Етнограф при Щаба                                                                                                    До Началник-щаба на
на 1-ва отделна армия                                                                                                 1-ва отделна армия
№ 5                                                                                            

гр. Битоля                                                                                                                   20 юли 1916 г.
                                                                                                                                          

Господин полковник,

чест ми е да Ви представя този кратък доклад за обиколката ми из района на армията.

Пълно и системно изложение на събраните етнографически материали и наблюдения ще мога да Ви представя, когато завърша обиколката си из новите земи и проуча материалите.

Първата ми работа, щом пристигнах при поверения Ви Щаб в гр. Ниш през м. ноември м.г., беше да потърся материалите на белградските музеи. Тези материали след обявяването на Австро-сръбската война били пренесени в Ниш, обаче след настъплението на нашата армия в сръбска територия били дигнати. От противоречивите показания не можа да се установи къде са били отнесени. Едва в Скопие през м. декември можаха да се открият следите им. Част от тези материали били първо пренесени в Скопие, а след нашата мобилизация — в гр. Митровица. Там ще да са били пренесени и складираните първо в Ниш материали. Така те бяха намерени и заети от австрийците.

В Скопско и Тетовско посетих няколко села, обаче не можах да намеря нищо ново за колекцията на Народния етнографически музей.

След пристигането ни в Битоля на 22.XII. м.г. започнах обиколката си из битолските села. В тях и у битолските антиквари намерих доста много материали за музея, които попълниха колекцията, що бях събрал по-рано из тия места във време на Балканската война през януари 1913 година.

От 2.1.1916 г. стар стил до 17.7. нов стил обходих следните селища из района на армията: Битолско — Долно и Горно Оризари, Ноаци, Караман, Кърклина, Ращани, Кукуречани, Беранче, Стари Сръпци, Св. Тодор, Чепигово, Паша Рувце, Обършан, Бела Църква, Водяни, Света, Слепче, Слепченски манастир, Смилево, Гопеш, Гявато, Лера, Рамна, Сръпци, Цапари, Раотино, Магарево, Търново, Диово, Брусник, Лахци, Буково, Кръстово; Прилепско — Дабница, манастир Трескавсц,Мажуйчища, Мраморани, Дубгъчани, Небрегово, Дреново, Десово, Брайлово, Слепче и манастира, Зърце и манастира, Жабяни, Долнени, Сенокос, Бело поле, Вранчс. Заполжани, Големо и Малко Коняри, Върбяни; Крушевско — Кривогащани, Алданче, Нерово, Турско, Локвени, Житош и манастира. Борина, Белушин, Селце, Харилово; Демирхисарско — Джван, Долонци, Брезово, Цер, Горно и Долно Цьрско; Порече — Брод, Суодол, Локвица, Вир, Црешньово, Белица, Тажево, Брез, Ковач, Самоков, Рамнье, Калугерец, Могилец, Монастирец, манастир св. Пречиста, Тополница, Слатина, Грешница, Девич, Требино, Русянци; Кичевско - Йериновци, Премка, Туин, Архангел, Доленци, Ягол, Поповяни, Заяс, Мидинци, Добреновец, Ясрец, Лахчани, Кленоец, Попоец, Подвис, Пополжани, Видрани, манастир св. Пречиста, Бръждани, Свинища, Козица, Кладник, Белица; Гостиварско — Таимища, Стретково, Ново село, Търново, Сърбиново; Охридско — Мраморен, Сливово, Слатино, Оздолени, Ърбино, Издеглаве, Средореч, Белчища, Ботун, Климещани, Нешеища, Требинище, Оровник, Подмолье, Лионще, Вапила, Локочери, Косел, Лесковец, Скробатино, Велгощи, Рамно, Велестово, Конско, Полшани, Пешчани, Трапеица, Любанища, манастир св. Наум, Пишкупи, Тушемище, Загоричани, Вьрдова, Старова, Поградец, Каливач, Требинье, Подкожан, Горно и Долно Селце. Кърчова, Монастирец, Бързеща, Кюкус, Елбасан; Стружко — Вишни, Октиси, Вехчани, Лабунища, Боросц, Таш, Морунища, Ложани, Дрислайца, Вранища, Морунища, Миолешово; Ресенско — Кривени, Янкосц, Царидвор, Дърмени, Покървеник, Лесковсц, Стенье, Конско, о-в Град, Бела Църква, Подмочани, Грънчар, Курбиново, Сливница, Крани, Харвати, Щърбово, Наколец, Любойна, Брайчино, Долно Дупени и много още български, турски и влашки села, които минах пътьом.

През м. февруари трябваше да прекъсна обиколката си за известно време — едно че нямаше вече никаква храна за конете, с които пътувах, и друго — трябваше да оправдая изразходвания кредит и да предам купените материали в музея.

На 10 март пак подкачих обиколката си. Наблюденията ми бяха почти изключително върху веществената култура на населението — селище, сграда, покъщнина, сечива, храна, облекло, текстилни и металически накити, като правих и съответни фотографически снимки. Съвкупността на тия наблюдения разкрива съвършено прост живот на бедно поробено земеделско население, в чийто дом едва що е започнала да прониква европейската култура чрез най-необходими предмети за чисто физически живот; неграмотно население без никакви културни нужди, чиято всекидневна тежка работа е изключително само за прехрана. Голям процент от мъжкото население от ред години насам емигрира в България, Румъния, Сърбия, Америка и др., като хлебари, търговци, дюлгери, прости надничари и пр., и много от тези гурбетчии всяка година редовно се завръщат в родината си. Ала тяхното влияние за културното повдигане на останалото население е съвсем слабо.

Нерядко в затънтени планински села всред първобитни едноогнищни къщи със сламени покриви се издига бяла двуетажна къта, покрита с керемиди, на някой малко забогатял гурбетчия. Но каквато с наредбата в първата, такава с и във втората: домашният живот в двете къщи по нищо не се отличава един от други. Огнището в двете къщи е в центъра без комина, а не до стената с комина и когато огънят гори, непривикнал човек не може да стои в задимената стая. Разликата е тази, че в първата къща хората и добитъкът са заедно, а във втората добитъкът е под одаята в пондилата (избата). Причината на това е, от една страна, традицията: "Тако се нашло от старо време", от която македонецът не тъй лесно може да се откаже; от друга — желанието му с нищо да не даде да се разбере, че той има нещо повечко от другите, защото веднага може да бъде обран от турците. Традицията и страхът са най-силните от факторите, които обуславят живота на македонеца в продължение на дълги години. Разбира се, след Освобождението страхът ще изчезне и населението скоро ще се убеди, че традицията не винаги е полезна, и ще даде голям прием на новата култура — нещо, наблюдавано и в свободна България.
       
Противно на бедната домашна обстановка македонската носия, особено женската, е извънредно живописна.

Основна форма на облеклото е: за жени — широка конопена везана риза, бял вълнен клашеник без ръкави, украсен с разноцветни, предимно червени нашивки, черен вълнен плетен пояс, дълъг някъде до 50 см, вълнена шарена престилка, черно или червено джубе без ръкави, вълнени шарени чорапи и забрадка — някъде везана, а някъде проста шамня; за мъже — проста бяла конопена риза, някъде малко везана, вълнени бечви или шалвари, антерия, джамадан без ръкави, долама, вълнен пояс, къса гуня с ръкави до лактите и качулка, някъде и кюрдия до колене. Тази основна форма на чисто земеделското облекло много варира в обходената площ било по кроеж, било по цвят и накити. Облеклото се прави от бял домашен вълнен шаяк, а напоследък някъде черен, за да не се перат често дрехите. Засега не купих никакви костюми — едно, че в музея има доста от този край, и друго, че цените им са доста високи при днешната скъпотия. При това облеклото, както и предметите на материалната култура не се застрашават от бързо изчезване, така че те могат да се доставят при по-нормални времена. Друг е въпросът с народното везмо, което след запрещението на Македонския революционен комитет през 1903 г. на много места жените вече съвсем не везат, но и туй, което се везе сега или пък е останало като спомен от баба и прабаба, намери ревностни любители в лицето на немците, които не жалят средства, за да ги откупят. Затова аз трябваше да бързам да събера и запазя от изчезване колкото е възможно повече и по-стари шевици и мога да кажа, че въпреки голямата конкуренция аз успях да събера маса материали из обходените краища.

Сега Етнографическият музей вече притежава предостатъчна колекция, добре определена, за научното изследване историческото развитие и географическото разпространение на това народно изкуство в южните ни нови области. Всяка от тези области има везмо с характерни за него орнаменти и колорит, които явно ни упътват към началото му във византийското и източното бродерийно изкуство, и, от друга страна, то хвърля светлина и върху историческото развитие въобще на македонското народно облекло.

На първо място между събраните материали трябва да спомена тъй наречените сокаи (Битолско, Прилепско, Охридско и Стружко) или решмета (Поречко и Кичевско), с които преди 50 и повече години младите невести си покривали главата и лицето. Те са конопени кърпи, дълги до 1 м и широки до 25 см, цели извезани бод до бод с разноцветна вълна или коприна. Цвят предимно червен и орнамент геометричен. Горните два ъъгла са свити като качулка и покриват главата; останалото виси на гърба и е украсено с дълги червени ресни, сребърни монети и мъниста. Качулката се прикрепя с подбрадник, обшит също със сребърни монети. Качулката се покрива с друга продълговата бродирана със сърма и коприна и украсена с червени ресни, монети и жабки кърпа — убрус, така че единият й край виси на плещите, а другият съвсем закрива лицето на невестата. Тъй забулена, отвеждат невестата в черква, венчават я и чак в къщи кумът премята предния край на урбуса над главата и открива лицето й. Везмото на тия два накита е извънредно архаично. Те са вече изчезнали и едва ли могат да се намерят някои цели екземпляри по затънтени планински села, и то само вълнени. Из цялата си обиколка аз събрах достатъчно вълнени, а копринени, които са много по-изящни, едва пет сокая. Убрусите са още по-редки и намерих само три копринени и три вълнени в Кичевско и Порече. Някога си антиквари евреи за нищо и никаква цена са ги събирали и изнасяли през Солун за Европа и Цариград, особено когато Върховният македонски революционен комитет забрани всички подобни накити по цяла Македония. Оттогава започна и упадъкът на македонската шевица. Не може и дума да става за някакво сравнение между старата и днешната шевица. В Стружко и днес се намират сокаи, само в по-нова форма — същата дължина, а ширина до 15 см, везани предимно с червена коприна и черна вълна, долу украсени с дълги черни ресни. Старият убрус днес в Битолско и Стружко е заменен с нов, носен от всички жени. Дълга бяла кърпа с пришити на двата края тъкани червени квадратни парчета и червени ресни в Битолско; квадратна бяла кърпа, единият край бродирал предимно с черна коприна, а в по-ново време тъкан с предимно червени орнаменти — в Стружко. Като този последният се е носил доскоро в Охридско, само че шевицата му е по-широка и е везана с предимно червена коприна. От всичките тези убруси взех по няколко екземпляра за музея.

На второ място трябва да спомена тъй наречените ръкавчиня из Битолско — везани изключително с бяла и червена коприна нашивки за украсяване ръкавите на клашниците. Те са вече изчезнали; от тях можах да събера десетина чифта из някои битолски села. Орнаментите са чудно хубаво стилизирани растителни мотиви.

Особено впечатление прави и днес още женската риза с изящно везаните си ръкави, поли и пазви. Такива ризи и бродирани части от ризи събрах в голямо количество. Трябва да забележа, че местопроизхождението на всички събрани шевици е точно установено, а също така по възможност и датата на всяка шевица, името и възрастта на жената,която я е везала.

Тия си наблюдения не насочвах само върху българското население, а и върху съседни и инородни племена — албанци и власи, за да си обясня, някои взаимни влияния и отношения. За наблюдение в областта на духовната култура и езика — народни песни, приказки, вярвания, обичаи и др., за които е необходимо по-дълго заседяване на едно място, аз нямах време и оставих за по-сетне. Не правих също така наблюдения и върху физическия тип на населението, понеже не е в моя компетенция.

Тук мога да кажа само, че новите области представят обилен и интересен материал за специалиста антрополог.

От многото безстопанствени материали прибрах за музея един килим в Скопие и десет килимчета в Битоля; останалите видени от мене не представляват никакъв интерес за музея. Освен това събрах сръбски офицерски и войнишки униформи (цели и части) и сабли за бъдещия военен музей.

В обиколките си намерих множество развалини от антични селища и сгради, също така много стари черкви и манастири, интересни със своята архитектура и фрескова живопис. Необходимо е час по-скоро да се посетят тези старини от археолози.



Етнограф при щаба на                                                                                                     До щаба на действующата армия
1-ва отделна армия                                                                                                                          Разузнавателна секция
№ 5
                                                                                                                                                                         20.10.1916 г.

По заповед на Началник-щаба па 1-ва отделна армия на 6 м.м. заминах през селата Нижо поле, Брайчино, Любойно, Долно Дупени за с. Герман в заетата от нашите войски гръцка територия край Преспанското езеро. Целта ми беше да прибера от това село известния Самуилов надпис и го пренеса в София.

Селото е чисто българско и е наречено по името на цариградския патриарх Герман от XII в.; същото име носи и селската черква — малка средновековна сграда. През 1888 г. била съградена по-голяма черква до самата стена на старата, тъй че днес двете черкви образуват едно цяло. Според преданието гробът на казания патриарх, признат за светец, се намирал в малката черквица. Между подните плочи на последната, които били дигнати за голямата черква, се намира една със старинен словенски надпис. Още тогава ресенският жител г. Евтим Ляпчев, и до днес още жив, прочел в надписа името Самуил и други някои думи. Целият надпис не е могъл да се разчете, защото единият ъгъл на плочата е бил отчупен или при вдигането й, или по-рано. През 1898 г. надписът бе видян от директора на руския археологически институт в Цариград, Успенски, и на следната година бе издаден и обяснен в Известията на същия институт, IV, вьiп.1, 1899 г. заедно с бележките на Флорински и Милетич. Милетич писа по същото и в Български преглед, г.V, кн.1Х-Х. А Иречек и Ягич писаха в Archiv fur slav. Philologie, XXI. Обаче с положителност не можаха да се възстановят имената на Самуиловите родители, особено това на майка му, от което бе запазена само последната буква. Търсените имена станаха известни от обнародваните прибавки във Виенския Скилицов препис № 74 и надписът можа напълно да се възстанови. В този препис се казва, че Самуил и братята му били синове на мощен комис Никола и майка Рипсимия. За този надпис е писал и Йордан Иванов в книгата си "Български старини из Македония", откъдето са взети горните бележки.

Плочата е правоъгълна — дълга 1,25 м, широка 0,52 м и дебела 10 см, тежка около 150-200 кг. По средата са издълбани три легла за метални кръстове, последните липсват. Плочата от двата края е отчупена, а надписът е в левия долен ъгъл. Всичко са 11 реда, от които само първите два цели.

       Възстановен, надписът гласи:

 
       (Буквите в скоби не се четат на плочата).

Надписът датира от 6501, индиктион 6 от сътворението на света, или 993 година след Христа, следователно той е най-старият български каменен надпис, па и въобще славянски. Когато е станал известен в науката, гърците са го търсили, но селяните и свещениците в селото, добри българи, са го укрили. Те дори не са решили да го продадат на Успенски, който им давал 500 наполеона. Когато след Първата Балканска война селото Герман се паднало в гръцка територия, гърците пак го търсили, за да го унищожат, без съмнение, но не могли да го намерят. Селяните не знаят потеклото на плочата и я смятат надгробна на св. Герман, имат я за светиня, без която селото би пострадало от нещо.

Една седмица преди моето пристигане войводата Кръстьо с няколко четници се опитал да я дигне от черквата, дето я пазили. Селяните обаче узнали това и мало и голямо се вдигнало да я запази. Когато пристигнах, събрах свещениците и епитропите и им обясних важността на надписа за нашата история, а след това ги помолих да ми я предадат. От страх пред селяните и гърците те отказаха да ми я дадат доброволно, дадоха ми ключовете, та аз сам да я взема от черквата, уж без тяхно знание. През нощта аз, кандидат-офицерът Йордан Трайков, конният ми ординарец и двама четника влязохме в черквата, изнесохме плочата из олтара и я натоварихме на колата на един турчин от съседното село Ръмби, който я пренесе в село Наколец, а оттам с друга кола — в Битоля. От Битоля пренесох плочата в София и я предадох на Народния археологически музей.

На връщане от с. Герман аз обиколих селата Нивици, Винени и Айл, за да допълня етнографическитс си наблюдения из Преспанския край, които бях събрал през месец януари и февруари т.г., а, от друга страна, да събера още някои надписи от с. Винени и Айл, където има множество стари български черкви. Черквата в турското село Винени беше съвсем залята от придошлата езерна вода. Надписът, за който ми говориха някои българи от околните села, се оказа гръцки с две само гръцки имена. В развалините на Ахилските черкви са запазени съвсем малко надписи, и то гръцки и нови. Някои от тях предава Йордан Иванов в споменатата книга. Ако се направят разкопки, сигурно ще се намерят ценни археологически материали.

Понеже времето беше извънредно лошо, не можах да направя фотографически снимки от развалините на черквичките, които впрочем са издадени от Успенски. Тук приложената фотография на плочата е приготвена в Народния археологически музей.

---

Етнограф при Щаба.                                                                                                    До господина Началника
 на 2-ра армия                                                                                                               на Щаба на II армия

№ 2    
                                                                                                                                                                                                 На 3 и б того разгледах в Крива Паланка библиотеката на прогимназията и архиерейското наместничество...
       
В прогимназиалното помещение в една стая са складирани физически и химически апарати, пособия по естествена история, география и история — всички от българското училище преди Балканската война. Тук намерих и голяма част от българската библиотека, както и църковно-училищната архива, от която някои преписки, разхвърляни из другите стаи на същото помещение. Преписките и книгите прибрах в една стая. Тая стая моля да се запечати с печата на Щаба и да се отвори, когато в града се наредят български власти. При това моля Ви, господине началник, разпоредете да се приготви един сандък, в който да се съберат отбраните книги и веднага да се изпратят в София във Военното министерство или на Народния етнографически музей.   

Крива Паланка                                                                                                                    Етнограф при Щаба на II армия
6.Х.1915 г.                                                                                                                                                       А.П. Стоилов

                                                                                                                         (ЦВА В.Тьрново. ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 27)




Етнограф на Щаба                                                                                                                  До господина Началника
 на 2-ра армия                                                                                                                            на Щаба на 2-ра армия

№ 5

        гр. Куманово                                                                                                                            23 октомври 1915 г.


По Ваша заповед, господин полковник, се образува комисия, състояща се от А.П. Стоилов, неин председател, и членове г.г. Н. Тумпаров и Гр. Василев на 18 того, която да отиде в гр. Скопие да прибере от официалните учреждения и частните помещения на сръбски управления и чиновници книжа и книги в свръзка с миналата дейност пропаганда и през последните три години на сръбското владичество. Комисията замина същия ден за Скопие. След пристигането си тя пристъпи към работа. Председателят й А.П. Стоилов, който бе споходил града на 13 и 14 октомври и който бе разпоредил да се запазят архивите и книгите в сръбската митрополия, гимназия и дивизионно управление, нареди да се приберат първо от митрополията. За жал, членът г. Гр. Василев още на втория ден напуснал Скопие и заминал за Велес. Остана да прибират архивите и книгите А.П. Стоилов и Н. Тумпаров, а главно първият. В продължение на четири дена от споменатите три учреждения прибраха се в 22 от различна големина сандъци ред ценни съчинения и архиви. Между последните се намери и българската архива на нашата митрополия от 1870-1913 г., която се прибра в сандъците, както и такава на сръбската пропаганда от 1901-1915 г.

В сръбската гимназия намерих богата библиотека с ценни съчинения. Тук е била пренесена отчасти библиотеката и архивата на българското педагогическо училище и девическа 5-класна гимназия. За жал, много книги и преписки са изпокъсани и разхвърляни в стаята. По-важните съчинения взех, а останалите книги с преписката оставих, като запечатих стаята с печата на комендантството, като замолих последното с рапорт № 4 от 22 того да постави стража, докато пристигне наша училищна власт и постави в изправност остатъка от библиотеката, архивата, богата училищна покъщнина и учебни пособия. Тук му е мястото, господин полковник, ако е възможно, щом се превземе един град, да не се поставят на първо време войници в училищата, докато властт