Поради това като българин изпитвам най-голяма болка, загдето нашият трудолюбив, честен и жизнеспособен народ, надарен с общо­признати качества, на които всички завиждат, още един път и при този случай няма щастието да бъде ръководен и представляван от способни хора.

Както и през годините 1877, 1912 и 1916 г. те постъпиха опачешки: когато трябваше да бъдат помирителни и спогодливи, те бяха арогантни и войнствени, докараха народа до най-тежка мизерия, приготовлявайки на страната едно оскъдно и мрачно бъдеще. Сега, когато трябваше да бъдат настойчиви, поне в рамките на правото и истината, те дадоха доказателства за една забележителна, дори несъзнателна слабост.

Тази тяхна неспособност е толкова по-фрапантна, като се вземе предвид, че едновременно с подписването със спогодбата в Крайова, една друга държава, Унгария, при същите обстоятелства получава пълно удовлетворение, надхвърляйки далеч правото и истината.

Крайовската спогодба, като се има предвид международната политическа конюнктура, при която се сключи, е най-срамният акт, сключен от български управници в течение на историята. Като го четеш и препрочиташ, оставаш слисан и не ти се иска да вярваш, че е сключен от просветени хора, от представители на един народ, като българския. Той може да бъде дело само на хора, които не познават положението, или са инпостьори.

Но да оставим думата на фактите.

По същество:

1. Придоби се Кадрилатерът. Добре, но той бе наш! От историчес­ко, географско и народностно гледище никой никога сериозно не е оспорвал нашето право в тази кауза. Дори Англия, румънофилска и интригантска Англия, е гледала със съчувствие винаги на това справедливо искане на България. През всичкото време на преговорите и преди ни един румънски глас, ни една публикация не прояви ни най-малък жест, с който да изразят някакво право върху тази кауза. Напротив, те признаваха, че анексията на Кадрилатера през 1913 г. се е извършило по стратегически съображения и..., за да има едно място, дето да бъдат колонизирани власите от Гърция и Сърбия. С това те признават, че тази земя им беше чужда, че тя бе заграбена и че бе анексирана против правото, против истината и можаха да постигнат това, само защото имаха на своя страна силата на дипло­матическата интрига.

Така значи ние взехме това, което бе наше, и при други, а не тия управници, които бяха, щяхме да си го вземем с достойнство и без да са нужни усуквания и унижения, които продължиха един месец, които се приключиха при условия, срамни за нас.

Прочее, нека се знае, че нищо не взехме.

Какво дадохме?

Уви! Дадохме толкова много, че този случай е почти без прецедент в историята на народите (прилича донякъде на сключения руско-турски договор през 1812 г., но той бе сключен при съвсем други обстоятелства).

а/ Дадохме на Румъния това, която тя сама не можа да вземе след две победоносни войни, това, което нашите предшественици не отстъпиха след две войни, в които бяхме смазани: пълното и окончателно владение на територията, която ще им даде възможност завинаги на свободен и сигурен излаз на Черно море. Това е нещо необикновено за тях!

б/ В политическо отношение отказахме се от здравия нравствен принцип, който единствен важи в политиката, както и в биологията: „око за око, зъб за зъб". Народ, както е и с индивида и всяко живо същество, когато се отказва от себе си, дава доказателства за израж­дане и сам се осъжда. (Заслужава ли този срам българският народ?)

в/ Дадохме доказателства за пълна липса на достойнство и чест, защото четейки спогодбата, добива се впечатлението, че ние сме получили милостиня, а не сме дали милостиня, както е положението в действителност. Никой не оспорва на румънския народ, че има право на живот, на едно морско пристанище. Но нека поне се знае, че това пристанище той ще има поради благоволението и широкото разбира­телство на българския народ, който на румънския жест от 1913 г. иска да отговори по един много християнски начин, като пожертвува свои неоспорими исторически, географски и народностни права (да се види какво беше положението на малцинствата през 1877 г.). За българските жители на тази област трябваше прецизно да се искат условия за национален и стопански живот, еднакви с тия на румънците, защото българите са настанени там от векове и имат осветени права. Така както постъпиха унгарците със своите сънародници в Румъния на арбитража във Виена.

г/ България се отказа напълно и завинаги от Северна Добруджа. Този отказ има характер на румънско право..., осветено от българс­ките пълномощници. Като че ли те са били насилени или са действу­вали несъзнателно!

д/ И за да не мисли, че са несъзнателни ... лекомислено дадоха нареждане (с какво право?), българското население от тия окръзи, над сто хиляди жители, да си приготви багажите и да напусне местата, дето се е родило и расло от деди и прадеди, гдето е плакало от радости и тегла векове наред. Играха си и със съдбата на толкова много души, като че ли бяха деца, които си играят с металически войници (господата смятат, че подражават на г-н Хитлер, който прибра немците от Италия и Русия. Но те забравят, че не всички хора са Хитлеровци и че не всички са Германия и Русия).

А! Те имат едно извинение: не са искали да се постъпи така! Те са искали другояче! Искали са „факултативно" изселване, но румънски­те пълномощници са искали така и нямало накъде. Не можеше да се направи по-категорично признание на тяхното положение на инфириотет и неспособност. Халал да им е! Браво на тях! Ще рече: наложи ви се и трябваше да го приемете, защото иначе кой знае какво щеше да се случи. Па и защо да се случи за нещо... незначително?

е/ Като връх на всичко, българското правителство се задължава още да заплати и парични обезщетения един милиард леи! Защо? За инвестиции, направени от румънската държава в Кадрилатера!... Като чели румънската държава ги е направила от обич към нас и за нас!

Забравиха господата съкрушителните и срамни обезщетения, изп­латени от България на Румъния след Световната война, забравиха безмилостното експлоатиране на българите от Добруджа, облагите, извлечени от богатите реколти от Добруджа, безмилостното злоупотребление от горите й, и колко още открити полици! Всичко това забравиха господата.

Трябваше ролите да бъдат обратни, за да се види, как Румъния да ни даде един заслужен урок за начина, по който се сключва едно „споразумение", когато силата е на твоя страна. По форма:

а/ Времето, в което трябваше да се извърши изпразването на Северна Добруджа, е една подигравка. Условията, при които става това изпразване,са едно румънско въжеиграчество. Жителите от тези области ще загубят здравето си, имуществото си и ще стигнат в България като просяци, голи и деморализирани.

б/ Поне да беше сигурно, че като правят тази страшна жертва от сега нататък ще имат спокойствие и стабилност. Но действителността е съвсем друга: в тази част на Европа, освен Румъния, България и силите от оста, има и други сили, които има да си кажат думата и не са я казали още. Едно нещо е сигурно: Европейската война не е още свършена и светът още не е устроен върху окончателни основи, поради това най-елементарният здрав разум налагаше да се отложи изпълнението на това тежко решение за след края на войната (да не се позоваваме, казвам още един път, на случая с немците. Там въпросът има един характер, изключително политически и твърде важен. Германия трябваше да се прикрие чрез италианците и русите, Да им даде още едно доказателство, че г-н Хитлер няма нищо против тях. Но с време ще се види, че всичко е било само една игра. Достатъчно е обаче, че г-н Хитлер, приемайки изселването, получи за момент руския неутралитет и италианския съюз. Мисля, че не е малка печалбата в сравнение с жертвата, която направи, като доведе германците от тия страни!...) Но в нашия случай каква цел е преслед­вало българското правителство? Нима да покаже, че е несъзнателно?!

в/ Правото на румънските моширери от Кардилатера (чл.5 от спогодбата) да ликвидират и валоризират недвижимите си имоти особено мошиите, в един дълъг срок от 18 месеци и при много благоприятни условия, мирише много на боерщина и демаскира напълно същината на цялата работа на буржоазната котерия (а социалните проблеми се разрешават с палиативи от национално-шовинистически характер). Защо не се даде това право и на сиромашията която живее от труда? Това могат да кажат само г-дата Филов и Поменов на ухото на г. Потърка и Сие.

Като добруджанец, протестирам с всички сили от името на сълзите и страданията на моите братя против решенията и правото които си присвоиха българските пълномощници да разполагат с нашата съдба по един пристрастен и несъзнателен начин. Против тия, които никой не ги покани и не ги упълномощи да говорят от наше име и да решават от наше име. Досега те не си спомнюваха, че там съществува едно българско население. Похарчили ли са един лев за братята си от Северна Добруджа? Донесоха ли им някога една книга? Основаха ли там някакво училище или черква? Защо се събудиха чак сега? Или със своята некадърност, в своето недостолепие и липса на чест, и родолюбие, почувствуваха нужда от нещо, с което да се отплатят за „особеното румънско гостоприемство в Крайова и околността"?

Е, добре, ние не сме това „нещо", ние мощно и високо оспорваме на други, освен нас и румънското правителство, правото да разполага с нас (това най-сетне би могло да стори едно истинско българско правителство, родолюбиво и с чувство на достойнство, но не господата, които направиха спогодбата в Крайова). Ние ще искаме от румънското правителство - за наше щастие тази страна, озлочестен досега от всички корифеи плутократи, които се изредиха от десет години на нейното кормило, е управлявана от един искрен човек, един смел човек, един човек, с любов към нацията и отечеството, генерал Антонеску, който, сигурни сме, ще ни изслуша и ще ни покровителствува, поне докато се свърши войната. Ако пък ни откаже това нещо, ще опитаме други решения, тогава ще предпочетем да умрем там дето сме се родили и израснали, дето са живяли нашите деди и прадеди, с чест и достойнство.

                                                       Представител на българите от Северна Добруджа.

                                                                           (п) ИВАН ТОДОРОВ (ЙОН ТУДОР)

Централен държавен исторически архив, ф.176. оп.8, а.е.557. л.173- 178. Оригинал. Ръкопис.