ГЛАВА III.
Григори Пърличевъ. — Кюркчийска каса. — Нова анафора. — Смъртнитѣ грѣхове на Мелетия. — Халкидоносъ. — Отказванье прѣдъ патриарха и синода му. — Паритѣ на касата. — Свалянье на старитѣ ѝ настоятели и избиранье нови. — Грижа за български учители. — Недѣля Петкова. — Въвежданье на българския езикъ въ основнитѣ училища. — Рѣчьта на Пърличевъ на Русална-срѣда. — Грабванье на главното училище. — Наумъ Спространовъ. — Свещеницитѣ. — Прѣдложение на гъркоманитѣ за присъединение. — Съединението къмъ народа на свещеницитѣ. — Три нови махзари. — Челничкиятъ михтаръ Анастасъ Стрѣзовъ. — Поднасянье на махзара каймакамину. — Изфърлянье името на Мелетия отъ църквитѣ. — Протестътъ на Мелетия. — Първата българска община въ Охридъ. — Читалище. — Кознитѣ на Мелетия. — Пърличевъ арестуванъ. — Случката съ Якимица Сапунджиева. — Откарванье на Пърличева въ Дебъръ. — Грижи за освобождението на арестуванитѣ. — Освобождението имъ. — Нѣколко думи по поводъ рецензията на г. К. Шапкаревъ, помѣстена въ „Бълг. Прѣгледъ,” год. II, VII—IX.
Тази неравна борба обхванѫла всички духове. Нѣмало човѣкъ, който да не мрази Мелетия и духовното му началство. Всички искали да се избавѭтъ отъ звѣрскитѣ имъ нокти, ала нужно било слово, огнено и пламенно слово, за да ги въодушеви и да ги тикне напрѣдъ. За тази грамадна маса, за това болшинство, трѣбвало лостъ твърдъ, желѣзенъ. И наистина, тъкмо въ това врѣме, въ 1866. год., когато най-много се чувствувала тая нужда, явява се на сцената Григори Пърличевъ. И можеше ли тоя възторженъ мѫжъ, тоя човѣкъ съ пламенна душа и съ горещо сърце, тоя краенъ идеалистъ, поетъ, великъ патриотъ, доблестенъ гражданинъ, да стои равнодушенъ, да мълчи и да нѣмѣе, когато правдата
643
се тъпчела отъ шепа хора и врагове на единъ цѣлъ народъ? Никога! Той отворилъ уста и словата, рѣчитѣ и проповѣдитѣ потекли [1] като огънь и лава. Непропущалъ случай, да не се въсползува, за да насърчи, да подкрѣпя духоветѣ на народа и да призовава всички къмъ съгласие, любовь и единодушие. Пърличевъ съ похвала насърчавалъ и съ укоръ насърчавалъ. Гдѣто не помагали добритѣ и сладкитѣ думи, тамъ си служелъ съ другото орѫжие на рѣчьта — съ укора и мъмреньето. И наистина сполучвалъ, и всѣкога излизалъ побѣдителъ. Като сега помнѭтъ охридчани, когато единъ пѫть съ прѣзрѣние и съ негодование, но съ тѫга на душата и съ болка на сърцето, отъ черковния амвонъ ги назовалъ, „кьотилеръ — селяни кондрокефали,” загдѣто изгубвали въ нѣкои случаи куража и смѣлостьта. Бичувалъ той, нападалъ безпощадно, но когато трѣбвало и гдѣто имало нужда. И никой не му се сърделъ, и всѣкой го уважавалъ, и всѣкога печелелъ. Той билъ само душа и енергия. Безъ него дълго имало да се протака въпросътъ. Той бѣ роденъ тъкмо за епохата и за това най-много помогнѫ. Нему най-вече дължѫтъ охридчани за всичко, що иматъ, и той никога нѣма да бѫде забравенъ. Но и той умрѣ онеправданъ и обиденъ. Нему криво бѣше, когато виждаше. че едикой-си неговъ съгражданинъ бѣше възнаграденъ по-добрѣ отъ него. Явно исказваше това прѣдъ приятелитѣ, но не укоряваше оцѣнителитѣ, а своитѣ съграждани-общинари, които издаватъ лъжливи свидѣтелства и фалшиви документи.
Гр. Пърличевъ умрѣ прѣзъ 1893. год. на 25. януари на самия си именъ день. [2]
Пърличевъ почнѫлъ своята дѣйность още въ 1861. година, [3] но това е било тайно и глухо за Вароша, защото гърцизъмътъ билъ се вкоренилъ дълбоко въ сърцата на охридчани. Ето какъ говори той въ биографията си [4] за оная епоха: „Още отъ 1861 почнѫхме съ Якима Сапунджиевъ народний подвигъ; но го почнѫхме глухо: Врѣмето още не бѣше сгодно; гърцизма въ Охридъ отъ вѣкове бѣше се вкоренилъ и до сега все раслъ и раслъ; [5] Българинъ Българина наричаше „шопъ”; Българската азбука само на трима бѣше извѣстна и се наричаше Сьрбска; Учени мѫжи увѣрявахѫ, че Българитѣ нѣмѫтъ писменъ язикъ; Обвини-
1. По-долу ще запознаемъ читателитѣ съ нѣкой откъслекъ отъ неговитѣ рѣчи.
2. Не считаме за нужно да дадемъ подробни биографични бѣлѣжки за покойния Пърличевъ, защото е публикувана вече неговата автобиография въ Сбм. XI. Който желае, може да я прочете тамо. — Тая автобиография съвсѣмъ малко ни разказва за възражданьето на гр. Охридъ. Авторътъ ѝ, види се, отъ скромность не искаль да пише подробно за тия събития, защото би трѣбвало на всѣка страница да поменува името си — нѣщо несъгласно съ неговата скромна натура.
3. Трѣбва да се разбира краятъ на 1861 год., защото прѣзъ м. февруари сѫщата година бѣше прѣдаденъ Д. Миладиновъ и откаранъ въ Цариградъ. Пърличевъ тогава се намиралъ още въ Гърция и послѣ се върнѫлъ.
4. Вж. Сбм. XI. Автобиография отъ Гр. С. Пърличевъ.
5. Гърцизъмъть бѣ се вкоренилъ само въ нѣколкото чорбаджийски кѫщи. Масата, т. е. народътъ, била, както е и сега, проста и невѣжествена. Трѣбваше само да ѝ се отворѭтъ очитѣ, да ѝ се даде да разбере, че тя е плячка на гръцкитѣ калугери фанариоти. И наистина, като съзна положението си, дигнѫ се като единъ човѣкъ и, макаръ мѫчно, отърси отъ гърба си духовното гръцко робство. (Доказателства за туй вж. рецензията на г. К. Шапкаревъ въ „Бълг. Прѣгледъ,” год. II, IX, 282).
644
телитѣ на Миладиновци, тогава скоро наградени съ ордени, бѣхѫ въ най-високѫтѫ степень на славѫтѫ си и на влиянието си.”
При все това, искрата бѣше вече фърлена и идеята за възражданьето се ширеше надалечъ. Проповѣдитѣ на Миладинова още звучели въ ушитѣ на охридчани, а пъкъ кошишкото училище имъ напомнѣло, че тѣ сѫ българи, а не гърци. По поводъ на това, Пърличевъ побързалъ още тогава да се запознае съ българската азбука. „Въ дукяна на Ангела Групчевъ, пише той, който служеше какъ читалище, се научихъ на българско чтеніе и язикъ. Си помагахме взаимно: Онъ ни изясняваше Българскитѣ непонятни намъ думи, а ние — нему Европейскитѣ. Прочетохме българскѫтѫ историѭ и разказвахме въ училището и по кѫщи дѣто трѣбаше най-потрясающитѣ ѝ страници и мѫченическѫтѫ смърть на Миладиновы. Често расправяхме на ученицытѣ и на родителитѣ имъ (но не всѣмъ) колко е труденъ Еллинскый и колко по сладко и по лесно е да се учатъ на майчинъ си языкъ. Много пцалми прѣведени на Македонско нарѣчіе се четехѫ по църквитѣ и вдъхвахѫ свещенъ ужасъ на хрістіанитѣ. Когато чтецътъ не ми се аресваше, самъ ставахъ чтецъ. Силно се Богу молехме: но сѫщевременно и работехме. Орахме день и нощь да си приготвимъ почвѫ за сѣенье.” [1]
Главната дѣйность на Пърличевъ се почва по-сетнѣ. Той билъ инициаторътъ за основаваньето на „кьуркчийската каса” въ Охридъ, която толкова много помогнѫла съ сумитѣ си въ народното дѣло. Кожухаритѣ били подготвени за това нѣщо, само че нѣмало кой да ги подкани и кой да ги насърчи. Тѣ, като прѣкарвали почти по-голѣмата часть отъ годината въ Цариградъ, не можели да не знаѭтъ, какво се върши по другитѣ крайща на отечеството ни. Намирайки се постоянно въ съприкосновение съ народнитѣ прѣдставители на Тракия и Мизия въ „Ягджи-хани” и „Кьуркчи-хани,” освѣстявади се, учели се, събуждали се. Всичко видено и чуено искали да прѣнесѫтъ и прѣнасяли го кѫдѣ насъ. Това най-много помогнѫло за съставяньето на горѣпоменѫтата каса. И въ 1866. год. лѣтото, когато се върнѫли кожухаритѣ отъ Цариградъ, събрали се въ единъ праздниченъ день и, насърчени съ едно словце отъ Пърличева споредъ духа на врѣмето, рѣшили да основѫтъ тая каса, която да имъ служи отпослѣ въ случай на нужда. Направили единъ „кондикъ” и въ него записали всички волни помощи. Всички казваме, защото записали и майсторитѣ, записали и калфитѣ; записали и голѣмитѣ, записали и малкитѣ. Изведнажъ паднѫли 412 т. л., т. е. около 10,000 лева. Тѣ не се задоволили само съ това. Майсторитѣ-кожухари се задължили да даватъ за въ полза на касата по 10 гр. на денгъ стока, която ще донасятъ отъ Европа, а калфитѣ пъкъ — по единъ день отъ годината да работѭтъ за сѫщата каса. Това послѣдното въ сегашно врѣме не прави никакво впечатлѣние, защото кожухарството съвсѣмъ опаднѫ, и Охридъ опустѣ; а въ онова врѣме било чудо — съ
1. Вж. Автобиография и пр.
645
стотини денгове се внасяли въ Охридъ и хиляди рѫцѣ ги изработвали. Нанстина, чудна била тая каса! Тя съсипала елинизъма въ Охридъ. Мелети, казватъ, и внукътъ му попъ Андонаки, щомъ узнали за тая каса, ахнѫли и казали: „ето тя ще ни стори прахъ и пепель!...” Това било истина, това се сбѫднѫ и това ги опропасти.
Въ това събрание кожухаритѣ избрали двама настоятели — Гр. Паунчевъ и П. Огненовъ, повѣрили имъ касата, а тѣ раздали паритѣ съ лихва по 10 % и всичкитѣ тия доходи били прѣдназначени главно за урежданье на училищата; „но не веке, се говори въ една дописка, да задържѫтъ и гърцки езикъ; ами твърдо рѣшение имахѫ да го замѣнѫтъ него съ майчиниятъ (българскиятъ).” За голѣмо съжаление „една цѣла година, продължава дописникътъ, по разни причини не могохѫ да турѫтъ въ дѣйствие намѣрението си, понеже въ Охридъ, при сè що нѣма ни единъ гъркомислящъ, но относително училищата може да се найде още по нѣкой да мисли различно... или пъкъ да се колебаѭтъ въ двоумие.”
* * *
Слѣдъ подаваньето на поменѫтия махзаръ на Н. И. В. Султана, охридчани се надѣвали, че патриаршията ще се вразуми и ще махне Мелетия, а на негово мѣсто ще назначи другъ българинъ. Днитѣ минавали, недѣлитѣ минавали, цѣли мѣсеци тъй сѫщо изминѫли, а никаква вѣсть нѣмало отъ патриаршията. Много пѫти живущитѣ търговци — охридчани въ Цариградъ отивали въ патриаршеския домъ съ цѣль да узнаѭтъ нѣщо, ала нищо не узнавали и неприимани бивали даже. Най-сетнѣ тѣ излѣзли отъ търпѣние, събрали се единъ день, съвѣтвали се помежду що да правѭтъ и какво да прѣдприемѫтъ и рѣшили да пишѫтъ въ Охридъ пакъ, за да се състави още една обща епархиална жалба. Това било тъкмо слѣдъ една и повече година, откакъ си отишли екзархитѣ. Безъ да се губи врѣме, охридскитѣ старци — първенци, начело съ Г. Пърличевъ и Я. Сапунджиевъ (и този послѣдниятъ не малко е помогнѫлъ за възражданьето на Охридъ съ рѣчитѣ си въ нѣкои случаи), повикали по петмина отъ всѣкоя махала, неизключая и двѣтѣ Горна и Долна Влашки махали, съвѣтвали се и рѣшили да съставѭтъ тая епархиална жалба (ἀναϕρὰ) като допълнение на първата и на прошенията, що се подали на екзархитѣ, и въ нея да изброѭтъ всичкитѣ смъртни грѣхове, които билъ направилъ Мелети. И наистина въ 1868. год. се събрали всички граждани и свещеници отъ Охридъ, изброили всичкитѣ злодѣяния, що билъ направилъ Мелети, придружили жалбата съ 40 още прошения [1]
1. Измежду всичкитѣ тие прошения заслужва вниманието едно най-вече. Това бѣло на една влахиня отъ с. Бѣлица. Тая, стара жена, живѣела съ невѣстата на единствения си синъ, който се намиралъ въ чужбина. Горкиятъ той бъхталъ си главата по далечни страни да спечели хлѣбъ и соль за младата си жена и за старата си майка, а Н. В. П. Мелетиосъ ефенди се ползувалъ съ хубавото, росното и младото лице на булката. Той я отнелъ отъ свекървата и си я държалъ цѣли четири мѣсеца въ Янковецъ. Писватъ на мѫжа ѝ, той се връща и дома я не намира. Тогава се отправилъ въ Янковецъ при владиката и си я взелъ. Не се изминѫли
646
на частни лица, които били пострадали отъ него, подписали я и я подпечатали съ всичкитѣ махаленски печати и съ ония на общинитѣ отъ епархията и я проводили пакъ на кожухаритѣ-търговци въ Цариградъ. Тѣ, щомъ я получили, незабавно се събрали около 30 мина и отишли да поднесѫтъ жалбата на Н. Всѣсветѣйшество патриарха.
Въ патриаршията не било позволено на всичкитѣ да се явѭтъ прѣдъ духовния глава на черквата. Тѣ избрали изпомежду си петь-шестмина по-свѣстни и по-разбрани, които да влѣзнѫтъ въ синода. Тѣ били слѣднитѣ: Анастасъ Шурбановъ, Никола Паунчевъ, К. П. Размовъ, П. Огненъ, Гр. Паунчевъ, Ангелъ Спространъ и Йованъ Чукале. Останѫлитѣ чакали вънъ въ коридоритѣ на патриаршеския домъ. Докато жалбата се чела, тѣ стоели прави. Почнѫли да разглеждатъ другитѣ прошения и, когато се чело онова на влахинята, всичкитѣ синодални архиереи прѣхапали си устнитѣ и загладили си брадитѣ. Огненитѣ думи на Пърличева: „о, В. Всѣсвятѣйшество, какво чакате още! да се отворѭтъ небесата ли и самъ Богъ да ни накаже, като зафърля жупель и огънь отъ небесата, както направи съ Содома и Гомора?!...” Тие думи, изкарватъ синодалния члѣнъ Халкидоносъ отъ търпѣние, и той всрѣдъ синода и прѣдъ лицето на патриарха позволява си да каже: „е, та, какво се е сторило, като е говорилъ охридскиятъ Мелети съ млада жена?! Не ли и Христосъ говореше съ самарянката? Когато Той е съгрѣшилъ, колко повече единъ човѣкъ—владика?!...” Ужасъ обхванѫлъ прѣдставителитѣ. Изпоглеждатъ се единъ другиго като вджасени, безъ да си продуматъ нѣщо. Най-сетнѣ, съвзематъ се малко, дохождатъ на себе си и казватъ: „дойде му веке саăтотъ”. Тогава А. Шурбановъ, като по-смѣлъ и по-рѣшителенъ, обръща се къмъ патриарха и къмъ Синода му и тѫжно имъ казва: „Ваше Всѣсветѣйшество и Всѣсветѣйши Синоде! Ние отъ Охридъ и отъ охридската епархия неведнажъ вече сме се обръщали къмъ Васъ, за да ни снабдите съ достоенъ пастиръ, който да има архиерейски чинъ, а не разбойнически; а Вие постоянно ни показвате черното за бѣло и сравнявате Спасителя съ единъ най-грѣшенъ измежду грѣшнитѣ! Щомъ е такава работата, ние сами го провъзгласяваме за недостоенъ, сваляме го отъ прѣстола на св. Климента и прѣставаме отсега да бѫдемъ чеда на Великата Черква. Позволете ни, прочее, да Ви цѣлунемъ рѫка за послѣденъ пѫть”. Ужасъ обхванѫлъ патриарха. Той се вдървилъ и автоматически само и махайки съ рѫката укротително, казвалъ: „μή παιδιὰ μου, σταϑῆτε! μή παιδιὰ μου, σταϑῆτε...” Но тукъ се дигнѫла цѣла врѣва. Разгорещили се всички отъ думитѣ на Шурбанова и гракнѫли съ единъ гласъ: „не, не искаме! и сто Мелетиовци да ни проводите вече, за насъ сѫ недостойни и не ги приемаме! Нищо сѫ всички и всички сте такива!...” Безъ да се кланятъ,
цѣли два мѣсеца, убиватъ мѫжа, а жената пакъ се връща у Мелетия. Разбира се, никой не се съмнѣвалъ, па и сега никой не се съмнѣва, че това било работа на архиерея ни. Това прошение произвело ужасъ на синодалнитѣ архиереи въ патриаршията и това прѣкѫснѫло нишката, която свързвала народа съ нея.
647
безъ да цѣлуватъ по обичая рѫка, ядосани, разпалени, излѣзли, траснѫли вратата и, присъединявайки се съ другитѣ, тръгнѫли за „Ягджи-хани”. [1]
По пѫтя съ въодушевение разказвали всичко това на другаритѣ си, радвали се и се чудели. Всички се съгласили на окончателното отказванье и се възхищавали даже. Лицата сияели на епархиалнитѣ прѣдставители, като че Духъ Божи билъ ги озарилъ. Какви братски и задушевни чувства си исказвали тѣ! Любовь ги въодушевявала, съгласие ги съединявало и вѣрата въ сполуката ги ободрявала. Наистина така било, наистина и съ това спечелили! Какъвъ добъръ и поучителенъ примѣръ за сегашнитѣ младежи!
Въ хана прѣдсгавителитѣ обмислили сериозно по-нататъшнитѣ дѣйствия, защото имало да се борѭтъ съ една вѣковна стихия, която бѣ пуснѫла дълбоки корени навсѣкѫдѣ и за всѣкога. Тѣ тогава рѣшили да пишѫтъ въ Охридъ за всичко станѫло и да подканѫтъ всичкитѣ епархиоти, съвсѣмъ да стане отказваньето отъ самото мѣсто. Читателитѣ ще прочетѫтъ за това по-долу.
Още не били се разотишли тѣ, когато влѣзнѫлъ делегатъ отъ патриаршията да ги моли и да имъ обѣщава, че всичко ще бѫде сторено по желанието имъ. Но тѣ и тука отказали и останѫли докрай твърди на думата си.
* * *
Желанието да се откажѫтъ отъ патриаршията и да свалѭтъ Мелетия май не било толкова лесно на практика. За това тоя въпросъ, докато узрѣе и се поразчепка повече, останѫлъ нѣколко мѣсеца по-късно. Но за това пъкъ трѣбвало да се извърши единъ другъ не по-малко важенъ и потрѣбенъ отъ първия. Той билъ въвежданьето на бълг. езикъ въ училищата. Тукъ трѣбвало сумитѣ на касата да се пустнѫтъ въ ходъ за помощь и поддърѫка. Кожухаритѣ, и ония въ Цариградъ, и ония въ Охридъ, се замислили и разбрали, че тази борба май нѣма скоро да се свърши, а пъкъ до когато се свърши, естествено, ще трѣбватъ жертви и то не малко жертви, а много. За това рѣшили събранитѣ суми, т. е. кюрчийската каса да се употрѣби за тая работа. На това рѣшение се възпротивили тогава старитѣ настоятели Гр. Паунчевъ и П. Огненъ. Разбира се, въ такъвъ случай нѣмало друго, що да се прави, освѣнъ да ги свалѭтъ и на мѣстото имъ да изберѫтъ други. Наистина свалили тѣхъ, а за нови избрали К. П. Размовъ и Коста Карадимчевъ. Но този послѣдниятъ вчасъ се отстранилъ, като си отишелъ въ Бруса по своя частна работа, и се замѣнилъ съ Илия Чобановъ. Много билъ сполучливъ
1. Баща ми и сега съ възхищение разказва за тоя случай. Той билъ облѣченъ като скотовъдецъ въ арнаутски дрѣхи и прѣдставялъ арнаутското население на епархията. Приказвалъ по арнаутски по прѣдварително скроенъ планъ. Никой не го разбиралъ, освѣнъ корчанскиятъ синодаленъ митрополитъ. На въпросъ, защо не искате Мелетия, той му отговарялъ по арнаутски, че той, Мелети, не е достоенъ за владика, защото е рушветчия, женкарь, клеветникъ, и защото съ паството не се отнася като съ хора, а като съ говеда. „Като свинье ни затваря, казалъ, въ котаритѣ”. — „Когато излѣзохме тъй сърдити изъ патриаршията, прибавя баща ми, само едно „шубе” имахме: да не ни вързѫтъ и да не ни заточѫтъ за постѫпката.”
648
тоя изборъ. И двамата крайни и горещи патриоти вчасъ подкарали работата напрѣдъ. Члѣноветѣ на касата имали пълно довѣрие на тѣхъ и имъ дали безгранични права — да харчѫтъ за училищата, колкото могѫтъ и както знаѭтъ. Тѣ изведнажъ помислюватъ за български учители. Кѫдѣ края на м. августъ 1867. год. условватъ г-жа Недѣля Петкова за дѣвич. училище, [1] а учители за мѫжкитѣ училища? Наистина Пърличевъ и Димитъръ Узуновъ били готови, но не ли били гръцки възпитаници! Тѣ, освѣнъ да говорѭтъ бълг. езикъ като тѣхенъ майчинъ, друго не знаели. Рѣшаватъ се тогава да отидѫтъ въ Цариградъ и да изучѫтъ писмения; но тука пакъ ново прѣпятствие: пари нѣма. И наистина, откѫдѣ щѣли да иматъ, когато общината била разнебитена и никой не имъ плащалъ като на гръцки учители? Тогава настоятелитѣ на касата ги снабдяватъ съ пари и ги пращатъ да изучѫтъ българското писмо. [2] Слѣдъ шесть мѣсеци прѣзъ м. ноември 1868. год. се връщатъ отъ Цариградъ и се назначаватъ за бълг. учители въ основнитѣ училища, кѫдѣто въвеждатъ и бълг. езикъ. Главнитѣ училища още били гръцки и още продължавали тамъ да учителствуватъ Савинъ, Темко П. Стефаниевъ и др.
Гр. Пърличевъ много по-отрано проповѣдвалъ изфърляньето на гръцкия езикъ отъ училищата. Но това не било тъй лесно, както споменѫхме и по-горѣ. Въ една дописка отъ Битоля съ дата 1867. год., 28. януари, въ в. М. бр. бр. 12 и 18 се казва: „днесь въ Охридъ загърмѣ гласъ народенъ при тихитѣ дни на Августейшия ни царь султанъ А. Азисъ татко нашъ. Самитѣ до сегашни гърцки учители, а особито Г. Пърличевъ, който биде вѣнчанъ въ Атина за прочутата му поезия „Ἀρματωλός,” проповѣдуватъ въ гърцкитѣ училища съборно за досегашното имъ (ни) заблуждение. Сѣкоя недѣля се изговарятъ по църквитѣ трогателни слова за постраданието и досегашното ни боледувание отъ гърцизмътъ и оти безъ друго требитъ да го изтуркаѭтъ сосемъ та да видѫтъ бѣла виделина.”
Най-голѣмъ ударъ Пърличевъ нанесълъ на гръцкия езикъ съ рѣчьта си произнесена на Русална-срѣда (Прѣполовление). [3] Ние ще приведемъ тука твърдѣ малка часть отъ тая знаменита рѣчь, за да видѭтъ читателитѣ съ какви огнени думи Пърличевъ насърчавалъ населението и „какъвъ пламенъ горѣлъ въ гърдитѣ му,” както самъ казва въ автобиографията си. Ето го тоя откъслякъ:
„Жаждай да грядетъ ко мнѣ и да пиетъ. Рече И. Христосъ: кой е жеденъ, нека дойдить кай мене да го напиямъ. Коя е водата Христосова, що е гаснитъ жедостьта отъ людитѣ? е светеното писание; а ние бѣдни само името го слушаме, оти викаеть светено писаиие, а що пишить во него, баре хаберъ нѣмаме. Се пеитъ, а ние не разбираме; туку стойме како зграгорени, язикъ свой си имавме и го погазивме, ситѣ народи си учатъ свой язикъ, а сомо ние
1. Вж. в. М. бр. бр. 39 и 40 за 1867. год. За поддържанье учителка въ дѣвическото училище покойния Тошковичъ отъ Одеса подарилъ годишно 3000 гр. Тая частна субсидия се продължавала нѣколко години.
2. Въ Цариградъ Пърличевъ се училъ български у Найденова безплатно. Както видѣхме по-прѣди, той се запозналъ съ българската азбука още въ Охридъ у Ангела Групчевъ, но туй не му стигало и за това отишелъ въ Цариградъ.
3. Тоя день става моноклисия въ Охридъ.
649
учиме язикъ чужди и най-мѫченъ. Дѣцата пѣетъ на училище и не разбираетъ, за това учеетъ безъ севда и слѣпи останвеетъ.
„Бѣше потрѣбно да имавъ гласъ огроменъ како гърмежъ за да викнамъ и отъ гласотъ мой да се занишеетъ темелитѣ отъ църквата и кубето да се раздѣлитъ, за да се разпърчкатъ гласътъ и да се чуѭтъ на всѣкѫдѣ.
„Како ние ке е исполниме наречбата Христова? Како ние ке угасниме жадостьта наша! Кога ние ке разбериме светеното писание? Како не думаме, оти со елинскиотъ язинъ не можатъ да бидитъ напрѣдия у насъ! Како не думаме, оти елинскиотъ язикъ е най-маченъ отъ ситѣ язици и оти сакатъ 20 години учение! Како не думаме, оти ние нѣмаме врѣме да ги пущаме чедата 20 години на училище! Како не думаме, оти да бѣше майкиниотъ язикъ никой не ке останеше неученъ! Како не думаме, оти света България се разбудила и си отворила сколя български и се просветила! Не е ли срамъ голѣмъ за насъ, свитѣ братя наши да бѫдеетъ разбудени, а ние сами да спияме! свитѣ да пиеетъ отъ водата Христова, а ние да жедвиме! Не е ли слѣпотия голѣма да ги слушате дѣцата ваши да ви пейетъ гърцки, та ни тие да разберетъ, та ни вие да разбервите! Како ке даите отговоръ прѣдъ Господа вие що си ослѣпивте сами чедата ваши со язикъ чужди, мъртовъ и най-маченъ! Що, не само вие не пияте отъ водата Христова, туку и чедата ваши не ги напивате! Ни они входятъ во царство небесно, и иния возбраняютъ! Ели вака ние ке добияме честь и прѣдъ людие и прѣдъ Господа? Ели вака ке го употрѣбяваме духотъ и умотъ и разумотъ, що ни ги дарва Господъ за да имаме разлика отъ говедата! ...” [1]
Кое сърце и чия душа не би се трогнѫла отъ тие патриотически думи?
Както поменѫхме вече, въ основнитѣ училища се прѣподавало по български, а въ главнитѣ — по гръцки. Това се протакало цѣли двѣ години. Скандалъ било наистина това, ала нѣмало що да се прави. Излизали ученицитѣ отъ основнитѣ училища, смѣели се на събратята си отъ гръцкитѣ и ги подигравали. Нападали се, карали се и много пѫти се сбивали. Ето го иде даскалъ Савинъ. Тѣ изведнажъ почвали да викатъ „тороломъ, тороломъ,” да му се смѣѭтъ и да го украсяватъ съ най-сквернитѣ епитети. Другъ пѫть го замѣрвали съ камъни и др.
Чудно било, наистина, въодушевението въ онова врѣме. Желанието да се избавѭтъ отъ духовното робство и да махнѫтъ гръцкия езикъ бѣ обхванѫло и мало и голѣмо. Съ еднаква страсть мѫжи, жени и дѣца били прѣдадени на идеята. Съ какъвъ интусиязъмъ, съ какво въодушевение се пѣела тогава пѣсеньта на Пърличева „До кога братя мили българи, до кога гърцитѣ ще ни тъпчатъ!...” Дѣца и старци, мѫжи и жени я пѣели. Съ страшна ненависть се изпѣвали особено стиховетѣ: [2]
„Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ,
Отъ всички български градове!
Да извикнемъ всички со голѣмъ гласъ:
Бѣгайте, гърци, не ве сакаме! ...”
А пъкъ когато редѣли причинитѣ на тази си умраза — унищожението на старата охридска патриаршия, сълзитѣ като градъ се сипели. Тази знаменита на врѣмето си пѣсень постоянно се лѣпѣше въ лицето на гъркоманитѣ. Минаватъ ли дѣца покрай домътъ на Мелетим, пѣѭтъ му любимия си куплетъ: „Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ . . .” Минава ли по пѫтя нѣкой гъркоманъ или гъркомански учитель, сѫщото му пѣѭтъ. [3] Съ тази сѫщата пѣсень окончателно изринѫли гръцкия езикъ
1. Вж. в. М. 1867 год., бр. 32.
2. Това го помнѭ и азъ, само че по-късно.
3. Помнѭ като сега, съ каква ненависть се отнасяхме къмъ гъркоманитѣ. Когато срѣщахме по пѫтя Мелетия, обръщахме му гърба и не си сваляхме фесоветѣ. Щомъ минеше българскиятъ Натанаилъ, изправяхме се почти като въ фронтъ, сваляхме фесоветѣ и благоговѣйно
650
отъ училищата и имъ ги отнѣли еднажъ за винаги. Това било въ 1869. год., 15-и септември. Въ тоя прѣкрасенъ день се събрали най-възрастнитѣ ученици отъ Пърличева, още отъ вечерьта се затворили въ главнитѣ училища и ги заковали вратитѣ. Храна си подавали прѣзъ прозорцитѣ и цѣлата нощь останѫли да пазѭтъ училището. На другия день отрано, щомъ се появилъ главниятъ даскалъ на гъркоманитѣ, прѣзъ прозорцитѣ залетѣли надъ главата му пинаки, дъски, гръцки книги и всичко, каквото било останѫло отъ тѣхъ. Въ сѫщото врѣме съ единъ възторженъ гласъ изъ гърлата на затворенитѣ ученици и изъ ония на надойденитѣ отрано изгърмѣла пѣсеньта „До кога братя мили българи”... и се разнесла по цѣлия градъ. Разбира се, всичко това било майсторски и умно устроено отъ по-прѣди. По такъвъ начинъ Савинъ се махнѫлъ и не помислилъ вече да се върне; а нашитѣ пъкъ съ тържество отворили училищата, очистили ги, освѣтили вода, която, разбира се, се сключила съ подобающата рѣчь отъ Пърличева, и започнѫли прѣподаваньето въ тѣхъ. [1]
Училищата въ Месокастро и въ Болница махала безъ шумъ минѫли въ рѫцѣтѣ на народа, защото нѣмало кой да ги оспорва.
Ето така се свършилъ въпросътъ за училищата. Гъркоманитѣ и день днешенъ се скитатъ отъ кѫща на кѫща. Тѣ съвсѣмъ би изчезнѫли, ако нѣма измежду насъ още такива българи, които да се лъжѫтъ за една
очаквахме благословията му. Той съ сияйно лице дигаше рѫката си и усмихнѫтъ ни благослявяше. — По гъркоманитѣ фърляхме камъни, смѣехме се и ги подигравахме. — Това се отнася къмъ 1874—75 год., когато азъ вече почвахъ да помнѭ и да наблюдавамъ. Борбата още не бѣше свършена и се продължаваше съ сѫщото ожесточенне, както и по-прѣди.
1. Мислѭ, не ще бѫде злѣ, ако приведѫ тукъ цѣлата горѣпоменѫта пѣсень и една друга, които толкова много въодушевявахѫ населението тогава. Ето ги:
I.
До кога, братя мили българи,
До кога гърцитѣ ще ни тъпчѫтъ,
Чрѣзъ своето фенерско духовенство,
Милото наше отечество?
Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ,
Отъ всички бьлгарски градове;
Да извикнемъ всички со големъ гласъ:
Бѣгайте, гърци, не ве сакаме!
Защото сте причина станѫли,
Та прѣди стотина години
Народната ни патриархия,
Съ измама ни я усвоихте!
Гдѣ съ нашитѣ стари списания?
Гдѣ сѫ нашитѣ стари списатели?
Всичко, всичко на прахъ е станало,
Отъ гръцката фенерска злоба!
Тѣ со своитѣ лѫжи, клевети,
Изморихѫ и много българи;
И сегашнитѣ ни свети отци,
Пратихѫ ги во заточение.
II.
Чуйте чеда, македонци,
И вси вие млади момци!
Зарѫчало отечество
На нашето юначество.
Да е клета тая глáва,
Що отъ сега кье познава
Владичкото църнокапство,
Фанарйотско духовенство!
Ой болгарски, ти мой народъ,
Що не гонишъ лошъ фанарйотъ!
Отъ вситѣ страни болгарски
Владицитѣ изтерале!
Врѣме дойде да си върнемъ
Гръцки книги да изгоримъ,
Какъ що тие ни правѣхѫ,
Наши книги изгорѣха!
Да се чуе по Европа
Паметната ни работа,
За пакостьта фанарйотска,
За славата макьедонска!
651
писалка, даромъ дадена отъ гъркоманския учитель или пъкъ за единъ грошъ тирипъ. Впрочемъ и това би се прѣмахнѫло, но се изисква охридчани да бѫдѫтъ малко по-щедри. Много има да се говори по тоя въпросъ, но нека да го оставимъ за другошъ.
Цѣлата тази работа по историята на възражданьето въ гр. Охридъ, ако да бѣше останѫла на пишущия тѣзи редове, той би заминѫлъ Наума Спространовъ безъ никакво внимание, тъй като неговата главна дѣйность се отнася къмъ по-ново врѣме. Но понеже К. П. Размовъ, [1] който ми достави по-голѣмата часть отъ тѣзи свѣдѣния. счелъ за необходимо, да посвети нѣколко реда върху неговия жнвотъ, то нѣма защо и ние да се отказваме отъ да споменемъ нѣколко думи, толкозъ повече че и той немалко е спомогнѫлъ за възражданьето и подиганьето на българитѣ въ Македония.
* * *
Наумъ Спространовъ се родилъ въ 1854. г. и билъ единствениятъ на врѣмето, който съзналъ необходимостьта отъ изучваньето на турския езикъ. Благодарение на стрика си Ангела, той успѣшно свършилъ ружджието въ Охридъ и едвамъ 17 годишенъ, билъ назначенъ за учитель по турски езикъ въ главното училище. Това било въ 1868. година. Чудна дарба и чудно постоянство е показалъ той въ изучваньето на езицитѣ. При всичката умраза и ненависть на турчетата, никога не се отчаялъ и не помислилъ да зарѣже училището. Неведнажъ изѣждалъ плѣсници и неведнажъ излизалъ отъ училището изплюванъ отъ турчетата. Съ голѣмо търпѣние прѣнасялъ малкия Наумь ефенди тие обиди и никога непосмѣялъ да се оплаче отъ другаритѣ си. Най-сетнѣ настанѫлъ край и на това. Той свършилъ съ награда турската реалка въ Охридъ и постѫпилъ учитель. При всичката си малка възрасть, той е билъ въ ума като старъ човѣкъ. Разисквалъ заедно съ учителитѣ, училъ и наставялъ. Той е единъ отъ инициаторитѣ, за да се състави бълг. читалище по онова врѣме въ Охридъ. Най-много спомогнѫлъ на охридчанн тогава съ съчиняваньето на нѣкои арзухали на турски езикъ, които арзухали никой турчинъ не се рѣшавалъ да ги напише, и въ врѣмето на истилимитѣ. Разказватъ единъ епизодъ за единъ такъвъ арзухалъ, повърнѫтъ отъ Бабаалие съ заповѣдь да се издири авторътъ. Ние ще оставимъ за другъ пѫть да опишемъ тоя епизодъ и ще минемъ по-нататъкъ. [2]
1. К. П. Размовъ е взималъ най-живо участие въ всичката тази борба. Най-сетнѣ пожела да принесе още едно добро на народа, като се съгласи съвсѣмъ доброволно да достави свѣдѣния за съставяньето на тази история. Най-много дължимъ нему за този трудъ. Него прѣди двѣ години Н. Събрание облагодѣтелствува съ една пенсия отъ сто лева за заслугитѣ му. За жаль, сегашното му я отнѣ. По кои причини, не знаемъ. Желателно би било тоя дѣятель да не се остави да гладува на старость съ сѣмейството си.
2. Писалъ въ едно прошение, че всичкитѣ турци сѫ лоши и нетърпими. Тая фраза жегнѫла правителственитѣ хора въ Цариградъ и вчасъ побързали да повърнѫтъ прошението назадь съ строга заповѣдь, да се издири, авторътъ. Разбира се, че охридскитѣ власти го узнали. За да се запотуши работата, родителитѣ му даватъ рушветъ и се писва въ Цариградъ, чо авторътъ билъ много младъ и неопитенъ човѣкъ. По такъвъ начинъ се спасява.
652
Слѣдъ нѣколко годишно учителуванье Н. С. бѣ заведенъ отъ стрика си Ангела въ Цариградъ, да изучи специално възточнитѣ езици. Той тамъ необикновена дарба е показалъ въ изучваньето не само на възточнитѣ, ами и на западнитѣ езици. Подъ рѫководството на нѣкого си Емрула-бей отъ Тифлисъ, многоученъ и високообразованъ руски емигрантъ, изучи персийски, арабски, руски, нѣмски, француски и усъвършенствува турския езикъ до висока степенъ. Главната мечта тогава му бѣше да постѫпи на служба въ Бабаалие, но въ 1877. год. заедно съ Игнатиева минѫ въ Източна Румелия и много отблизо се запозна съ тогавашнитѣ директори. Вчасъ слѣдъ това тѣ заедно рѣшаватъ да отворѭтъ бълг. гимназия въ Солунъ и за най-подходящъ да извърши то