на сарая.
668
ὁ ὑπομείνας μέχρι τέλους, σωϑήσεται (той, който прѣтърпи докрай, ще се спаси).
Ето какъ доблестниятъ Мелети си отмъщавалъ, а пъкъ нашиятъ народъ съ какви хора ималъ работа!
Валията въ Битоля, като изслушалъ отъ Генадия, че той отишелъ въ Охридъ по заповѣдь на Свет. Бълг. Синодъ, за да извърши нѣкои църковни нужди на българитѣ, освободилъ го и му запрѣтилъ да се връща назадъ, защото това не искалъ гръцкия владика Мелетиосъ ефенди.
* * *
Ако гъркоманитѣ въ Охридъ начело съ Мелетия се стараели да пакостѭтъ на народа съ клевета и съ прѣдателства, той пъкъ, народътъ, имъ отплащалъ съ страшна умраза и прѣзрѣние. Това послѣдното напослѣдъкъ до такава степень се увеличило, щото нашиятъ народъ пожелалъ да прѣкрати всѣкое сношение съ събратята си гъркомани охридчани. По тая причина тѣ рѣшили да произнесѫтъ публично проклятие върху оноговъ, който би си позволилъ да говори или пъкъ да има вземанье-даванье съ когото и да бѫде отъ гъркоманитѣ. Това се уредило да се прочете на 27. юли 1871. год. въ съборната черква св. Климентъ на деня, когато е праздникътъ на храма. Пърличевъ билъ поканенъ да държи рѣчъ прѣди афоризмото и да разясни на народа причинитѣ на тая крайна мѣрка на общината. Тѣ били главно гоненията на Мелетия и прѣдателствата на гъркоманитѣ. Наистина, на 27. юли (тоя день става моноклисия) въ присѫтствието на цѣлия народъ Пърличевъ държалъ рѣчь, а попъ Георги Бѫндевъ отъ св. Царски врата прочелъ проклятието. Неговото съдържание горѣ-долу било слѣдното: „тъй като ние българитѣ отъ гр. Охридъ припознаваме за глава нашата бълг. православна черква, а пъкъ нѣколкома наши събратя, при всичко че три пѫти бѣхѫ поканени да се присъединѭтъ съ насъ, се стараѭтъ по всѣкакъвъ начинъ да прѣчѫтъ на напрѣдъка, като си позволяватъ още и клевети и прѣдателства, то се намѣри за цѣлесъобразно съ общо съгласие и съ клетва прѣдъ лицето на светаго Климента всѣкой да се откаже отъ тѣхъ, да не говори съ тѣхъ, да не имъ продава нищо и нищо да не купува отъ тѣхъ, и да не влиза въ никакви роднински връзки съ тѣхъ чрѣзъ даванье тѣмъ или взиманье отъ тѣхъ моми и жени. Който не устои на всичко това, проклетъ да бѫде отъ Бога и отъ народа, прѣзрѣнъ да бѫде отъ всѣкиго и безчестенъ да бѫде за всѣкога!”
Лошо било положението на гъркоманитѣ слѣдъ това народно афоризмо (проклятие). Всѣкой бѣгалъ отъ тѣхъ като отъ заразителни хора; дукянджиитѣ не имъ продавали нищо, фурнаджиитѣ не имъ печели хлѣбъ, отъ кѫщитѣ били изпѫждани, по пѫтищата имъ се смѣели и пр. Били принудени да се обърнѫтъ къмъ властьта, но и тя какво е могла да направи? Ако туй не бѣ се развалило за скоро, всичкитѣ гъркомани щѣли да бѫдѫтъ принудени да се откажѫтъ отъ Мелетия, защото нѣмало за кого да омѫжватъ дъщеритѣ си. Но, за жаль, това нетраяло дълго врѣме и пакъ нашитѣ го нарушили. Причина били трима само
669
(на които нѣма да споменѫ имената), които взели дъщери отъ хора, които и днесъ сѫ гъркомани. По такъвъ начинъ се развалило това проклятие, и на гъркоманитѣ се дало възможность пакъ да си останѫтъ такива.
Има да се чудѫтъ хората, които прочетѫтъ тази история на възражданьето въ гр. Охридъ. Ще се чудѭтъ не толкова на постоянството на народа, колкото на клеветитѣ и на кознодѣйствията на Мелетия. Мнозина, може би, ще се осъмнѭтъ въ истинностьта на всичко описано, но ние ги увѣряваме, че по-малко е писано, отколкото би трѣбвало да се пише. Ако извѣстимъ, какъ Мелети принуждавалъ населението въ Крушово да му дава махзари, че е харенъ, [1] ако извѣстимъ, какъ той въ Рѣсенъ „като бѣсенъ вълкъ” разпѫдилъ учителитѣ въ бълг. училища и ги билъ чрѣзъ ясакчиитѣ и своерѫчно [2] и какъ тамъ въ съгласие съ единъ арнаутинъ грабнѫлъ благодарителнитѣ писма до Султана по случай благополучното разрѣшение на църковния въпросъ, [3] ако извѣстимъ всичко това, казваме, отвлѣкло би ни много надалече; но ние прѣмълчаваме работитѣ, които не сѫ станѫли въ Охридъ, а говоримъ само за това, което прѣдъ очитѣ на охридчани се е вършило. Думата ни е за клеветата която направилъ Мелети прѣзъ 1872. год. Тя се състои въ слѣдното: извѣстилъ на властьта, че българитѣ сѫ бунтовници и че тѣ се молили постоянно въ черквитѣ за здравьето на руския царь. Ако тя, властьта, вземе черковнитѣ имъ книги и ги разгърне, ще се увѣри въ истината. Наистина, правителството вдигнѫло книгитѣ отъ църквитѣ Герекомия и Каменско и намѣрило въ молитвитѣ, гдѣ се споменува името на руския царь. По поводъ на това арестували свещеницитѣ п. Анастаса Гаврииловъ, н п. Якима Маленковъ и епитропитѣ на черквитѣ Манета Миле Даскаловъ и Ангела Яневъ Марковъ. Тѣ увѣрявали каймакамина, че всичко това е клевета и че това не се чете въ черквитѣ никога. Ако името на руския царь се споменува въ тѣхъ, то е, защото книгитѣ сѫ печатани въ Русия; но че тия книги сѫ безврѣдни, доста е да се докаже отъ това, гдѣто царската цензура въ цариградъ ги е пропустнѫла въ държавата. Но „кой ти чете ферманъ въ орманъ?” [4] Двама лъжесвидѣтели свещеници-гъркомани подтвърдили клеветата на Мелетия, и нещастнитѣ изведнажъ вързани и подъ конвой ги проводили въ Битоля. Оттамъ по сѫщия начинъ право въ знаменитото солунско Канлѫ-куле. [5]
Нѣмало, може би, да се върнѫтъ горкитѣ отъ заточение, ако охридчани не били енергични и дѣятелни въ онова врѣме. Изведнажъ разиграли телеграми между Охридъ, Битоля, Солунъ, Цариградъ. Благодарение на всичко това били спрѣни въ Солунъ, правителството се увѣрило въ невинностьта имъ и слѣдъ нѣколко мѣсеци ги освободило отъ затвора.
1. Вж. в. „Македония,” 69 год. бр. 51.
2. Вж. в. „М.,” 67 год. бр. 46.
3. Вж. в. „Право,” 1870 год. бр. 6.
4. Пословица; въ Охридъ каматъ: „коі ти́ пеіт фéрман в óрман!”
5. Тая кула сега се нарича Беязъ-куле. Прѣди нѣколко години нѣкои европейски консули обърнѫли вниманието на турското правителство върху старото и грозно название Канлѫ-куле (кървава куда) на тая кула, и то я побѣли и заповѣда да я наричатъ Беасъ-куле (бѣла-кула). До тогава бѣше червена и само съ вънкашностьта си вдъхваше ужасъ на хората.
670
Всичко това Мелети го правелъ, за да може по единъ или другъ начинъ да грабне една черква отъ българитѣ въ Охридъ. Нему му се додѣяло вече да се черкува въ кѫщата на попъ Масина. Цѣли 4—5 години не билъ влѣзълъ нито въ една черква въ Охридъ. Тая 1872. г. той намислилъ по какъвъ и да е начинъ да служи на Рождество въ една отъ черквитѣ. Искалъ да употрѣби насилие въ Охридъ, но се увѣрилъ, че нѣма евтино да му излѣзе това, и за туй рѣшилъ да изпълни плана си въ Струга. Наистина, заобиколенъ съ нѣколко десетки жандарми, влѣзълъ на сила въ черквата и тъкмо тогава, когато се започнѫла вече службата. Двамата гъркомански свещеника заедно съ архиерея си почнѫли да бутатъ и да пѫдѫтъ българскитѣ попове. Като се грабили па прѣстола по такъвъ начинъ, бутнѫли св. потиръ и излѣли св. тайни. Но това ни най-малко не смутило високопрѣосвещения да тури плана си въ дѣйствие. Той, наистина, изпѫдилъ българскитѣ попове и почнѫлъ самъ да служи.
Народътъ се въздържалъ да се намѣси, макаръ и да мислилъ съ зѫби да разкѫса насилницитѣ: вѫтрѣ въ черквата били жандармитѣ.
Мелети криво-лѣво прослужилъ и още веднажъ не се върнѫлъ вече. Това му било послѣдно влизанье въ Стружката черква.
Много хора останѫли непричестени тоя день.
Ето какви били геройствата на Мелетия.
Слѣдъ отказваньето на народа отъ патриаршията и отъ Мелетия, 17-тѣ гъркомански сѣмейства останѫли безъ черква. Всичкитѣ черкви, естествено, прѣминѫли въ рѫцѣтѣ на българитѣ. Мелети съ своитѣ привърженици, като нѣмалъ, гдѣ да се черкува, направилъ единъ параклисъ въ кѫщата на попъ Масина и тамъ се молелъ на своя богъ на кознитѣ, прѣдателствата и интригитѣ. Но той и „народътъ му” не били доволни отъ това. Тѣ искали на разположението си черква; а това май лесно не можело да се придобие, защото били пръснѫти по единъ по двама въ всѣкоя махала. За това тѣ се отнесли до властьта и направо, и чрѣзъ св. патриаршия. Властьта, както всѣкога тъй и тогава, искала да имъ помогне, но не знаела какъ, защото нѣмало основание, нѣмало опора. Годинитѣ минавали, а Мелети и „народътъ му” все били безъ черква и продължавали да се черкуватъ въ една стая на поменѫтия вече свещеникъ Масина. Прѣзъ 1872. г. той пакъ подигнѫлъ въпроса за черква прѣдъ властьта, ама все пакъ залудо. Властьта употрѣбявала всевъзможни усилия да имъ се даде черква, но народътъ не склонявалъ, защото нѣмали право отцѣпившитѣ се отъ него братя. Прѣзъ сѫщата тази година, като не можалъ Мелети, макаръ и на сила, да грабне една черква нито въ Охридъ, нито въ Струга, той, отчаянъ и засраменъ, се отдѣлилъ отъ Охридъ и отишелъ да живѣе въ св. Наумъ, Рѣсенъ и другадѣ по епархията. Митрополията му управявалъ внукътъ му попъ Антонаки. Този човѣкъ, съ черна душа и съ пъклени иаклонности, мислелъ вѣчно да пакости на народа. Той съ гордость се хвалелъ прѣдъ всѣкого, че всичкитѣ 10,000 т. л., които събралъ чичко му отъ епар-
671
хията, щѣлъ да ги изхарчи, ала все пакъ щѣли да останѫтъ въ Охридъ. Но и за него настанѫлъ конецъ. Кѫдѣ половината на 1873. г. се разболѣлъ отъ лоша болѣсть и умрѣлъ въ правителствениа домъ. [1] Българитѣ направили отстѫпка, отворили вратата на съборната черква и го погребали съ приличие, при всичко че той билъ врагъ на народа и на българщината. Това много раздразнило Мелетия. Защо единъ православенъ христианинъ да бѫде погребенъ въ черква на схизматици, а тѣ да си нѣматъ никаква?! По поводъ на това пакъ подигнѫлъ въпроса за черква чрѣзъ самата патриаршия. Най-сетнѣ се досадило на В. Порта, и тя издала емирнаме до охридския каймакаминъ, да даде черква на гъркоманитѣ по какъвто и да е начинъ. Това емирнаме, прѣди да дойде, тайно се изгубило; [2] тогава патриаршията се обърнѫла за друго, получила и го прѣпратила въ Охридъ, а това пристигнѫло въ началото на 1874. г. Сега се започнѫли най-голѣмитѣ насилия на каймакамина за черква. Той заплашвалъ общината и члѣноветѣ ѝ съ заточение, ако не се съгласѭтъ да дадѫтъ поне една черква на владиката. Тѣ отговаряли, че черквитѣ сѫ отъ народа, и народътъ може да ги дава. Така или иначе, той се разпоредилъ единъ день прѣзъ м. мартъ да отидѫтъ при него десетина „созъ анлая,” съ които да поговори по тоя въпросъ. Събрали се около 40 мина, но, дори да отидѫтъ до хюкюмата, останѫли само слѣднитѣ десеть души: п. Василъ Касаповъ, п. Анастасъ Гавриловъ, Петъръ Огненъ, Григоръ Бояджия, Коста Размовъ, Илия Чобановъ, Ангелъ Спространовъ, Тасе Сапунджия, Якимъ Тримчевъ и Коля Сионъ. Вчасъ като се появим до конака, обиколили ги десеть души жандарми и ги внесли прѣдъ лицето на каймакамина. — „Нима вие не знаете, че имамъ власть да ви затвортѭ, да ви заточѫ и да направѭ съ васъ, каквото искамъ? Менъ ми е заповѣдано да дамъ една черква на владиката, ще се съгласите ли да дадете, или не?”
— Ефендимъ! ние сме царски хора и черквитѣ сѫ царски! Вие можете, каквото искате да правите. Ние не можемъ да изпѫдимъ единъ попъ отъ енорията му за хатъра на двама погърчени българи. Той се рѫкоположилъ за нея и трѣбва до смърть да живѣе въ нея. Ако ние прѣдадемъ черквата му и го изпѫдимъ на улицата, тогава съ какво ще живѣе той?
— Ама вие забравяте, че могѫ да ви проводѭ всичкитѣ на заточение и да строшѫ вратата на която черква искамъ?! Дайте ги ключеветѣ на св. Климентъ!...
— Ключеветѣ сѫ въ рѫцѣтѣ на народа, и вие можете, каквото искате да правите. Правдата е на наша страна и съ името на Н. И. В. Султана ние не се боимъ отъ нищо и никакво.
1. Той живѣелъ въ конака, защото никой не му давалъ кѫща като на прѣзрѣнъ човѣкъ.
2. Това емирнаме въ съгласие съ пощалиона го откраднѫлъ единъ младежъ-българинъ. Ние не искаме да му споменемъ името, защото съ неблагоразумната си постѫпка не направилъ друго, освѣнъ накаралъ водителитѣ да трошѫтъ пари и смалъ не пострадали нѣкои отъ тѣхъ. Мелети протестиралъ за кражбата, пощалионътъ билъ даденъ подъ сѫдъ и откаранъ въ Битоля, а водителитѣ, за да не ги издаде, били принудени да му плащатъ всѣки день по бѣла меджидия и да му хранѭтъ сѣмейството. Слѣдъ нѣколко врѣме съ рушветъ се запотушилъ въпросътъ и по такъвъ начинъ се отървали.
672
— Вънъ, . . . . . . . леръ!
Слѣдъ тоя остъръ и сериозенъ разговоръ Мелети убѣждавалъ каймакамина на сила да влѣзе и да грабне съборната черква св. Климентъ. И наистина, пръснѫло се слухъ, че Мелети съ сто души войници ще дойде и ще грабне училищата и черквата. Това било на 22. мартъ. Народътъ почнѫлъ да се трупа отвсѣкѫдѣ. Жени заобиколили пѫтнитѣ врата на св. Климентъ. Дѣца, мѫжье се изпокачили по зидоветѣ на градината. Толкова свѣтъ се събралъ, щото игла нѣмало кѫдѣ да падне. Всички плачели и се питали: „какъ е възможно черквата на светаго архиепископа Климента на сила да се вземе отъ рѫцѣтѣ на народа?!” Кѫдѣ пладнѣ пристигнѫлъ, единъ юзбашия съ сто души низами, но не можелъ да си пробие пѫть прѣзъ навалицата. Женитѣ плетъ били направили прѣдъ вратата. Мелети билъ заобиколенъ отъ жандарми и войници. Юзбашията, за да отвори пѫть, почнѫлъ да бие съ една сопа, която държадъ въ рѫка. Тогава една юначна жена — Йованица Филдишова се спуснѫла къмъ него, грабнѫла му сопата, изфърлила я надъ съсѣдскитѣ кѫщя и викала съ сълзи на очитѣ: „ние ризитѣ отъ гърба и обецитѣ отъ ушитѣ сме си продали за тая черква, а ти си дошелъ на сила да ни я грабишъ?!”... Тогава той заповѣдалъ на войницитѣ да се заловѭтъ за орѫжие и наистина около десетина жени били ранени съ щиковетѣ. Страшна олелия настанѫла! Слѣдъ като се пролѣла невинна кръвь на жени-христианки, Мелети влѣзълъ въ притвора на черквата. Ключеветѣ били у епитропа Йована Симончевъ. Но тъй като него го нѣмало, Мелети се разпоредилъ да повикатъ Демира (циганинъ-ковачъ), да отключи черквата съ инструментитѣ си. И той не можалъ да направи това, защото вѫтрѣ била калугерицата Ефимия и затваряла отвѫтрѣ. Тогава счупили желѣзата на единъ прозорецъ, влѣзли вѫтрѣ, избили всрѣдъ черква нещастната Ефимия и завладѣли черквата заедно съ училищата. 450 мало-възрастни дѣца почнѫли да се скитатъ по улицитѣ, да се биѭтъ, дрехитѣ да си дерѫтъ, обувкитѣ да си губѭтъ, главитѣ да си цѣпѭтъ, уроцитѣ да си губѭтъ изъ паметьта. [1] Тѣ отивали всѣкой день прѣдъ хюкюмата и викали: „дайте ни училищата! защо ни грабнѫхте училищата!”... А Мелети пъкъ една часть отъ тѣхъ направилъ за своя митрополия, въ другата се помѣстили нѣколкото гъркомански ученици, и мислелъ той вѣчно да се разполага съ тая светиня на бълг. народъ.
Слѣдъ извършваньето на това светотатство общинаритѣ и водителитѣ на народа не можели да стоѭтъ съ скръстени рѫцѣ и да гледатъ равнодушно. Тѣ вчасъ направили една телеграма до садразама въ Цариградъ и му извѣстили всичко подробно. Тѣ споменѫли за насилията на каймакамина, за раненитѣ жени, за скитаньето на ученицитѣ и за беззаконията на Мелети. Най-послѣ молили, часъ по-скоро да имъ се повърне черквата. Тая телеграма костувала около 15 т. л. Проводили въ сѫщото врѣме прошение и до валията въ Битоля. Тѣ били подпечатани отъ всичкитѣ
1. Вж. в. Вѣкъ, бр. 20. 1874 год.
673
махаленски печати и подписани отъ свещеницитѣ, отъ аазитѣ и отъ мухтаритѣ на махалитѣ. Вслѣдствие тая телеграма дошелъ нарочно въ Охридъ Битолския валия, за да изслѣдва на мѣстото работата. Повикалъ Мелетия, повикалъ и общинаритѣ и, слѣдъ като ги разпиталъ, далъ имъ надежда, че слѣдъ пристиганъето на българския митрополитъ въ Охридъ, черквата и училищата ще имъ бѫдѫтъ прѣдадени.
Тогава ставали голѣми приготовления за посрѣщаньето на първия бълг. митрополитъ Натанаила. Той тръгнѫлъ на 6. априлъ, 1874. год. отъ Цариградъ и пристигнѫлъ въ Охридъ кѫдѣ половината на тоя мѣсецъ. За неговото посрѣщанье ще говоримъ особено въ тази кратка история, но сега нека продължимъ разказа за черквитѣ. Щомъ като взелъ управлението на епархията дѣдо Натанаилъ, първата грижа му била да се залови за черквата св. Климентъ и за училищата. Той съ нови махзари и писма проводилъ Ангела Спространовъ бързо въ екзархията, за да разясни какъ стои работата и въ сѫщото врѣме пакъ се телеграфирало на садразама въ Цариградъ и до валията въ Битоля. По поводъ на това още веднажъ билъ проводенъ въ Охридъ послѣдния, за да изслѣдва пакъ работата. Тогава Н. В. П. Натанаилъ му поднесълъ прошение заедно съ всичкитѣ първенци въ Охридъ и съ всичкитѣ 400—500 ученици отъ училищата. Валията се вѫрнѫлъ назадъ и слѣдъ една седмица дошелъ пакъ по заповѣдь на Високата Порта, за да прѣдаде черквата на българския митрополитъ. Наистина, възнаграденъ прѣдварително прѣскѫпо за трудоветѣ, дошелъ, арестувалъ за една вечерь Мелетия, заповѣдалъ на десеть души жандарми да изпразнѭтъ митрополията му и прѣдалъ черквата на народа. [1]
Не е нужно да се описва тържеството, което стаиѫло слѣдъ прѣвзиманьето на черквата.
Слѣдъ всичко това гъркоманитѣ пакъ останѫли безъ черква. Но благоразумниятъ дѣдо Натанаилъ, за да умири духоветѣ и да задоволи правителството, убѣдилъ гражданитѣ да имъ дадѫтъ една черква. Тѣ го послушали и имъ отстѫпили черквата св. Врачи, която и днесъ е гъркоманска; а враченци пъкъ почнѫли да се черкуватъ въ св. Климентъ.
* * *
Първата грижа на българитѣ въ Охридъ слѣдъ отказваньето отъ патриаршията била да присвоѭтъ манастира св. Наумъ — тая светиня на цѣлия български народъ, а не само на охридчани. Наистина, тѣ го
1. Баща ми разказва, толкова била бърза работата, щото той въ три дена отишелъ отъ Охридъ до Цариградъ. Маршрутътъ му билъ такъвъ: Охридъ—Битоля, Битоля—Владово, Владово—Солунъ; сѫщия день се качва на параходъ и четвъртия день зараньта пристигнѫлъ въ Цариградъ. Слѣдъ като прѣдалъ писмата и порѫчкитѣ, се спрѣлъ въ „Ягджи-хани.” Подиръ нѣколко дена получилъ слѣдната телеграма: „Ягджи-хани, Ангелъ Спространъ, свети Климентъ клисеси булгаръ деспоти Натанаила теслимъ олунду.” Изведнажъ се отправилъ съ Ивана Манговъ въ екзархията и прѣдалъ телеграмата на терджуманина да я прочете. Антимъ си почивалъ. Щомъ чулъ, какво се чете вънъ, скокнѫлъ съ разрошени коси и взелъ съ радость телеграмата. — „Защо мене по-скоро не извѣстяватъ?” попиталъ той. — „Ваше Блаженство, Вие сте официално лице и за туй не побързали Вамъ да извѣстѭтъ телеграфически. Вие очаквайте подробности съ пощата и писмено.” Наистина, тъй станѫло.
674
придобили и поставили за настоятели Гр. Паунчевъ и П. Огненовъ, а за икономь пакъ сѫщия, който билъ и по-прѣди, Андроника Зарчевъ. Колко се излъгали българитѣ, гдѣто оставили да бѫде въ настоятелството и Зарчевъ! Цѣли три и половина години билъ манастирътъ въ рѫцѣтѣ на нашия народъ. Прѣзъ това врѣме настоятелитѣ се съгласили да изплатѭтъ дълговетѣ на манастира и, за да не плащатъ огромни лихви на беговетѣ въ Старово и Поградецъ, тѣ дигнѫли 500 л. т. отъ Евстатия Стамовъ (родомъ отъ Охридъ и прѣселенъ въ Битоля), богаташъ и дѣецъ по възражданьето, съ 10% лихва на свое име и ги дали кѫдѣто трѣбвало. Освѣнъ тая огромна сума манастирътъ още много дължалъ, но благодарение на щедритѣ подаръци на народа, всичко се изплатило въ едно кратко врѣме. Освѣнъ това и манастирътъ продължавалъ да внася по 3000 гр. за поддържанье училищата въ Охридъ, тъй като нѣкога тоя манастиръ, при купуваньето на чифлика Любанишча, дигнѫлъ отъ училищната каса 300 л. т., та сега останѫло обичай да се плаща всѣкоя година лихвата на тие пари. Отъ 1869. год. та до 1873. всичко вървѣло по редъ, и народътъ радостенъ и веселъ отивалъ на 20. юни и празднувалъ деня на светаго Наума. Тая година народътъ пожелалъ смѣтка отъ иконома А. Зарчевъ, тъй като той неимовѣрно разбогатявалъ. Явно било, че той злоупотрѣбявалъ съ манастирскитѣ имущества. За да избѣгне това, той прѣдалъ манастирскитѣ ключове на Мелетия. Мелети пъкъ това и чакалъ. Той вчасъ ги приелъ и подигнѫлъ сѫдъ направо и чрѣзъ партиаршията противъ претенциитѣ на българитѣ. Гъркоманитѣ се опирали на това, че манастирътъ билъ ставропигиаленъ; слѣдователно съ него може да се разпорежда само митрополитътъ или пъкъ патриаршията. Народътъ пъкъ доказвалъ, че манастирътъ не е ставропигиаленъ, а е енориатски, че въ него се черкуватъ двѣ села — Любанишча и Търпейца и тамъ кръщаватъ, вѣнчаватъ и погрѣбяватъ. Огромни суми се изразходвали по телеграми и прошения до В. Порта. По поводъ на това било заповѣдано на Битолския мутесарифъ да дойде на праздника въ манастира и тамъ да изслѣдва работата. Наистина, на 20. юни 1873. г. 7000 души народъ се скиталъ около манастира, цѣлували зидоветѣ и вратата на черквата, безъ да можели да се поклонѭтъ прѣдъ светитѣ мощи на св. Наума. Тѣ доказвали на мутесарифа и устно и писмено, че манастирътъ е народенъ и