Ние не бяхме обаче безучастни към бъдещата съдба на останалата част на Добруджа - Северна Добруджа, и към съдбата на тамошните наши братя. Разсъждавайки трезво и реалистично, с оглед на между­народното положение в европейския континент, ние си давахме сметка, че Северна Добруджа и занапред ще остане включена в границите на румънската държава. Да се претендира за нейното присъединяване към България беше нереалистично, илюзорно. За съдбата обаче на тамошното българско население ние мислехме, че е напълно основателно и възможно в предстоящия за сключване румъно-български договор да намерят място клаузи, обезпечаващи неговото свободно народностно развитие в рамките на румънската държава и по-конкретно румънската страна да признае правото на това население на пълна училищна и църковна автономия, на свободно културно-просветно и обществено развитие.

Без да бъдем държавници и дипломати ние мислехме, че тези трябва да бъдат позициите, от които да изхожда българската делега­ция на преговорите в Крайова - тях да предяви, защитава и осъществи, да наложи тя в тези преговори. Такива бяха нашите съждения за вида, характера на договора, който следваше да се сключи между България и Румъния.

Така разсъждавахме ние, българите от Южна Добруджа, като изхождахме от принципа на народностите, на правото на самоопре­деление на народите, на правото на сносен и свободен живот на всички хора по света, на всички народи - били те малки или големи. Познавайки обаче умението, гъвкавостта и находчивостта на румън­ците винаги да излизат печеливши от засягащите ги положения, нас ни смущаваше мисълта, че и този път те може пак да надхитрят България и да успеят да направят така, че готвещият се договор в Крайова да бъде в тяхна полза, по-благоприятен за тях, отколкото за нас, българите. И за зла участ тези наши страхове се оказаха реални, сбъднаха се.

От публикациите на централните румънски вестници и от преда­ванията на букурещкото радио в навечерието на подписването на Договора, узнахме в общи линии вида, в който той бил уточнен за сключване и предстоеше да бъде подписан, именно:

1. Румъния се задължава да върне на България Южна Добруджа в нейните граници от 1913 г.;

2. Северна Добруджа остава и занапред в границите на румънската Държава;

3. Решено е задължителното изселване на севернодобруджанскитебългари от техните родни места и заселването им в Южна Добруджа, като това тяхно принудително изселване в договора е оформено като задължителна размяна на население-на българите от Северна Добруджа срещу румънските заселници и колонисти от Южна Добруджа;Тази размяна трябваше да се осъществи и приключи в срок от З месеца от датата на размяната на ратификационните документи на договора; България поемаше грижата да настани, одвори и оземли с оставените имоти в тукашните села от изселилите се от тях румънски колонисти. За градското севернодобруджанско население не се предвиждаше такова задължение за нашата държава; това население само следваше да положи грижи за своето устройване;

4. България се задължаваше да заплати на румънската държава 1 милиард румънски леи като форфетарно обезщетение за извършените от нея строежи и подобрения в Южна Добруджа;

5. България приемаше от румънската държава като държавна, т.е. като нейна собственост селскостопанската земя, отнета по най-грабителски начин от тукашното българско и турско население под формата на прословутата „третина", по силата на изключителните и узаконяващи нейното ограбване румънски закони от 1914 и 1924 г. За организирането на Нова Добруджа (така румънците нарекоха Южна Добруджа, при нейното окупиране през 1913 г.);

6. На едрите румънски земевладелци в Южна Добруджа от старите предели на Румъния, неживяли в Добруджа, но закупили тук огромни количества селскостопанска земя, се предоставяше правото в срок от 18 месеца при благоприятни за тях условия да ликвидират правото си на собственост върху тези имоти. Така в тяхна полза се създаваше един привилегирован режим за уреждане положението на тези техни латифундиални имения;

7. Също така в полза на румънските богаташи от старите предели на страната, собственици на вилни имоти между Балчик и село Екрене (дн. Кранево), се създаваше привилегирован режим за тяхното ликвидиране, не сега, в момента на връщането на Южна Добруджа, а после, допълнително при сгодни за тях условия;

8. Българската държава поемаше задължението да предостави на румънските граждани правото да пътуват безпрепятствено по пътя от Тутракан до Силистра и оттам за Кюстенджа при опростен, благоприятен за тях паспортен и митнически режим.Такъв беше, според публикациите на централните румънски вестници и предаванията на букурещкото радио, изготвеният българо-румънски договор в Крайова, подписан на 7 септември 1940 г. от пълномощниците на двете страни, т.е. само няколко дни след тези съобщения на румънските средства за масово осведомяване. В този му вид ние, българите от гр.Добрич и Добричко, преценихме, че договорът се явява хиляди пъти по-изгоден, хиляди пъти по-благоприятен за румънската държава, отколкото за България.

Нашата радост, че нашият роден край - Южна Добруджа, се връща на България, че ние ставаме свободни беше помрачена от клаузите на договора за задължителното изселване на севернодобруджанските българи от техните родни места, от приетото от цар Борис и правителството на Богдан Филов обезбългаряване на тази изконна българска земя, нещо признато и от самите румънци през 1878 г., когато те протестираха, че им се дава и отказваха да я приемат*Според нас обезбългаряването на Северна Добруджа беше в разрез с върховните български национални интереси. Според нас не трябваше да се обезбългаряват историческите български земи. При положение че беше невъзможно тяхното освобождаване и включване в границите на българската държава, живущите в тях българи трябваше да се оставят там, по техните родни места, като нашата държава следваше да се бори и да издействува за тях режим на свободно народностно развитие, културно-просветна автономия в рамките на държавата, владееща тези български земи. Така българската народност в нейната историческа цялост щеше да бъде и да си остане народностно обединена, независимо от нейното териториално разпокъсване.

(Изминалите няколко десетки години оттогава - 1940 г., потвърдиха правилността на тези наши съждения. Положението на инородни малцинства в европейските държави след Втората световна война коренно се подобри, с изключения на това на българските населения в съседните нам балкански държави, без днешна Румъния. Днес в румънската държава малцинствата имат сравнително добро развитие. И на тамошните наши сънародници в Банат и другаде, в старите предели на страната (селата около Букурещ и самия Букурещ) са предоставени права на училищна, църковна и просветна автономия. Те имат свои представители в румънския парламент, издават вестници на своя матерен, български език - „Нашият глас" в Банат и „Българска зорница" в Букурещ.)

По наша преценка ние намирахме тогава, че българската делегация в Крайова, естествено, в съгласие с нарежданията на тогавашните български управници - цар Борис и правителството на Богдан Филов,^** проявила голяма щедрост, благосклонност и либерализъм към исканията на румънската страна, ето защо Крайовският договор беше сключен в този му вид.

А това не трябваше да се допуска. Българската страна трябваше да прояви по-голяма твърдост и настойчивост и на никаква цена да не приема обезбългаряването на Северна Добруджа. Напротив, както изложихме това и по-горе, тя трябваше да се бори румънската държава да предостави права и свободи на тези наши братя ~ пълноправни румънски граждани, права и свободи за автономно културно-просветно развитие.

В интереса на историческата истина, трябва да се каже обаче, че за сключването на Крайовския договор в този му вид, заслугата не е само на румънската държава, а и на хитлеристка Германия, която с оглед на нейните сметки да привлече Румъния в своята орбита проявяваше към нея нескривана благосклонност и поддържаше ней­ните позиции при воденето на преговорите. От друга страна, вярна на традиционната германска политика по добруджанския въпрос, че Северна Добруджа трябва да бъде румънска, а не българска, тя позволи нейното обезбългаряване, за да се консолидира по този начин румънското господство в нея. Клаузи на Крайовския договор потвър­ждават правотата на нашето съждение за проявената щедрост и либерализъм към румънските претенции.

Задължението България да плати на Румъния форфетарното обез­щетение от 1 милиард леи също се явява съвсем неоправдано за небогатата българска държава. Вярно е, че румънците през времето на тяхното 25-годишно господство в Южна Добруджа извършиха известно строителство - пътища, казарми, летища, пристанището в Балчик и др., но също така е вярно, че през всичкото това време, те най-хищнически ограбваха богатствата на този наш край - неговите зърнени храни, добитък, гори; че те заграбиха и селскостопанската земя на тукашното население, под формата на „третина" (около 130 000 ха), която по договора те предадоха като своя собственост на българската държава. Също цели 25 години тукашното население беше подложено на непосилен фискален режим**, на ангарии и реквизиции! Ето защо, поради всички тези съображения_българското население от гр.Добрич и Добричко не прие с одобрение сключения договор в Крайова между България и Румъния. Както изтъкнах и по-горе, ние го намерихме, че той във всяко едно отношение е по-изгоден по-благоприятен за румънците, отколкото за българската държава.

Освен това обезбългаряването на Северна Добруджа не представ­ляваше от само себе си акт, противоречащ на българските национални интереси. Не само тези са неговите зловредни последствия. Конкрет­но за севернодобруджанските българи той означаваше едно небивало зло - той им причини големи, тежкоизживяни душевни морални сътресения, голяма мъка по техните родни места, по техния любим роден край. И още, той им донесе и материална разруха - те бяха материално опропастени, не намериха и не получиха тук, в Южна Добруджа, това, което имаха и оставиха в Северна Добруджа.

Аз бях в Тулча при изселването на тамошните българи и така имах възможност да бъде неволен свидетел на сърцераздирателни сцени, които ставаха ежедневно на пристанището при отпътуването на параходите нагоре по течението на реката, които отвеждаха тези наши братя до Силистра, където те трябваше да се заселят. Никога няма да забравя тези страхотни часове на неописуема човешка мъка, на сълзи и печал.

Като че ли тези нещастни наши братя биваха отвеждани не в свободното общобългарско отечество, при свои родни братя, а на явна, поголовна смърт, на колективно заколение!

Имаха ли право тогавашните управници на България да ги обричат на такива морални и материални терзания? Ние, българите от Южна Добруджа, се чувствувахме виновни, беше ни съвестно, че добиваме нашата свобода срещу озлочестяването, терзанията и страданията на тези наши братя!

През 1940 г. историята с тях се повтори - подобно на постигналата ги злощастна съдба през 1878 г., когато те бяха принесени в жертва във връзка с освобождението на България, сега - през 1940 г., те ставаха отново жертва на приетото в Крайовския договор тяхно насилствено, задължително изселване от техните родни места под формата на тяхната задължителна размяна. Така, както се казваше в договора, с румънските заселници и колонисти в Южна Добруджа. И този път те бяха пожертвувани за освобождението на други българи -на българите от Южна Добруджа.

А на практика такава размяна не беше осъществена, съобразно реда и процедурата на договора, защото още преди неговото подпис­ване и влизане в сила (още през месеците юли и август 1940 г.) румънското цивилно население от нашите южнодобруджански градо­ве и села напусна нашия роден край и си замина оттатък Дунав в старите предели на Румъния или пък в Северна Добруджа. В дните, между 21 септември и 1 октомври 1940 г., когато българските войски завзеха цялата територия на Южна Добруджа, в нея не беше останал нито един румънец, с изключение на оттеглящите се румънски гарнизони в тукашните градове, на тяхната полиция и представите­лите на тукашните техни административни власти.

И като акт за успокоение на нашата съвест, като отдушник на обхваналите ни тогава тягостни чувства и мисли ние намерихме за необходимо да дадем външен израз на тази наша оценка на договора под формата на един писмен документ, на една писмена декларация. Така се роди нашата декларация на 8 септември 1940 г., един ден след подписването на Крайовския договор.

Нейното редактиране и оформяне (скрепяване с надлежните под­писи), беше осъществено от мен и моя приятел Борис Колев, с когото ме свързваше трайна дружба още от нашите ученически години като питомци на тукашните частни училища. По-късно, когато израснахме и станахме пълнолетни граждани, и се включихме в борбата на добруджанското българско население срещу нашите румънски поро­бители, ние тръгнахме с него по различни пътища, аз се приобщих към дейците на тукашната Българска миноритарна (национална) партия, а той стана деятел на лявата Добруджанска революционна организация и на Румънската комунистическа партия. Но пак си останахме добри приятели и си сътрудничехме в много наши общи добруджански акции, насочени срещу румънската поробителска власт в Добруджа. Такава наша обща акция беше една декларация на българите от Добрич и селата по повод подписването на Крайовскиядоговор.

Тук считам за свой дълг да направя следното пояснение, за да не се счете, че аз и приятелят ми Борис Колев се самоизтъкваме. Не! Далеч сме от подобна мисъл. Декларацията е дело на целокупното тукашно българско население, тя изразява неговите съкровени мисли и чувства, а ние двамата се явяваме само изразители на тези мисли и чувства, и действуваме не от наше, а от негово име, като негови представители и пълномощници.

Декларацията преписах на пишеща машина, собственост на разту­реното по него време Българско културно общество в Добрич. Тя беше една от двете български пишещи машини в нашия град. Другата беше на редакцията на тукашния наш вестник „Добруджански глас". Машината взех тайно, да не бъда забелязан от румънската полиция, от покойния наш съгражданин Стефан Вандев, който беше секретар на вече нелегално съществуващото Българско културно общество. Занесох я у дома и там направих преписа. Последните ръкописни думи в нейния текст „в границите на обединена България" са напи­сани от мен преди подписването й, тъй като ги бях пропуснал при преписването й на пишещата машина, но те са оригинални, част от нейния първообраз, от нейната начална редакция. Като излагам тези подробности около декларацията, аз намирам, че те представляват интерес за историята на този документ. Ето защо ги правя достояние на всички.

На времето ние не дадохме голяма гласност на тази декларация. Докато румънците бяха в Добрич не искахме да се разправяме с тяхната полиция, която само търсеше поводи да ни преследва и тормози. След 25 септември 1940 г. след влизането на българските войски в нашия град и след установяването на българската власт в него, ние също я запазихме в тайна, не й дадохме гласност, защото не искахме този път да влизаме в стълкновение и разправии с българската полиция. Имахме освен това и друго едно много по-съществено съображение; не дадохме гласност на декларацията, защото тя неминуемо щеше да бъде използувана от противниците на тога­вашните български ръководители и държавници като документ срещу тях. Всички щяха да кажат: „Ето как довчера поробеното българско население от Добрич и Добричко оценява съвсем неблагоприятния български характер на сключения договор в Крайова". Ние не искахме нашата декларация да се използва срещу цар Борис и правителството на Богдан Филов. Тя беше замислена и осъществена не като такава. За нас тя представляваше един документ за пред историята, израз на нашите мисли и чувства в този съдбовен за добруджанските българи и изобщо за българския народ исторически момент.

След значителен промеждутък от време - през осемдесетте годи­ни, при променилата се вече обстановка - ние дадохме гласност на тази наша декларация и я направихме достояние на българската общественост като депозирахме и изпратихме преписи от нея в окръжните исторически музеи и окръжните държавни архиви в Доб­рич и Силистра, в Централния държавен исторически архив - София, в Института за история при Българската академия на науките, също до някои членове на този институт и до изтъкнати наши историци и професори по история при Софийския университет.

Дали сме били прави при изготвянето на тази наша декларация, дали са основателни нашите преценки за Крайовския българо-румънски договор, това ще кажат други, а не ние. Що се отнася до нас, малкото останали живи тукашни добруджанци, сложили подписите си под нея, заявяваме, че и сега петдесет години след нейното създаване я поддържаме напълно, не се отказваме от нея!

Във връзка с последната, трета точка на декларацията ни, намирам за уместно да заявя, че тя е израз на нашата тогавашна вяра и надежда, че при евентуалния неблагополучен завършек на войната между Съветския съюз и хитлеристка Германия, при победа в нея на Съветския съюз може би Северна Добруджа щеше да получи своята свобода. За съжаление тези наши мисли и чувства не се сбъднаха, не станаха реалност!

В заключение на тези ми спомени искам да изтъкна още и това, че подобна на нашата отрицателна оценка на Крайовския договор дадоха на времето и българите от Силистра и Силистренския край, както и нашите братя от Северна Добруджа. При влизането на българските войски в Силистра, на 1 октомври 1940 г. те бяха посрещнати от тамошното българско население с позиви, плакати и възгласи за освобождението на цяла Добруджа - до устието на Дунава.

А от името на севернодобруджанските българи, все по това време, тамошният българин-общественик и патриот Иван Тодоров от село Каранасуф (Истрия), Бабадагско, изпрати подробно изложение до българското правителство в София, с енергично изразен протест за сключването на Крайовския договор с искане принудителното изсел­ване на тамошното българско население да бъде отложено и осъщес­твено не тогава, а след свършването на войната. Това издаваше тяхната интимна мисъл, че тогава е възможно тази клауза на договора да бъде ревизирана и да не бъде осъществена. Освен това от изложе­нието им се вижда, че и те, подобно на нас, са хранели надеждата, че ако хитлеристка Германия бъде бита и Съветският съюз спечели войната, тяхната родна Добруджа може да придобие свободата си!

И още нещо: напоследък бяха изнесени данни и стана известно, че севернодобруджанските българи са реагирали и по друг начин срещу тази злополучна клауза на Крайовския договор. Тяхна делегация ходила във Варна и настоявала пред тамошните български власти да действуват пред правителството в София, все в този дух - изселването да не се извършва веднага, а да бъде отложено, с вяра и надежда, че впоследствие, то може да не бъде осъществено.

И още, че друга делегация на българите от Тулча и Кюстенджа и техните села била в Букурещ, явила се пред тамошния посланик на Съветския съюз и го молила Северна Добруджа да бъде окупирана от Съветите. Така те да се спасят от омразното им румънско робство.

ПРИЛОЖЕНИЯ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Долуподписаните добруджанци-интелектуали, свободни професи­оналисти, търговци, занаятчии, работници и селяни, верни чеда на своя многоизтерзан и изстрадал народ - взимайки акт от сключения в Крайова на 7 септември т.г. румъно-български договор, чрез който давайки се едно съвсем неправилно и несправедливо разрешение на добруджанския въпрос:

1. Румъния се задължава да върне на България заграбената и по най-позорен начин, през 1913 год., южна част на Добруджа.

2. Задържа и по-нататък за себе си като румънска провинция северната част на нашата родина Добруджа, присъединена към ру­мънската държава през 1878 г. въз основа на Сан-Стефанския и Берлински договори, срещу чиито постановления протестираха тогава енергично и единодушно целокупният румънски народ, румънското обществено мнение, румънският печат и румънският парламент, заявявайки, че не приемат предлаганата им част на Добруджа; Добруджа, бидейки във всяко отношение - историческо, геополитическо, етнографическо и икономическо - една чисто българска земя, жива и неделима част от възкръсваща наново свободна България;

3. За обезпечаване и увековечаване на извършената през 1878 г. крещяща неправда по отношение на българския народ се постановява в тримесечен срок от влизането в сила на гореспоменатия договор, принудителното изселване на българите от Тулчанско и Кюстенджанско, които ще бъдат „разменени" с настанените едва от 20 години румънски пришълци-колонисти от Добрички и Силистренски окръзи.

Въз основа на най-елементарните принципи на човечност, справед­ливост и морал и свещеното и неотменимо право на свободен живот за всички малки и големи народи

заявяваме,

че не приемаме и отхвърляме по най-категоричен начин:

1. Постановленията на Крайовския договор, чрез които се разпо­късва наново на две нашата окървавена, изтерзана и измъчена родина Добруджа, северната част на която остава да понася и занапред веригите на едно небивало, незапомнено и неотбелязано в историята на никой народ по своята нечовечност робство;

2. Постановленията на гореспоменатия договор, чрез които, при­емайки се един от най-варварските принципи, които познава съвре­менната цивилизация - тоя за принудителното изселване и разменяне на населенията - се постановява обезбългаряването на северната част на Добруджа - люлката на българската държава, родината на Караджата и на Димитър Петков;

3. Изпращаме нашите горещи братски приветствия, съчувствия и симпатии към нашите горди севернодобруджански братя с непоколе­бима вяра, че е близък часът, когато зората на свободата ще залее и техните китни хубави земи, осъществявайки се идеалът на целокупния добруджански народ: една единна, неделима, цялостна, свободна българска Добруджа, от Екрене до Тулча, в границите на обединена България!

Добрич, 8 септември 1940 г.

ПОДПИСАЛИ:

1. Данаил Ст.Бекяров - гр.Добрич, адвокат, публицист и краевед. Член на Българската миноритарна (национална) партия, секретар на Българския народен университет - културно-просветно сдружение на тукашната интелигенция и член на Редакционния комитет на вестник „Добруджански глас - орган на българското Малцинство от Румъния".
2. Борис Колев - гр.Добрич, поет и журналист, деец на Добруджанската револю­ционна организация и на Румънската комунистическа партия; уредник на вестниците“Народен глас" и „Народна дума" - легални издания на Добруджанската революци­онна организация.
3. Теодор Тошев - гр.Добрич, адвокат, председател на тукашната секция на Българската миноритарна (национална) партия; председател на Българското културно общество (организация, която ръководеше и издържаше тукашните частни българскиучилища); представител на българското малцинство от Румъния през 1930 г. на конгреса на малцинствата при тогавашното Общество на народите - Женева; и издател и редактор на вестник „Златна Добруджа".
4. Цветан Попов, от .............. Калиакренски окръг, земеделски стопанин, деец на ДРО и член на РКП.
5. Борис Златев - гр.Добрич, адвокат, член на Българската миноритарна (нацио­нална) партия.
6. Марчо Ст. Радушев от с.Василево, Калиакренски окръг, земеделски стопанин член на ДРО и на РКП.
7. Павел Атанасов от с.Езибей (дн. Паскалево), Калиакренски окръг, свещеник-иконом, фолклорист, етнограф и народен поет, безпартиен.
8. Енчо Димитров — гр.Добрич, работник-обущар, член на ДРО и на РКП.
9. Димитър Паскалев — гр. Добрич, поет, секретар на Централния комитет на ДРО и РКП.
10. Милка Н. Константинова - гр.Добрич, безпартийна.
11. Стефан Д. Бекяров - гр.Добрич, търговец, член на Българската миноритарна (национална) партия, член на ръководството на Българското културно общество.
12. Лоню Катранджиев - с.Кокараджа (дн. Загорци), Калиакренски окръг, земе­делски стопанин, член на ДРО и на РКП.
13. Иван Илиев - с.Каралий (дн. Красен), Калиакренски окръг, земеделски стопанин, член на румънската Националцъраниска (селска) партия.
14. Тодор Попов - гр.Добрич, от село Хаджикьой, Тулчанско, Северна Добруджа.
15. Д-р Петър Пачев - гр.Добрич, медик, член на ДРО и на РКО.

От подписалите декларацията, днес вече са покойници лицата обозначени под № 3, 4, 5, 6, 7, 9, 11 и 14.

Десет са от града и пет от селата на окръга.***

*Имам предвид дебатите в румънския парламент и приетата от него резолюция и еднообразните публикации във всички тогавашни румънски вестници, правителствени и опозиционни, че за румънците Добруджа е чужда земя, че тя е българска! -Д.Б.

** Моят покоен баща, среден търговец-манифактурист през цялото това време на румънското господство плащаше данък три пъти по-голям от данъка на един голям търговец-ангросист от Букурещ, от който той купуваше стока за дюкяна си!

HostNexus | NexusWebs | ServerNexus | NexusDomains | ResellerNexus | NexusPortal | ColdFusion